Джек Лондон
Джери Островитянина (10)

Глава IX

Джери и шкиперът бяха заедно на дългото следобедно дежурство и шкиперът току се усмихваше и викаше: „Дявол да ме вземе, Джери! Можеш да ми вярваш — ти си славно куче и страшен храбрец!“ Или: „Ти си юнак! Ти имаш истинско лъвско сърце! Обзалагам се, че още не се е родил такъв лъв, който би могъл да ти отнеме плячката.“

А Джери, без да разбира нито дума, освен собственото си име, знаеше въпреки това, че звуковете, които издаваше шкиперът, съдържат похвала и топла любов. И когато шкиперът се навеждаше и го теглеше за ушите, подаваше му ръка за целувка или го взимаше на ръце, Джери примираше от радост. Защото нима може някое същество да изпита по-голямо блаженство от това да бъде обичано от бог? Именно това преживяваше Джери. Шкиперът беше бог, осезаем, реален бог с три измерения, който се разхождаше бос, с препаска на бедрата, управляваше своя свят и го обичаше, него, Джери, шепнеше му нещо галено, протягаше ръце към него и го притискаше към себе си.

В четири след пладне Ван Хорн, като определи на око положението на слънцето и измери скоростта на „Еренджи“, който наближаваше Суу, слезе долу и грубо побутна помощника. Докато се върнат, Джери остана сам на палубата. И само благодарение на това че белите богове бяха долу и всеки момент можеха да дойдат, бе господар на палубата: с приближаването към Малаита настроението на връщащите се негри се повишаваше и предвкусвайки независимостта си, Леруми хвърляше към Джери отмъстителни погледи, преглъщаше слюнката си и го оценяваше от гастрономическа гледна точка.

Гонен от свежия бриз, „Еренджи“ бързо се носеше към брега. Джери гледаше през бодливата тел, като поемаше въздух през носа си, а шкиперът стоеше до него и даваше разпорежданията си на помощника и кормчията. На палубата развързаха купчината сандъци и чернокожите току ги отваряха и затваряха. Особено удоволствие им правеше звънът на звънчето, което имаше всеки сандък; това звънче звънеше всеки път, щом вдигнеха капака. Те като деца се наслаждаваха на играчката-механизъм и току отиваха при собствените си сандъци, отваряха ги и слушаха звъна.

В Суу щяха да слязат петнайсет негри. С диви жестове и крясъци те разпознаваха и сочеха най-малките подробности на брега — единствения къс земя, който познаваха по-рано, преди три години, когато бащите, чичовците и вождовете им ги бяха продали като роби.

Тясна ивица вода, широка едва стотина метра, служеше за вход в дългия и тесен залив. Гъста тропическа растителност покриваше брега. Никъде не се виждаха нито жилища, нито следи от човек, но Ван Хорн, който внимателно се вглеждаше в гъстите джунгли, знаеше прекрасно, че десетки, а може би стотици чифта човешки очи го следят.

— Подуши ги, Джери, подуши ги! — подканяше го той.

А на Джери козината настръхна и той залая срещу мангровата стена, тъй като с острото си обоняние наистина разпозна миризмата на притаилите се негри.

— Да имах такова обоняние като него — каза капитанът на помощника, — изобщо не би съществувал риск да остана без глава.

Но Боркман нищо не отговори и мрачно вършеше работата си.

Вятър почти нямаше. „Еренджи“ бавно влезе в залива и хвърли котва на дълбочина сто и осемдесет фута. Още от самия бряг дъното на залива се спускаше толкова стръмно, че дори на такава голяма дълбочина кормилото на „Еренджи“ се намираше само на някакви стотина фута от брега.

Ван Хорн продължаваше тревожно да се вглежда в брега, обрасъл с гора. Суу се ползваше с лоша слава. Преди петнайсет години корабът „Феър Хатъуей“, който събираше работници за плантациите в Куинсланд, бе пленен от туземците, а целият екипаж бе избит; оттогава нито един кораб, освен „Еренджи“ не смееше да се отбива в Суу. И повечето бели осъждаха безразсъдната смелост на Ван Хорн.

Високо в планините, на хиляди фута в облаците, гонен от пасатния вятър, се виеше димът на сигналните огньове, които известяваха пристигането на кораба. Надлъж и нашир се знаеше, че пристига „Еренджи“, и въпреки това от джунглата, която бе така близо до кораба, се чуваха само пронизителните крясъци на папагалите и бърборенето на какаду.

Притеглиха до борда лодката с шест матроси и спуснаха в нея петнайсетте чернокожи от Суу със сандъците им. До скамейката за гребците бяха сложени готови пет лиенфилдски пушки. На палубата на „Еренджи“ един от матросите, с пушка в ръка, пазеше останалото на борда оръжие. Боркман донесе отдолу собствената си пушка и беше нащрек. Пушката на Ван Хорн лежеше до него в лодката, а сам той стоеше близо до Тамби, който управляваше дългото кормилно весло. Джери тихичко скимтеше, надвесил се през перилата, докато шкиперът го съжали и го взе със себе си в лодката.

Опасността бе на лодката, защото в настоящия момент бе малко вероятно да се разбунтуват работниците, останали на борда на „Еренджи“. Те бяха родом от Сомо, Ноола, Ланга-Ланга и далечния Малу и сега ги бе обхванал страх: ако се окажеха без защитата на белите си господари, те бяха застрашени от опасността да бъдат изядени от народа на Суу; същото важеше и за чернокожите от Суу, които се страхуваха от населението на Сомо, Ланга-Ланга и Ноола. Опасността, която застрашаваше лодката, ставаше още по-голяма поради това, че нямаше втора, защитна лодка; докато едната се приближава до брега, втората се спира на известно разстояние, за да прикрива отстъплението в случай на тревога. „Еренджи“ бе много малък и не можеше да носи на палубата и една лодка, а да влече на буксир две беше неудобно; и така, Ван Хорн, най-смелият от всички събирачи на негри, бе лишен от тази съществена защита.

Тамби, подчинявайки се на тихата команда на Ван Хорн, караше лодката покрай брега. Там, където свършваха мангровите дървета и се показваше слизащата към водата пътека, Ван Хорн заповяда на гребците да дадат заден ход и да спрат… На това място се издигаха над джунглите високи палми и величествени клонести дървета, а пътечката приличаше на тунел, пробит в плътната зелена стена на тропическата растителност.

Търсейки на брега някакви признаци на живот, Ван Хорн запуши цигара и като сложи ръка на пояса, се увери, че динамитният патрон е на мястото си между пояса и голото му тяло. Бе запалил цигарата, за да има в случай на нужда с какво да подпали динамита. Единият край на динамитната тръбичка бе раздвоен и приспособен за главичката на кибритената клечка, а тръбичката бе толкова малка, че се подпалваше три секунди след допирането на запалената цигара. По такъв начин, ако станеше нужда да пусне в ход динамита, Ван Хорн трябваше да действа бързо и хладнокръвно. За три секунди трябваше да хвърли патрона в целта. Обаче той не мислеше да прибягва до динамита и го държеше готов само от предпазливост.

Минаха пет минути, а на брега продължаваше да цари мълчание. Джери помириса босите нозе на шкипера, сякаш да го увери, че е тук, до него, и че ще остане тук, с каквото и да заплашва враждебното мълчание на сушата; после постави предните си лапи на шкафута и като настръхна, започна със сумтене да поема въздух, ръмжейки тихичко.

— Каквото и да е, те са тук — каза му шкиперът, а Джери го погледна косо със смеещи се очи, помаха с опашка, любовно отметна назад уши и като обърна пак муцуна към брега, започна да чете повестта на джунглите, която долиташе до него върху леките крила на душния тих ветрец.

— Ей! — внезапно извика Ван Хорн. — Ей, вие, момчета! Я си покажете главите!

И изведнъж всичко се промени: необитаемите наглед джунгли се изпълниха с живот. За миг се показаха стотици диваци. Те просто изникнаха от гъстака. Всички бяха въоръжени: едни със снайдеровски пушки и старинни кавалерийски пистолети, други с лъкове и стрели, дълги метални копия, военни тояги и брадви с дълги дръжки. Един от тях изскочи на откритото място, където пътеката се сливаше с водата. Ако не се смятат украшенията, той бе гол като Адам преди грехопадението. В лъскавите му черни коси стърчеше бяло перо. Полирана игла от бяла вкаменена раковина със заострени краища минаваше през ноздрите му и се простираше на пет дюйма през лицето му. Около шията на шнурче, изплетено от кокосови влакна, висеше огърлица от зъби на дива свиня, с цвета на слонова кост. Наниз от бели раковини обвиваше единия му крак под самото коляно. Едното му ухо кокетно бе закичено с пламенно червено цвете, а в една дупка на другото се мъдреше свинска опашка, очевидно неотдавна отрязана, защото от нея още течеше кръв.

Като изскочи на слънчевата светлина, този меланезийски денди вдигна снайдеровската пушка, която държеше до бедрото си, и се прицели, насочвайки дулото точно във Ван Хорн. Също така бърз бе и Ван Хорн. Той моментално улови пушката си, опря я на бедрото си и се прицели. Така стояха те един срещу друг с пръст на спусъка на разстояние около четирийсет фута. Хилядолетията, които отделят варварството от цивилизацията, зееха и между тях в това малко пространство. Съвременният развит човек много трудно може да забрави древната тренировка. И колко лесно му е да се плъзне назад в миналите векове! Подлата лъжа, ударът в лицето, прободеното от ревност сърце могат в миг да превърнат философа от двайсети век в маймуноподобен горски жител, който се удря в гърдите, скърца със зъби и жадува за кръв.

Същото чувстваше и Ван Хорн, но с известна разлика. Той бе подчинил времето. Той цял беше едновременно и в съвременността, и в първобитните векове; той бе способен да пусне в действие и зъби, и нокти, но желаеше да остане в съвремието дотогава, докато успяваше да подчинява на волята си този дивак с черна като смола кожа и с ослепително бели украшения.

Цели десет секунди минаха в мълчание. Дори Джери, без сам да знае защо, престана да ръмжи. Стотина канибали, ловци на глави, наредени покрай стената на джунглата, петнайсетте връщащи се в Суу чернокожи, седнали в лодката, седемте чернокожи матроси и самотният бял човек с цигара в уста, с пушка до бедрото и с настръхналия ирландски териер, който се притискаше в голия му крак, поддържаха тържественото мълчание и нито един от тях не знаеше как ще свърши всичко това.

Един от връщащите се чернокожи в знак на мир протегна напред откритата си невъоръжена длан и започна нещо да чурулика на неразбираемия диалект на Суу. Ван Хорн държеше пушката си готова и чакаше. Дендито свали пушката си и всички участници в сцената си отдъхнаха.

— Мой добро момче — писна дендито с полудетски, полуптичи глас.

— Ти, момче, си голям глупак — грубо възрази Ван Хорн, като хвърли пушката, поръча на кормчията и гребците да обърнат лодката и небрежно засмука цигарата, въпреки че само преди секунда животът му бе висял на косъм.

— Мой говори — продължаваше той, като се правеше на разсърден. — За какъв дявол твой насочил срещу мене пушката? Мой не искал да те прави каи-каи. Мой, като се разсърди, ще те направи каи-каи. И твой, като се разсърди, ще направи мене каи-каи. А твой нали не иска момчетата от Суу да станат каи-каи? Много отдавна, преди три мусона, мой каза истината. Мой каза: ще минат три мусона и момчетата от Суу ще се върнат. Мой казва: три мусона се свършиха и момчетата от Суу си дойдоха.

През това време лодката зави и Ван Хорн се обърна, за да застане лице с лице срещу въоръжения със снайдеровска пушка денди. По знак на Ван Хорн гребците дадоха заден ход и лодката опря нос до пътеката на брега. Всеки гребец обаче държеше веслото готово в случай на нападение и тихичко опипваше лиенфилдската си пушка, скрита под брезента.

— Добри момчета ли са с тебе? — осведоми се Ван Хорн.

Дендито отговори утвърдително: според обичая на Соломоновите острови той полузатвори очи и надуто вдигна нагоре глава.

— Момчетата Суу, които са дошли с тебе, няма да бъдат каи-каи?

— Не — отговори дендито. — Момчетата Суу са добри, а дойдат момчета не от Суу, мой казва: лошо ще бъде. Ишикола, големият черен господар на тези места, казваше на мой: иди и кажи, тук из джунглата ходят лоши хора. Големият бял господар трябва да стои на свой кораб.

Ван Хорн кимна с глава небрежно, сякаш това съобщение нямаше за него кой знае какво значение, а всъщност разбра, че този път от Суу няма да има доставка. Той заповяда на чернокожите работници да си тръгват един по едни. Останалите трябваше да си стоят по местата. Такава беше тактиката на Соломоновите острови. Натрупването на хора можеше да повлече след себе си опасност. Не трябваше да се позволява на чернокожите да се събират на групи. И Ван Хорн с равнодушен и величествен вид пушеше цигарата си и не сваляше очи от негрите, които един по един излизаха на носа със сандъчетата си на рамо и слизаха на брега. Един след друг те се скриха в зеления тунел и когато и последният слезе на брега, Ван Хорн заповяда на гребците да се връщат към кораба.

— Този път няма какво да правим тук — каза той на помощника. — Утре сутринта вдигаме котва.

Тропическият здрач бързо настъпи. Звезди обсипаха небето. Ни най-малък лъх на ветрец не се усещаше над водата и от влажния зной телата и лицата на двамата мъже се покриваха с капки пот. Те лениво вечеряха на палубата, като постоянно бършеха с ръка обилната пот от челата си.

— И защо ли се мъкне човек тук, на Соломоновите острови, в тази проклета дупка! — оплака се помощникът.

— И остава тук — отвърна капитанът.

— Вече съвсем съм прогнил от треската — измърмори Боркман. — Ще умра, ако си отида оттук. Помниш, че преди две години се опитах да си тръгна. Но отидеш ли на студен климат, треската се появява. В Сидней ме закараха съвсем болен. Стана нужда да ходя с кола в болницата. Ставаше ми все по-зле и по-зле. Докторите ми казаха, че единственото средство е да се върна тук, където съм хванал треската. Така ще мога да живея още дълго. А ако остана в Сидней, краят няма да се забави. С кола ме изпратиха на борда. Това е всичко, което видях в Австралия през отпуската си. Не искам да стоя повече на Соломоновите острови. Тук е истински ад. Но изборът е такъв: или стой, или умри.

Той отмери на око около трийсет грана хинин, зави го в цигарена книжка, известно време мрачно гледа топчето, после го глътна. Ван Хорн го погледна, посегна към хинина и взе същата доза.

— Не е зле да опънем брезента — забеляза той.

Под ръководството на Боркман няколко души от екипажа опънаха тънкия брезент на обърнатата към брега страна на „Еренджи“. Това беше предпазна мярка против някой немирен куршум, понеже само стотина фута деляха кораба от крайбрежните мангрови гори.

Ван Хорн изпрати Тамбу долу за малкия грамофон и постави няколко изтъркани, скърцащи плочи, били под иглата вече хиляди пъти. Слушайки музиката, Ван Хорн си спомни за дивачката и заповяда да я измъкнат от тъмната дупка на лазарета, за да послуша и тя. Момичето изплашено се подчини с мисълта, че е ударил часът му. С разширени от ужас очи то гледаше големия бял господар и дълго трепери, след като той я накара да легне. Грамофонът не й направи никакво впечатление. Тя знаеше само страха — страх пред този ужасен бял господар, от когото според дълбокото й убеждение бе обречена на изяждане.

Джери остави милващата го ръка на шкипера и отиде към нея да я помирише. Дългът го накара още веднъж да я изучи. Каквото и да се случи, колкото месеци или години да минат — той винаги ще може да я познае. После се върна при шкипера, който пак започна да го глади с едната ръка и с димяща цигара в другата.

Влажният задушлив зной ставаше непоносим. Въздухът бе изпълнен с тежки влажни изпарения, които се издигаха над мангровите блата. Стържещата музика напомни на Боркман далечни пристанища и градове и изтегнат върху горещата палуба, той удряше в такт с босия си крак и произнасяше тих монолог, който се състоеше само от ругатни. А Ван Хорн гледаше тежко дишащия Джери и спокойно и философски пушеше, като палеше цигара от цигара.

Внезапно той трепна — чул бе слаб плясък на весла. Всъщност бе трепнал от тихото ръмжене на настръхналия Джери. Като измъкна от гънката на набедрената си препаска динамитния патрон и се убеди, че цигарата не е изгаснала, той бързо стана и отиде към перилата.

— Как се казваш? — извика той в тъмнината.

— Мои се казва Ишикола — чу се в отговор треперлив старчески фалцет.

Преди да заговори отново, Ван Хорн наполовина измъкна от кобура си автоматичния пистолет и премести кобура от бедрото си, за да му бъде подръка.

— Колко момчета идват с тебе? — попита той.

— Мой идва всичко десет момчета — отговори старческият глас.

— Ела до борда — без да обръща глава, като сложи несъзнателно дясната си ръка върху пистолета, Ван Хорн изкомандва: — Ей, Тамби! Донеси фенера. Не тук, а на кормилото, до мачтата и си отваряй очите.

Тамби се подчини и занесе фенера на двайсет фута от мястото, където стоеше капитанът. Това даваше на Ван Хорн предимство пред приближаващите се с лодка хора; фенерът, спуснат през бодливата тел извън перилата, осветяваше лодката, докато сам Ван Хорн оставаше в полумрак.

— Карай, карай! — насърчаваше ги той, понеже хората в невидимата лодка все още се бавеха.

Чу се пляскане на весла и в пространството, осветено от фенера, изплува високият черен нос на лодката, извита като гондола, инкрустирана със седеф; после се показа и цялата лодка; чернокожите, застанали на колене в дъното, гребяха, очите им блестяха, черните тела лъщяха. Ишикола, старият вожд, седеше по средата и не гребеше; с беззъбите си челюсти той стискаше незапалената къса глинена лула. А на кормилото стоеше голият чернокож денди; всичките му украшения бяха ослепително бели, с изключение на свинската опашка в едното ухо и яркия цветец, които все още се червенееше над другото.

Имало е случаи, когато десетина чернокожи са нападали роботърговски кораб, ако е бил управляван от не повече от двама бели, и затова ръката на Ван Хорн стисна спусъка на автоматичния пистолет, макар че не го измъкна от кобура. С лявата ръка поднесе към устата си цигара и силно смукна.

— Здравей, Ишикола, стари негоднико! — поздрави Ван Хорн стария вожд, когато дендито промуши веслото си под дъното на лодката, заработи с него като с лост и я подкара към „Еренджи“, така че я допря до него.

Ишикола, осветен от фенера, вдигна глава и се усмихна. Той се усмихваше с дясното око — единственото, което му бе останало; лявото бе пронизано със стрела при едно от юношеските му сбивания в джунглите.

— Мой говори! — извика той в отговор. — Твой дълго не видели мои очи.

Ван Хорн на жаргон започна да се шегува с него, разпитваше за новите му жени, с които бе напълнил харема си, и по колко свине е заплатил за тях.

— Мой казва — заключи той, — много богат човек си ти.

— Мой иска да дойде при твой на борда — смирено намекна Ишикола.

— Мой казва — нощем не може — възрази капитанът: едно известно на всички правило гласеше, че с настъпването на нощта не се пускат посетители на борда. После, като помисли, отстъпи: — Ти ела на борда, а момчетата да останат в лодката.

Ван Хорн галантно помогна на стареца да се покатери по перилата, да прескочи бодливата тел и да слезе на палубата. Ишикола бе мръсен стар дивак. Едно от неговите тамбо („тамбо“ у меланезийците и на морски жаргон значи „табу“) гласеше никога до кожата му да не се докосва вода. Той, който живееше на брега на океана, в страната на тропическите дъждове, добросъвестно избягваше близостта с водата. Той никога не се къпеше, не минаваше през река, а от дъжда винаги се криеше. Но това не се отнасяше до племето му. Такова бе своеобразното тамбо, наложено му от шаманите. На другите членове на племето те налагаха други табута: забраняваха им да ядат акула, да пипат костенурка, да се допират до крокодил или изкопаеми останки от крокодил или през целия си живот да избягват оскверняващото докосване на жена и женска сянка, хвърлена по пътеката.

И тъй, Ишикола, за когото водата бе табу, бе покрит с кора многогодишна кал. Крастав, сякаш болен от проказа, с мършаво лице, целият сбръчкан, той силно куцаше от някогашен удар с копие в бедрото. Но единственото му око блестеше ярко и злобно и Ван Хорн знаеше, че с едното си око Ишикола вижда не по-зле, отколкото той с двете.

Ван Хорн се поздрави с него, като му подаде ръка — тази чест той оказваше само на вождовете, — и със знак предложи да седнат по турски на палубата недалеч от поразеното от ужас момиче, което пак започна да трепери: то си спомни как Ишикола бе предложил веднъж десет по десет кокосови ореха за един обяд, приготвен от нейното месо.

Джери на всяка цена трябваше да подуши този противен куц гол едноок старец, за да може да го разпознава в бъдеще. А когато го помириса и запомни своеобразната му миризма, той почувства нужда заплашително да заръмжи, с което заслужи одобрителния поглед на шкипера.

— Мой говори, хубаво каи-каи ще бъде това куче — каза Ишикола. — Мой дава половин сажен раковини и взема кучето.

Това предложение бе щедро, понеже половин сажен раковини, нанизани на връв от сплетени кокосови влакна, се равняваше на половин фунт в английска валута, на два и половина долара в американска или, обърнато в обикновената монета — живи свине, — на половин едра тлъста свиня.

— Това куче струва цял сажен раковини — възрази Ван Хорн, макар че в дълбочината на душата си прекрасно знаеше, че няма да продаде Джери нито за сто сажена раковини, нито на каквато и да било баснословна цена, давана от чернокожите. Той каза такава малка сума само за да не разберат чернокожите колко високо цени той всъщност златокожия син на Биди и Теренс. После Ишикола заяви, че момичето е много измършавяло и че като познавач на месо той не може да предложи за него този път повече от три по двайсет връзки кокосови орехи.

Като размениха тези любезности, белият господар и чернокожият започнаха разговор; първият се перчеше с превъзходството на разума и знанията на белия човек, а вторият долавяше инстинктивно недоизказаното. Ишикола бе примитивен държавен мъж и сега се мъчеше да си изясни равновесието на човешките и политическите сили, които тежаха върху неговата територия Суу с площ десет квадратни мили. Тази територия бе ограничена от морето и линиите на фронта на междуплеменната война, която бе по-древна от най-древния мит на Суу. Побеждаваше ту едно, ту друго племе, вземаха се глави и се изяждаха тела. Границите оставаха неизменни. На груб морски жаргон Ишикола се мъчеше да узнае общото положение на Соломоновите острови по отношение на Суу, а Ван Хорн нямаше нищо против да води нечистата дипломатическа игра, която се води във всички министерства на великите държави.

— Мой казва — заключи Ван Хорн, — у вас по тия места има твърде много лоши хора. Вие взимате много глави: твърде много каи-каи от дълги свине („дълги свине“ значеше печено човешко месо).

— Мой казва, черни момчета на Суу винаги взимат глави и каи-каи дълги свине — възрази Ишикола.

— Твърде много лоши хора има по тия места — повтори Ван Хорн. — Тук наблизо има голям военен кораб; скоро той ще дойде насам и ще избие седем шишета от Суу.

— Как се казва големият военен кораб при Соломоновите острови? — попита Ишикола.

— Големият кораб „Кеймбриън“ — ето как се казва корабът — излъга Ван Хорн, който много добре знаеше, че през последните две години нито един британски крайцер не бе се отбивал на Соломоновите острови.

Разговорът, който започна да прилича на шутовска декларация за отношенията между толкова несходните по големина държави, бе прекъснат от силния вик на Тамби. Чернокожият бе спуснал през борда другия фенер и бе направил неочаквано откритие.

— Шкипер, в лодката му има оръжие — извика той.

Ван Хорн с един скок се намери до перилата и се наведе през бодливата тел надолу. Ишикола, въпреки сакатото си тяло, закъсня само няколко секунди.

— За какъв дявол в лодката има оръжие? — с негодувание попита Ван Хорн.

Дендито, който седеше на кормилото, се опита да побутне с крак зелените листа, така че да прикрие показалите се приклади на няколко пушки, но само развали цялата работа. Той се наведе да оправи с ръце листата, но тутакси се изправи, когато Ван Хорн изрева отгоре му:

— Стой мирно! Назад ръцете, момче!

Като се обърна към Ишикола, Ван Хорн се престори на силно разгневен, какъвто в действителност не беше, понеже историята бе стара и периодически се повтаряше.

— За какъв дявол идваш на кораба, а в лодката си носиш пушки? — страшно попита той.

Старият океански вожд завъртя единственото си око и мигна с глупав и невинен вид.

— Аз съм ти сърдит, много съм ти сърдит — продължаваше Ван Хорн. — Ишикола, ти си калпав човек. Махай се по дяволите от кораба ми!

Старецът заподскача към перилата по-бързо, отколкото можеше да се очаква от него, без чужда помощ прекрачи през бодливата тел и скочи в лодката, като изкусно се задържа на здравия си крак. После вдигна глава и замига, като молеше за прошка и уверяваше, че е невинен. Ван Хорн се обърна, за да скрие усмивката си, а после открито се усмихна, когато старият хитрец показа празната си лула и боязливо попита:

— Може ли твой даде на мой пет пакета тютюн?

Докато Боркман донесе отдолу тютюн, Ван Хорн разправяше на Ишикола за светостта на честта и обещанията, после се наведе през бодливата преграда и му подаде пакет тютюн.

— Мой казва — заплаши го той, — Ишикола, някога ще те пречукам. Ти не си добър приятел по бреговете на солената вода. Ти си голям дивак и се махай в джунглите.

Когато Ишикола се опита да протестира, той остро го прекъсна:

— Аз казвам, че ти твърде много дрънкаш с мене.

Въпреки това лодката се бавеше. Дендито крадешком се мъчеше да напипа с крак прикладите на пушките под зелените листа, а Ишикола нямаше ни най-малко желание да тръгне.

— Греби, греби! — неочаквано извика Ван Хорн.

Гребците не чакаха командата на вожда или на дендито, неволно се подчиниха и с дълбоки силни удари на веслата изкараха лодката от осветения кръг. Със същата бързина Ван Хорн промени мястото си на палубата, като отскочи на около дванайсетина метра, за да не го настигне някой случаен куршум. После седна с подвити колене и се заслуша в плясъка на веслата, който замираше в далечината.

— Тамби — спокойно заповяда той, — пусни малко музика.

И докато изпод скърцащата плоча се лееше красивата мелодия на „Червеното крило“, той пушеше цигара, опрял лакът на перилата и прегърнал Джери. Пушейки, той следеше как звездите се закриват от дъжда, който идваше от страната, откъдето духаше вятърът. Тъкмо когато се канеше да накара Тамби да занесе долу грамофона и плочите, забеляза дивачката, която го гледаше с ням страх. Той й кимна в знак на съгласие с полузатворени очи и с отметната назад глава и с ръка посочи към дупката на пода. Тя се подчини, както се подчинява бито куче, и стана, като трепереше цялата и с ужас гледаше големия бял господар, който, както бе убедена тя, един прекрасен ден щеше да я изяде. И тази невъзможност да й обясни, през пропастта на вековете, своите добри намерения, жегна Ван Хорн. Тя влезе в дупката и се плъзна по стълбата напред с краката като някакъв грамаден червей с голяма глава.

Като изпрати след нея Тамби със скъпоценния грамофон, Ван Хорн продължи да пуши, а острите като игли капки дъжд освежаваха разгорещеното му тяло.

След пет минути дъждът престана. Небето пак се покри със звезди; зловонна миризма се вдигна от мангровите блата, а задушният зной се усили още повече.

Ван Хорн никога от нищо не бе боледувал, ако не се смята треската; и сега той дори не си направи труда да отиде за одеялото си.

— Ти пръв ще дежуриш — каза той на Боркман. — На разсъмване аз ще изкарам кораба от залива.

Той сложи глава на бицепса на дясната си ръка, с лявата притисна до гърдите си Джери и заспа дълбоко.

Така, рискувайки живота си, белите и местните чернокожи живееха ден след ден на Соломоновите острови, занимавайки се с търговия и битки; белите се мъчеха да запазят главите върху раменете си, а чернокожите също така единодушно се мъчеха да завладеят главите на белите и в същото време да запазят собствените си глави.

А Джери, запознат само със света на лагуната Мериндж, узна, че тези нови светове — корабът „Еренджи“ и остров Малаита — по същество не се отличават от първия, и с проблясък на разбиране гледаше вечната игра между бели и черни.