Джек Лондон
Джери Островитянина (25)

Глава XXIV

„Ариел“ се отдалечи от Малу, разположен на северозападния бряг на Малаита, и скоро Малаита се скри зад хоризонта. За Джери бе още един изчезнал свят, който в съзнанието му пропадна в небитието, което бе погълнало и шкипера. Ако Джери можеше да размишлява върху това, той би си представил Малаита като обезглавена вселена, почиваща върху коленете на някакъв млад бог, който все пак бе несравнимо по-могъщ от Башти, върху чиито колене лежеше изсушената от слънцето и опушена от дима глава на шкипера. Това младо божество се опитваше да налучка, мъчеше се да отгатне тайните на пространството и времето, на движението и материята горе, долу, наоколо и над себе си.

Но Джери не мислеше върху този проблем, не подозираше съществуването на такива тайни. Той си спомняше за изчезналата Малаита като за някакъв свой сън. Сам той бе живо материално същество, с тегло и обем, неопровержимо реално, и се движеше в пространството на битието — конкретно, осезаемо, живо и убедително, абсолютно нещо. А това нещо бе заобиколено от сенките и призраците на изменчивата фантасмагория на небитието.

Джери приемаше своите светове един след друг. Един след друг те изчезваха, скриваха се от неговото зрително поле, потъваха навеки в океана, нереални и преходни като съновидения. Целостта на мъничкия, прост свят на хората, микроскопичен и нищожен в сравнение със звездната вселена, бе недостъпна за неговите догадки също така, както е недостъпна звездната вселена за най-вдъхновените прозрения и мисли на човека.

На Джери не му бе съдено отново да види мрачния остров на диваците, макар че в своите сънища той често преживяваше своите дни на него, като се започне от унищожаването на „Еренджи“ и оргиите на людоедите на брега и се свърши с бягството от разрушената от снаряда колиба и разкъсаното тяло на Наласу. Тези сънища бяха за него още една страна от отвъдното — тайнствена, нереална и ефимерна, като облаците, които плуват по небето, или дъгоцветните мехури, които се пукат по повърхността на морето. Това бе пяна, която изчезваше бързо, щом се събуждаше — несъществуваща като шкипера, главата на шкипера върху изсъхналите колене на Башти и високата сламена колиба. Малаита, реалната Малаита, бе изчезнала в небитието, и то завинаги, както бяха изчезнали Мериндж и главата на шкипера.

От Малаита „Ариел“ пое курс на северозапад към Онгтонг, Ява и Тасмания — големи атоли, които изнемогват от жега на самия Екватор и се заливат от вълните в необятния простор на югозападната част на Тихия океан. Като напусна Тасмания, „Ариел“ направи дълъг курс към планинския остров Бугенвил. След това пое на югозапад, лавирайки бавно срещу вятъра. „Ариел“ пускаше котва почти във всяко пристанище на Соломоновите острови — от Шоазьол и Рононго до островите Куламбангра, Вангуну, Павуву и Ню Джорджия. Той хвърли котва дори в пустинния Залив на хилядата кораба.

И най-после котвата на „Ариел“ с тътен се спусна и се заби в пясъчно-кораловото дъно на пристанището Тулаги, където на брега на остров Флорида живееше и управляваше пълномощният представител.

На него Харли Кенън предаде Макавао, който бе поставен под добра охрана в сламения затвор. Тук добре охраняван и с окови на краката, той трябваше да чака да бъде съден за многобройните си престъпления. А лоцманът Джони, преди да се върне на служба при пълномощния представител, получи лъвския пай от определените за награда пари. Останалата сума Кенън раздели между матросите, които бяха му помагали в джунглата в онзи ден, когато Джери се бе нахвърлил върху Макавао и го бе накарал да отпусне спусъка на пушката си.

— Аз ще ви кажа името на кучето — каза представителят, като ги покани на широката веранда на къщата си. — Това е един от териерите на Хегин — Хегин от лагуната Мериндж. Бащата на това куче се казва Теренс, а майка му е Биди. Това е Джери. Аз самият присъствах на кръщаването му, когато беше още сляпо кученце. Нещо повече, мога да ви покажа брат му Майкъл. Той е ловец на негри на „Южени“, двумачтова гемия, която е пуснала котва до вас; шкипер е капитан Келър. Ще го помоля да донесе Майкъл на брега. Вън от всяко съмнение е, че Джери е единственият оцелял от всички, които са били на борда на „Еренджи“. Ако някога имам време и необходимите средства, ще направя визита на вожда Башти, без да използвам британските крайцери. Ще събера няколко търговски кораба, ще взема чернокожата си полиция и онези бели доброволци, на които няма да мога да откажа. Никакво обстрелване на сламените колиби няма да има. Ще направим десанта преди Сомо, ще влезем навътре в страната и ще подходим към Сомо откъм тила. Едновременно с това моите кораби ще пристигнат на Сомо откъм морето.

— На касапницата ще отговорите с касапница? — възрази Вила Кенън.

— На касапницата ще отговоря със закон — заяви представителят. Аз ще науча Сомо на законност. Надявам се, че няма да се случи нищо неприятно и че няма да има загуби от наша страна. Но мога да обещая, че ще намеря главата на капитан Ван Хорн и на неговия помощник Боркман и ще им устроя християнско погребение. А старият Башти ще накарам да полежи в затвора, докато му втълпя законност и справедливост. Разбира се…

Пълномощният представител, завършил Оксфордския университет, тесногръд възрастен човек с вид на аскет, късоглед и с очила, както подобава на учен, се поспря и сви рамене:

— Разбира се, ако не успея да го вразумя, възможно е да имаме неприятности и някой от тях или от нас да свърши зле. Но така или иначе, ние ще постигнем своето. Старият Башти ще разбере, че по-целесъобразно е да оставя главите на белите върху раменете им.

— Че как ще разбере? — попита Вила Кенън. — Ако бъде достатъчно умен да не се сражава с вас, а само да седи и да изучава английските закони, всичко ще се превърне за него в една прекрасна забава. Вместо наказание за всички жестокости той само ще слуша вашата лекция.

— Не е съвсем така, скъпа мисис Кенън. Ако спокойно слуша лекцията, аз ще поискам от него само сто хиляди кокосови ореха, пет тона други палмови орехи, сто сажена черупки и двайсет тлъсти свине. А ако се откаже да изслуша лекцията и пристъпи към военни действия, тогава аз, колкото и печално да е това, ще бъда принуден да се разправя най-напред с него и с неговото селище, а после ще поискам от него тройна глоба и вече с много по-малко думи ще му втълпя закона.

— А ако той не се бие, но в отговор на вашата лекция запуши уши и се откаже да плати? — настояваше Вила Кенън.

— Тогава ще го взема при мен на гости тук, в Тулаги. Ще седи тук в затвора, докато промени решението си, плати глобата и изслуша пълен курс от лекции.

А Джери доживя щастието да чуе старото си име от Вила и Харли и пак да види кръвния си брат Майкъл.

— Не казвай нищо — прошепна Харли на Вила, когато видяха рошавия, пшенично-червеникав Майкъл, който надзърташе от борда на приближаващата към брега лодка. — Ще се престорим, че нищо не знаем, и няма да им обръщаме никакво внимание.

Джери, преструвайки се на силно заинтересуван, ровеше в пясъка, сякаш бе попаднал на скорошна следа, и не подозираше за приближаването на Майкъл. Той бързо се увлече и се заинтересува истински, когато с радостно скимтене и сумтене се озова в дъното на изровената дупка. А дупката бе толкова дълбока, че от Джери останаха да се виждат само задните лапи и смешно стърчащото парче опашка.

Нищо чудно, че не се забелязаха с Майкъл. Майкъл, измъкнал се на свобода от тясната палуба на „Южени“, радостно затича по брега, усещайки хилядите познати миризми на сушата. Той се хвърляше от една страна на друга, скачаше и добродушно тракаше със зъби, когато видеше някой рак, който бързо пресичаше пътя му и търсеше спасение във водата или отстъпваше и го заплашваше с грамадните си клещи, като изхвърляше пяна от защитената си с черупка уста.

Брегът не беше дълъг и свършваше в неравната стена на носа. Докато резидентът представяше капитан Келър на мистър и мисис Кенън, Майкъл вече летеше назад по мокрия отъпкан пясък. Всичко го интересуваше до такава степен, че той не забеляза Джери, който стърчеше над равнището на брега. Джери узна за присъствието му по слух и едва бе успял да се измъкне от дупката, когато Майкъл връхлетя отгоре му. Джери се преметна, Майкъл го прескочи и двамата свирепо заръмжаха. Като се изправиха на крака, те настръхнаха, озъбиха се и страшно, с достойнство, започнаха да се обикалят един друг с важна, напрегната походка.

Но през цялото това време те само си играеха и бяха немалко слисани. В мозъка на всеки от тях изплуваха ясни картини от миналото — къщата на плантацията и брегът на Мериндж. Те се бяха познали едни друг и се бавеха. Вече не бяха малки кученца и несъзнателно се гордееха със своята зрялост, мъчеха се да се държат с достойнство, макар че ужасно им се искаше да се хвърлят един към друг в луд възторг.

Майкъл, който бе видял по-малко свят и който по природа бе по-невъздържан от Джери, пръв остави престореното достойнство и като заскимтя от вълнение и възторжено заизвива цялото си тяло, изплези език и притисна рамо до брат си.

Джери го лизна със същия жар, после двамата отскочиха настрана и въпросително, почти предизвикателно се огледаха един друг. Щръкналите уши на Джери изразяваха жив въпрос. Единственото здраво ухо на Майкъл питаше също толкова красноречиво, а другото — изсъхналото, стърчеше както обикновено. И изведнъж те стремглаво хукнаха по брега един до друг, като се смееха и току се побутваха един друг.

— Не може да има съмнение — каза резидентът. — Едно време тичаха така баща им и майка им. Аз често съм ги гледал.

* * *

Но след десет дни настъпи раздялата. Това бе първото посещение на Майкъл на борда на „Ариел“. С Джери прекараха весели часове, тичайки по бялата палуба сред блъсканицата и шума, докато прибираха лодките, поставяха платната и вдигаха котвата. Когато „Ариел“ се плъзна по водата, а платната се надуха под свежия пасатен вятър, представителят и капитан Келър се сбогуваха и слязоха по стълбичката в очакващите ги лодки. В последния момент капитан Келър вдигна Майкъл, мушна го под мишница и заедно с него скочи на кормилото на лодката си.

Въжетата бяха вдигнати. На кормилото на двете лодки самотните бели хора стояха гологлави въпреки палещото тропическо слънце и изпращаха последно сбогом. А Майкъл, заразен от всеобщата възбуда, непрекъснато джавкаше.

— Сбогувай се с брат си, Джери — пошепна на ухото му Вила Кенън, като го вдигна на перилата и с две ръце го държеше за разтрепераните хълбоци.

А Джери, без да разбира думите й, разкъсван от противоречиви желания, в отговор започна да извива цялото си тяло, обърна глава и близна господарката си, а след миг пак наведе глава през перилата, като следеше бързо смаляващия се Майкъл, и започна да вие от мъка, също както бе започнала да вие майка им Биди, когато той отплуваше с шкипера.

Джери разбираше значението на раздялата и сега не се съмняваше, че се разделя с брат си. Не можеше да знае, че ще срещне Майкъл след няколко години на другата страна на света в приказната долина на далечна Калифорния, където щяха да прекарат до края на живота си в галените прегръдки на любимите си богове.

Майкъл, сложил предните си лапи върху преградата, джавкаше въпросително и с недоумение, а Джери му отговаряше с квичене. Богинята успокояващо го притисна, а той се обърна към нея и навря влажния си нос в бузата й. С едната ръка тя го притискаше към гърдите си, а свободната й ръка, полуразтворена, лежеше върху перилата — бяло-розово сърце на цветец, ароматно и съблазнително. Джери протегна нос към нея. Полуразтворената ръка го привлече. Като завираше муцуната си, той леко разместваше пръстите й, докато носът му се озова в нейната пленителна ароматна ръка.

Той се успокои, мушнал златистата си муцуна до самите си очи, и замря, забравил „Ариел“, който под напора на вятъра се обръщаше към слънцето, забравил Майкъл, който все повече се отдалечаваше и смаляваше. И Вила замря. Двамата се унесоха в тази игра, макар че за нея това беше нещо ново.

Джери не се помръдваше, докато можеше да се сдържа. После вълна от любов го заля, той заскимтя също така високо, както бе заскимтял едно време, когато бе наврял муцуна в ръката на шкипера на палубата на „Еренджи“. И както тогава шкиперът, така сега богинята се разсмя с кръшен любовен смях. Пръстите й почти до болка стиснаха муцуната на Джери. С другата си ръка тя така здраво го притисна към себе си, че той едва можеше да си поеме дъх. През цялото време обаче той мъжествено махаше с парченцето опашка, а като се освободи от възхитителната прегръдка, сви уши, лизна бузата й с аления си език, стисна със зъби ръката й и остави върху нежната кожа отпечатък от любовно ухапване, което не причинява болка.

Така изчезнаха за Джери Тулаги, къщата на представителя на върха на хълма, корабите, които стояха в пристанището, и Майкъл, неговият кръвен брат. Джери бе свикнал с такива изчезвания. Нали също така, като съновидения, бяха изчезнали Мериндж, Сомо и „Еренджи“. Така изчезваха всички светове, пристанища, брегове и атолови лагуни, които „Ариел“ напускаше, за да продължи по необятните морски простори.