Джек Лондон
Джери Островитянина (23)

Глава XXII

„Ариел“ лениво се движеше на север покрай брега на Малаита, като си пробиваше път през красивата лагуна, заобиколена от рифове. Яхтата се осмеляваше да минава през такива тесни, осеяни с корали проливи, че на капитан Уинтърс, според неговите думи, всеки ден побеляваха нови хиляда косъма на главата. Хвърляха котва при всяко укрепено коралово островче и при всяко мангрово блато, където биха могли да живеят канибали. Харли и Вила Кенън не бързаха. Докато пътуването ги забавляваше, те не се безпокояха за това, колко време ще трае преминаването от едно място на друго.

През това време Джери усвои новото си име по-точно цяла серия от имена, тъй като Харли Кенън не искаше да му дава ново име.

— Той е имал някакво име — убеждаваше той Вила — Хегин сигурно го е кръстил, преди да го изпрати на „Еренджи“. Нека си остане без име, докато се върнем в Тулаги и научим истинското му име.

— Много важно нещо — името му! — започна да го дразни Вила.

— Това е много важно. Представи си, че ти си претърпяла корабокрушение и твоите спасители те наричат мисис Ригс, мадмоазел дьо Монеп или просто Топси. А мене — Бенедикт, Арнолд или Иуда, или… или… Амон. Не, нека остане без име, докато научим истинското.

— Но нали трябва да му викам някак — не се съгласяваше тя. — Иначе как ще мисля за него?

— Е, давай му тогава разни имена, но никога не повтаряй едно и също. Днес го наричай „Пес“, утре — „мистър Пес“, а вдругиден — другояче.

И оттогава, досещайки се по-скоро по тона, ударението и обстоятелствата на момента, Джери започна смътно да се отъждествява с прякорите Пес, мистър Пес, Авантюрист, Глупчо, Безименко и Горещо сърце. Това бяха само няколко от многобройните имена, които Вила му даряваше разточително. Харли на свой ред го наричаше Мъжествено куче, Неподкупния, Някой, Грешник, Златен, Сатрап на южните морета, Нимрод, Младия Ник и Лъвоубиец. Накратко, мъжът и жената се надпреварваха да му дават всевъзможни имена и никога не ги повтаряха. А Джери, не толкова по звуковете и сричките, колкото по интонацията, бързо се отъждествяваше с всяко ново име. Той вече не мислеше за себе си като за Джери и признаваше за свое име всяка дума, която звучеше галено и ласкаво.

С голямо разочарование — ако може да се нарече разочарование една неосъзната несполука — той се раздели с умението си да разговаря. Нито един човек на борда, включително Харли и Вила, не говореше на езика на Наласу. Целият богат речник на Джери и умението му да се ползва от него, което би могло да се изтъкне като феномен сред всички други кучета, на борда на „Ариел“ пропадаха. Обитателите на яхтата не разбираха и не се сещаха за съществуването на „стенографския“ език, на който го бе научил Наласу и след смъртта на Наласу единствен Джери в целия свят знаеше този език.

Напразно Джери се опитваше да разговаря с богинята. Седнал пред нея и протегнал глава на ръцете й, той говореше и говореше, но нито веднъж не чу от нея нито дума в отговор. С едва чуто скимтене, като се зъбеше, сумтеше и издаваше разнообразни звуци, той се мъчеше да й разправи нещо из живота си. Тя цялата се превръщаше в слух, толкова близо поставяше ухо до устата му, сякаш искаше да го удави в струящото благоухание на косите си, и все пак нейният мозък не възприемаше неговата реч, макар че със сърцето си тя без съмнение усещаше намеренията му.

— Боже мой, мъжлето ми! — викаше тя. — Но Пес говори! Аз зная, че говори. Той ми разправя целия си живот. Бих узнала за него всичко, ако можех да го разбера. Но моите нещастни, несъвършени уши не долавят нищо.

Харли се отнасяше скептично, но женската интуиция не я мамеше.

— Аз съм уверена в това! — убеждаваше тя мъжа си. — Казвам ти, той би могъл да ни разправи историята на всичките си приключения, ако го разбирахме. Нито едно куче не е разговаряло така с мен. Това е истински разказ. Чувствам всичките му нюанси. Понякога почти съм уверена, че той говори за радост, за любов, за велики битки. А после се долавят негодувание, оскърбена гордост, отчаяние и печал.

— Да, естествено — спокойно се съгласяваше Харли. Едно куче на бели, захвърлено при човекоядци на остров Малаита, без съмнение е изпитвало подобни чувства. И също така естествено е една жена на бял човек, женичка, очарователната жена Вила Кенън, да може да си представи преживяванията на кучето и да намери в безсмисленото му квичене разказ за тези преживявания, без да забелязва, че всичко това е само нейна собствена очарователна, мила измислица. Песента на морето се изтръгва от устните на раковините… Глупости! Човек сам създава песента на морето и я приписва на раковините.

— Но все пак…

— Но все пак ти си права — галантно я прекъсваше той — Винаги си права, особено когато грешиш основно. Разбира се, да оставим настрана таблицата за умножение или мореплаването, където самата реалност води кораба посред скали и насипи, но в останалото ти си права. За тебе е достъпна свръх истината, която е над всичко, а именно — истината на интуицията.

— Ето че ми се подиграваш от височината на своята мъжка мъдрост — възразяваше тя. — Но аз зная… — тя търсеше по-силна дума, но думите й изменяха и тя притискаше ръка към сърцето си с такъв авторитетен вид, че всички думи бяха излишни.

— Съгласен съм, прекланям се — весело се засмиваше той. — Ето го именно онова, за което говорех. Нашите сърца почти винаги могат да наддумат главите ни. А най-хубавото е, че сърцата ни винаги са прави — въпреки статистиката, която твърди, че най-често грешали.

Харли Кенън никога не повярва на думите на жена си за повествователните способности на Джери. И през целия си живот до последния си ден той смяташе това за мила фантазия, поетическа измислица на Вила.

Но Джери, четирикракият гладък ирландски териер, наистина притежаваше дар слово. Макар и да не можеше да научи другите, сам бе способен да изучава езици. Без всякакви усилия, дори без да учи, той започна да усвоява езика на „Ариел“. За нещастие това не беше мъркащият придихателен, достъпен за куче език, който бе измислил Наласу, и Джери, който се научи да разбира много от онова, което се говореше, сам не можеше да продума нито дума. За богинята той имаше най-малко три имена — Вила, женичката и мисис Кенън, — защото така я наричаха околните. Но той не можеше да я нарича с тези имена. Това беше изключителен език на боговете и само те можеха да го говорят. Той не приличаше на измисления от Наласу език, който бе компромис между речта на кучето и речта на човека, така че богът и кучето можеха да разговарят помежду си.

По същия начин Джери научи и различните имена на мъжкото божество — мистър Кенън, Харли, капитан Кенън и шкипер. И като единственият допуснат трети в техния интимен кръг Джери научи и други имена: мъжлето ми, скъпи, любими, мое съкровище. Но той по никакъв начин не можеше да изговори тези имена. Обаче в тиха нощ, когато вятърът не помръдваше листата в храсталака, Джери често шепнешком бе наричал по име Наласу.

Веднъж Вила, разплела коси, мокри след къпане в морето, стисна с две ръце муцуната на Джери и като се наведе към него така близо, че той почти можеше да докосне с език нейния нос, започна да тананика: „Не зная как да го наричам, но той е също като роза!“

На другия ден тя повтори тази фраза и изпя почти цялата песничка направо в ушите му. А в разгара на пеенето Джери я накара да се учуди. Съзнателно той никога не би постъпил така. И той направи това без всякакъв умисъл — никак нямаше настроение да прави това. В самата постъпка се криеше принуждението да я извърши. От тази постъпка той не можеше да се въздържи, както не можеше да не се отърси след къпане или да не мръдне с крак насън, ако го погъделичкат.

Когато гласът й започна меко да трепти, на Джери му се стори, че някаква мъглица я обвива пред очите му и че сам той под влиянието на нежния мечтателен напев се пренася на някакво друго място. И в този момент той направи нещо чудно — седна, освободи муцуната от ръцете й и от обвилите я като паяжина разпуснати коси, и като вдигна нос нагоре под ъгъл четиридесет и пет градуса, започна да трепери и силно да диша под ритъма на песента й. После конвулсивно вдигна нос към зенита и поток от звуци се изви в кресчендо нагоре, след което бавно отслабна и напълно замря.

Този вой послужи за начало и заради него Джери получи прякора Певец-глупчо. Вила Кенън обърна внимание на виенето, предизвикано от пеенето й, и веднага се залови да го развие. Джери винаги се подчиняваше, когато тя, седнала, ласкаво протягаше към него ръце и го подканваше:

— Ела тук, Певец-глупчо!

Той приближаваше, сядаше така, че благоуханието на косите й гъделичкаше ноздрите му, притискаше муцуна в страната й, издигаше нос нагоре към ухото й и още при първите звуци на тихата й песен започваше да й приглася. Минорните мотиви особено го провокираха, а веднъж започнал, той пееше с нея, колкото тя искаше.

И това наистина бе пеене. Способен на всички видове звукоподражание, той бързо се научи да смекчава и да понижава воя си, докато стане мелодичен и кадифен. И воят му замираше едва ли не до шепот, издигаше се и спадаше, ту ускоряваше, ту забавяше темпа, като се подчиняваше на нейния глас.

Джери се наслаждаваше на пеенето, както упоеният с опиум на сънищата си. И той сънуваше смътно и неясно, сънуваше наяве с широко разтворени очи, а косите на богинята го обръщаха като благоуханен облак, нейният глас му пригласяше монотонно; неговото съзнание потъваше в мечти за неземното, което долиташе до него от песента. Той си спомняше някакво страдание, но страдание отдавна забравено и затова престанало да бъде болка. Скоро то го изпълваше със сладостна скръб и го отнасяше от „Ариел“, от кораловата лагуна, в нереалната страна на неземния свят.

И в такива минути пред него изникваха видения. Струваше му се, че седи в студения мрак на нощта на пустинен хълм и вие срещу звездите, а от тъмнината отдалеч се чува в отговор друг вой. И воят се издига наблизо и надалеко, докато нощта зазвучи с познатите му гласове. Всичко това му бе близко, родно. Без да знае, той се приобщаваше към „неземния“ свят.

Когато Наласу го учеше на езика на сумтенето и ръмженето, той умишлено се бе обърнал към разсъдъка му; а Вила, без да знае какво прави, бе намерила пътя към неговото сърце и към сърцето на неговите прадеди, като засегна най-дълбоките струни, спомените за далечното минало, и ги накара да трептят.

Ето един пример: неясните образи му се явяваха понякога от нощта, пълзяха като призраци покрай него и той чуваше като насън ловджийските викове на кучешкото стадо; пулсът му се ускоряваше, събуждаше собствения му ловджийски инстинкт и сдържаният мек вой се превръщаше в страстен вик. Главата му клюмваше, като се освобождаваше от паяжината на женската коса, краката започваха неспокойно да се гърчат, сякаш се готвеха да тичат, и в миг той се унасяше и летеше през времето от реалността в съня.

И както хората вечно жадуват отровата на мака, така и Джери го влечеше към радостите, които му се разкриваха, когато Вила Кенън разтваряше прегръдките си за него, обвиваше го в паяжината на косите си и с пеене го отнасяше през времето и пространството в съня, към неговите древни прадеди.

Не винаги обаче, когато пееха заедно, той изпитваше тези усещания. Обикновено, ако не му се явяваха видения, той преживяваше само смътни, сладостни тъжни настроения, приличащи на сенките на спомените. Понякога под влиянието на тази мъка в мозъка му изплуваха образите на шкипера и на мистър Хегин, на Теренс и Биди, на Малаита, както и видения от отдавна изчезналия живот в плантацията Мериндж.

— Скъпа моя — каза веднъж Харли, — щастие е за кучето, че ти не си дресьорка на животни, иначе твоето име не би слизало от афишите на музикалните театри и цирковете по цялото Земно кълбо.

— Е, че какво! — отговори тя. — Аз съм сигурна, че той с възторг би играл с мен…

— Което би било във висша степен необикновено — прекъсна я Харли.

— Защо?

— Вероятността животното да обича работата си или да се ползва с любовта на дресьора си е едно на сто.

— Мислех, че при дресурата отдавна вече не използват жестокост — каза тя.

— И публиката така мисли, но в деветдесет и девет процента от случаите се мами.

Вила въздъхна дълбоко.

— Тогава ще трябва да се откажа от тази съблазнителна кариера в момента, в който ми я откри. А как великолепно биха изглеждали афишите с моето име с грамадни букви…

— Вила Кенън, певица с глас на дрозд, и Певец-глупчо, ирландски териер, тенор — изрецитира Харли заглавните редове на афиша.

И Джери, с изплезен език и подвижни очи, се присъедини към смеха. Той не знаеше на кого се смеят те, но по смеха разбра, че са щастливи, а любовта го караше да се радва заедно с тях.

Джери бе намерил онова, което бе жадувал с цялото си същество — любовта на божество. И той обичаше двамата богове, признал съвместното им господство на „Ариел“. Но като че повече обичаше женското божество. Досега още не беше изпитвал такава любов, дори и към шкипера, а това се обясняваше с факта, че жената бе проникнала в най-дълбоките кътчета на сърцето му с вълшебния глас, който отнасяше Джери в неземна страна.