Джек Лондон
Джери Островитянина (3)

Глава II

Разстоянието между лодката и палубата от тиково дърво на „Еренджи“ бе само една крачка откъм ниската страна на кораба и Том Хегин лесно преодоля шестдюймовия борд, все още с Джери под мишница. Палубата бе задръстена от хора — вълнуващо зрелище за някое несвикнало да пътешества дете на цивилизацията. Така се стори и на Джери. За Том Хегин и за капитан Ван Хорн обаче палубата бе просто най-обикновено място от всекидневието.

Тя бе малка, тъй като и „Еренджи“ бе малък кораб. Построен от тиково дърво, с украшения и оборудване от месинг и мед, с желязо по ъглите, бронзов кил и медена обшивка като на военен кораб, първоначално „Еренджи“ бил яхта на някакъв богат джентълмен, а след това бил продаден на търговския флот на Соломоновите острови за търговия с роби. Официално обаче дейността му се определяше като „набиране на доброволци“.

„Еренджи“ набираше роби и пренасяше новите пратки черни канибали от отдалечените острови за работа в плантациите, където белите превръщаха усойните и смъртоносни блата и джунгли в богати и плодоносни кокосови горички. Двете мачти на кораба бяха от орегонски кедър и бяха така лъснати с горещ парафин, че сияеха в слънчевия блясък като златистожълти опали. Благодарение на изключителната си конструкция „Еренджи“ се носеше по вълните като фурия и бе за капитан Ван Хорн, белия му помощник и петнайсетчленния черен екипаж най-доброто, за което можеха да мечтаят. Бе дълъг шейсет фута и напречните греди на горната палуба не бяха утежнени с никакви каюти. Единствените отвори в тялото на кораба — а заради тях не бе пострадала нито една греда, бяха прозорецът на главната кабина, стълбата от кабината до палубата, капакът над тясното помещение за моряците, който се намираше до най-долната рея на фокмачтата, и малкият люк на кърмата, който водеше към трюма.

Освен екипажа на малката палуба бяха и завръщащите се негри от три големи плантации. Техният тригодишен срок за работа бе изтекъл и съгласно условията на договора сега ги връщаха в родните им села на нецивилизования остров Малаита. Двайсет от тях — Джери ги познаваше всичките, бяха от Мериндж; трийсет идваха от Залива на хилядата кораба на островите Ръсел, а останалите дванайсет бяха от Пендъфрин на източния бряг на Гуадалканал. Всички те се трупаха на палубата, като бърбореха и писукаха с кресливи и особени гласове, сякаш бяха горски духове. Освен това там бяха и двама бели — капитан Ван Хорн и неговият помощник, датчанинът Боркман. Общо на кораба имаше седемдесет и девет души.

— Помислих, че в последния момент ще се откажете — поздрави капитан Ван Хорн и в очите му блесна задоволство, когато видя Джери.

— За малко така да стане — отвърна Том Хегин. — Само заради вас го направих. Джери е най-добрият от това котило, като изключим Майкъл, разбира се. Само те останаха, а и другите, които изчезнаха, не бяха по-лоши. Особено Катлийн беше чудесно куче, щеше страшно да прилича на Биди, ако беше оживяла. Ето, вземете го.

С внезапна решимост той тикна Джери в ръцете на Ван Хорн и се отдалечи по палубата.

— Но ако му се случи нещо лошо, никога няма да ви го простя, шкипер — подхвърли троснато през рамо.

— Ще трябва първо да ми вземат главата — каза шкиперът с усмивка.

— И това е възможно, моето момче — промърмори Хегин. — В Мериндж има четири глави от племето сомо. Трима умряха от дизентерия, а едно дърво падна върху четвъртия през последните дни от службата му. На всичко отгоре той бе син на вожда.

— Да, а „Еренджи“ дължи още две техни глави — кимна Ван Хорн. — Спомняте ли си един мъж на име Хокинс, който миналата година изчезна с лодката си долу на юг, в пролива Арли?

Хегин се върна обратно и кимна.

— Двама от екипажа на лодката му бяха от племето сомо. Бях ги наел за плантацията Уги. Заедно с вашите това прави шест глави за „Еренджи“. Но какво от това? Има едно крайбрежно селище откъм наветрената страна на острова, на което „Еренджи“ дължи осемнайсет глави. Бях ги наел за Аоло. Заради морските им умения ги взели на кораба „Сендфлай“, който изчезна на път за Санта Круз. И сега там, на брега се разиграва голямата печалба — но, ей богу, човекът, който би могъл да ми вземе главата, трябва да е втори Карнеги! Селото е събрало сто и петдесет прасета и безброй мидени нанизи за онзи, който ме залови и ме предаде.

— Не са успели… все още — изсумтя Хегин.

— Няма страшно — бе веселият отговор.

— Говорите както Арбъкъл — каза Хегин. — Много време мина, откакто го слушах да ги реди такива. Бедният стар Арбъкъл. Най-самоувереният и най-предпазливият човек, който някога се е занимавал с негри. Не лягаше да спи, без да разпръсне кутия кабарчета по пода, а ако нямаше кабарчета, разхвърляше смачкани вестници. Добре си спомням как веднъж във Флорида се случих с него под един покрив. Един път голям котарак бе подгонил някаква хлебарка из вестниците. И изведнъж — бум, бам, бум! Шест пъти и още шест от двата му големи кавалерийски пистолета. Беше надупчил къщата като решето. И умрелия котарак също. Можеше да стреля в тъмното, без да се прицелва, като натискаше спусъка със средния си пръст, а с изпънат край цевта показалец насочваше изстрела.

Хегин продължи:

— Не, сър, храбрецо мой. Той беше железен човек, страшилище със стъклено око. Нямаше негър, който да му вземе главата. Но го пипнаха. Пипнаха го. След цели четиринайсет години. Собственият му готвач. Обезглавил го преди закуска. Добре си спомням втората ни експедиция в храсталака по следите на това, което бе останало от него.

— Видях главата му, след като я бяхте отнесли на пълномощния представител в Тулаги — каза Ван Хорн.

— И спокойното му смирено лице с обикновеното му изражение и с почти същата стара усмивка, която бях виждал хиляди пъти, беше изсъхнало така от опушването. Пипнаха го, макар и да им трябваха четиринайсет години. Много пъти някоя глава отива на Малаита и много пъти се връща, но накрая я взимат, както стана със стария шегаджия.

— Взел съм им страха — настоя капитанът. — Когато замислят нещо ужасно, аз отивам право при тях и ги разобличавам. Не разбират как го правя. Мислят, че владея някакво могъщо магическо средство.

Том Хегин внезапно махна с ръка за довиждане, като много внимаваше очите му да не попаднат върху Джери, сгушен в ръцете на другия мъж.

— Дръжте под око моите момчета — предупреди той, докато прекрачваше борда, — докато и последният от тези нехранимайковци не стъпи на твърда земя. Нямат особени основания да обичат Джери и рода му, а не искам да си изпати в негърски ръце. А в някоя тъмна нощ може да ви каже последно сбогом като едното нищо, ако го хвърлят през борда. Не го изпускайте от очи, докато не се освободите и от последния.

Като видя, че мистър Хегин го напуска и лодката го отнася, Джери се изви в ръцете на капитана и нададе нисък, изпълнен с копнеж и болка вой. Капитан Ван Хорн го притисна по-силно, като го галеше със свободната си ръка.

— Не забравяйте уговорката ни — извика Том Хегин през водата. — Ако ви сполети нещо, Джери трябва да се върне при мен.

— Ще напиша документ за това и ще го оставя в корабния архив — отвърна Ван Хорн.

Една от многото думи, които Джери знаеше, бе името му. Той на няколко пъти го различи в разговора на двамата мъже и смътно се досети, че става въпрос за неясното и непредсказуемо ужасно нещо, което се случваше с него. Той се задърпа по-енергично и Ван Хорн го пусна на палубата. Той се спусна към борда много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от едно непохватно кутре на шест месеца, и опитът на Ван Хорн да го спре нямаше да успее. Но Джери отстъпи пред водата, която се плискаше навсякъде около „Еренджи“. Над нея тегнеше табу. Спря го един ослепително ярък образ в съзнанието му — образът на плаваща греда, която не е греда и е жива. Това не бе разум, а заповед, която се бе превърнала в навик.

Той се отпусна върху подрязаната си опашка, вдигна златистата си глава към небето и проточено зави от ужас и мъка.

— Хайде, Джери, приятелю, стегни се и бъди мъж — успокояваше го Ван Хорн.

Но Джери нямаше нужда да бъде утешаван. Въпреки че това без съмнение бе един бял бог, той не беше неговият бог. Неговият бог бе мистър Хегин и той превъзхождаше новия бог. Дори Джери, без изобщо да се замисля, можеше да разбере това. Неговият мистър Хегин носеше панталони и обувки. Този бог на палубата до него повече приличаше на черен. Той не само нямаше панталони и беше бос, с голи крака, но и точно като негрите носеше около кръста си блестяща препаска, която се спускаше като фуста почти до загорелите му от слънцето колене.

Капитан Ван Хорн беше красив, макар че Джери не знаеше това. Той приличаше на холандец, слязъл от портрет на Рембранд, нищо че се беше родил в Ню Йорк. И прадедите му се бяха родили там още в ония времена, когато Ню Йорк беше не Ню Йорк, а Нови Амстердам. Костюмът му допълваше рембрандовска плъстена шапка с увиснали краища, сложена накриво; бяла памучна риза за шест пенса покриваше тялото му; и пояс, на който се клатушкаха торбичка с тютюн, нож в ножница, лента с патрони и голям автоматичен револвер в кожен кобур.

Биди, която бе попритихнала на брега, чу писъка на Джери и пак почна да вие. А Джери млъкна за малко, заслушвайки се в бесния лай на Майкъл до нея, и видя, че изсъхналото му ухо, както обикновено, упорито стърчи нагоре. А когато капитан Ван Хорн и помощникът му Боркман се разпоредиха да спуснат грота и бизана, Джери изля цялата си скръб в отчаян вой. На брега Боб каза на Дерби, че това е „най-доброто вокално упражнение“, което е чувал някога от куче, и че ако гласът беше мъничко по-нисък, и Карузо не би имал с какво да се похвали пред Джери. Но Хегин не можеше да понася това пеене; едва слязъл на брега, той свирна на Биди и бързо се отдалечи.

Като видя, че майка му се изгубва от погледа му, Джери още повече заприлича на Карузо, с което достави грамадно удоволствие на един негър от Пендъфрин, който стоеше до него. Той се разсмя и задразни Джери с писклив фалцет, който напомняше по-скоро птичите звуци на обитателите на джунглите, отколкото глас на човек — човек същински, следователно бог. Това подейства като превъзходна противоотрова. Джери бе обзет от негодувание — някакъв си чернокож му се смее! — и след миг кучешките му зъби, остри като игли, оставиха върху голия прасец на изненадания негър дълги драскотини, откъдето веднага шурна кръв. Чернокожият бързо отскочи, но Джери носеше кръвта на Теренс Великолепния и подобно на баща си се втурна напред, боядисвайки и другия прасец в червен тон.

Котвата бе вдигната, предните платна поставени. Капитан Ван Хорн, острите очи на когото не изпуснаха нито един детайл от инцидента, даде разпоредбите си на чернокожия кормчия и се обърна да похвали Джери.

— Дръж се, Джери! — насърчаваше го той. — Дръж го! Дърпай! Хапи го! Дръж!

Защитавайки се, чернокожият ритна Джери, но той подскочи напред вместо встрани още един трик, който бе наследил от Теренс, — изплъзна се от голата пета и отпечата нова серия червени линии върху черния крак. Това беше вече много и негърът, който се боеше по-скоро от Ван Хорн, отколкото от Джери, се обърна и избяга към носа, като потърси спасение в купчината лиенфилдски пушки, които бяха сложени върху отвора към каютата и се пазеха от един матрос. Джери атакува отвора подскачайки и остана там, въртейки се, докато капитан Ван Хорн го повика.

— Това кученце е славен ловец на негри, славен ловец — каза Ван Хорн на Боркман, като се наведе да поглади Джери и да му изрази своето одобрение.

А Джери под галещата ръка на бога, който наистина не носеше панталони, забрави за момент постигналата го съдба.

— Лъв, а не куче — по-скоро еърдейлска порода — каза Ван Хорн на помощника си, като продължаваше да глади Джери. — Вижте го какъв е едър. Вижте каква кост. Това се казват гърди! А колко издръжлив! Славно куче ще стане, когато порасне. По лапите се вижда.

Джери изведнъж си спомни за нещастието си и изтича през палубата към перилата да погледне за последен път към Мериндж, която намаляваше с всяка секунда. Точно тогава един порив на югоизточния мусон наду платната и „Еренджи“ се наклони. Джери с мъка се задържа за гладката повърхност и се плъзна по палубата, наклонила се под ъгъл четирийсет и пет градуса. Той се озова в подножието на задната мачта, а капитан Ван Хорн, който с острото си око на моряк забеляза до носа коралов риф, изкомандва:

— Кормилото под вятъра!

Боркман и чернокожият кормчия повториха думите му и с едно завъртане на колелото „Еренджи“ бързо се обърна по посока на вятъра и се изправи.

Все още погълнат от Мериндж, Джери се възползва от това, че подът се върна в хоризонталното си положение, и като се изправи, запълзя към перилата. Но не можа да стигне до целта: разнесе се трясък от макарите на голямото платно и то, ненадувано от вятъра, бясно премина над главата на Джери. Той избягна опасността, като направи див скок — също такъв скок направи и Ван Хорн, който се спусна към него на помощ, — и се озова тъкмо под платното, което висеше над него и сякаш се готвеше да падне отгоре му и да го смаже.

Това беше първото запознанство на Джери с платната. Той не познаваше зверовете, но когато беше още съвсем малко кученце, в паметта му се бе запечатал ясният образ на един ястреб, който се бе спуснал върху него от небето. Сега, застрашен от това грамадно чудовище, той залегна върху палубата. Над него като стрела от небето надвисна крилат ястреб, неизмеримо по-голям от онзи, който бе виждал по-рано. Но залегнал на пода, Джери съвсем не мислеше да се крие. Той се наежи, събра всички сили и се приготви да скочи и да пресрещне наполовина път това страшно чудовище.

След миг пак се разнесе трясък от макарите и гротът прелетя покрай него. Джери скочи, но не видя дори и сянката на платното.

Ван Хорн не изпусна нито една подробност от този епизод. По-рано бе виждал как млади кучета се плашат буквално до безумие при първата си среща с платната, които затъмняваха небето и увисваха надолу. Джери беше първото куче, което безстрашно подскочи озъбено, за да влезе в ръкопашен бой с великото Неизвестно.

С истинско възхищение Ван Хорн вдигна Джери от палубата и го притисна до себе си.