Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jerry Of The Islands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Джери Островитянина

Преводач: Димитър Подвързачов

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК „Деметра“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник

Излязла от печат: февруари 1992

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Петър Добрев

Коректор: Жанет Генова

ISBN: 954-8103-01-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Глава XVI

Минаха още три месеца. След половин година северозападният мусон отстъпи място на югоизточния пасат, а Джери както преди живееше в дома на Агно и свободно сновеше из цялото село. Той порасна, стана по-тежък, по-самоуверен и едва ли не, високомерен. Но не намери никакъв господар. Агно не можа да спечели предразположението му, а и не се опитваше. Със свойственото си хладнокръвие той никога не проявяваше своята омраза към Джери.

Нито за миг старите жени, двамата ученици и младото момиче, което пъдеше мухите в къщата на Агно, не можеха да допуснат, че върховният жрец мрази Джери. Самият Джери също не подозираше нищо. За него Агно беше безцветно същество, което не означава нищо. На членовете на домакинството Джери гледаше като на роби на Агно, които го хранеха; знаеше, че храната, която яде, е от Агно и е негова храна. Освен него, всички останали се бояха от Агно и къщата му в истинския смисъл на думата бе къща на страха, в която нямаше място за никаква любов към случайно попадналото там кученце. Единайсетгодишното момиче може би щеше да спечели любовта на Джери, ако не бе наплашено от Агно, който строго я бе мъмрил, че си бе позволила свободата да пипне и да помилва едно куче, което е под такова висше покровителство.

Това, което задържаше Агно цели шест месеца, докато духаше мусонът, да не изпълни плана си и да започне настъпление срещу Джери, бе обстоятелството, че мегаподите започваха да снасят яйцата си в частните полози на Башти едва при югоизточния пасат. И Агно, чийто план дълго бе зрял, чакаше спокойно и търпеливо да му дойде времето.

Мегаподът на Соломоновите острови е далечен родственик на дивия австралийски глухар. Макар че не е по-голям от едър гълъб, яйцата му са големи колкото обикновени патешки яйца. Мегаподът не е страхлив, но е толкова глупав, че още преди векове щеше да бъде изтребен, ако главатарите и жреците не го бяха обявили за табу. Все пак главатарите трябваше да заграждат своите полози, за да ги пазят от кучетата. Мегаподът заравя яйцата си две стъпки дълбоко в пясъка и ги оставя с надеждата, че слънцето ще се погрижи за излюпването им. И продължава по-нататък да копае и да снася яйца, а в това време някой чернокож върви две-три крачки след него и ги изравя.

Полозите принадлежаха на Башти. Когато имаше яйца от мегаподи, той се хранеше почти изключително с тях. Понякога караше да му заколят за каи-каи някой мегапод, който вече бе престанал да носи. Това впрочем беше само прищявка, гордостта, че може да си позволи такова рядко ядене, възможно само за един мъж от неговия ранг. Всъщност за него нямаше разлика дали ще яде месо от мегапод, или от друго животно. Всички меса за него вече бяха еднакви на вкус, понеже апетитът му за месо принадлежеше към изчезналите радости, които живееха вече само в спомените му.

Но яйца обичаше! Те бяха единствената храна, която имаше значение за него. Когато ги ядеше, обхващаше го старата охота за ядене, позната му от младини. Той усещаше истински глад, когато имаше яйца от мегапод, и почти пресъхналите слюнчени жлези и смилателни сокове пак започваха да функционират при вида на готовото яйце. Затова единствено той в целия Сомо ядеше яйцата на мегаподите, върху които лежеше строго табу. И тъй като това табу е на първо място религиозно, свещената задача да охранява царските полози бе поверена на Агно.

Но и Агно не бе вече млад. Отдавна бе минало времето, когато бе изпитвал охота за ядене и също ядеше от чувство за дълг, защото всички неща и за него имаха еднакъв вкус. Мегаподовите яйца бяха единственото нещо, което още гъделичкаше небцето му и раздвижваше соковете на тялото му. Така той стигна дотам, че наруши наложената заповед и съвсем тайно, когато никой — нито мъж, нито жена, нито дете — би могъл да го види, ядеше яйцата, които крадеше от частния кокошарник на Башти.

И стана така, че когато започна носенето на яйцата и Башти и Агно след шестмесечно въздържане жадуваха за яйца, Агно поведе Джери по забранената пътека през храстите. Те стъпваха от корен на корен през блатото, което постоянно изпускаше пари и зловонни газове в застоялия, нераздвижен от вятъра въздух. Пътят, който човекът извървяваше, правейки големи крачки от корен на корен, а кучето — подскачайки на четири крака, беше нещо съвсем ново за Джери. Той беше толкова таен, че въпреки всичките си разходки Джери не го беше открил. Това, че Агно се бе показал толкова човечен, като го развеждаше наоколо, изненада и зарадва Джери, който, без да мисли много, започна да изпитва едно неясно, неопределено чувство, че все пак Агно би могъл да стане господарят, към когото се стремеше постоянно неговата кучешка душа.

Като излязоха от мочурливата мангрова горичка, те внезапно се озоваха в пясъчен участък, все още пропит със сол, останал неплодороден поради морските наноси. Нито едно голямо дърво не можеше да пусне тук корени и да хвърли с клоните си защитна сянка от палещите лъчи на слънцето. В ограденото място можеше да се влезе през една примитивна вратичка, но Агно не преведе Джери оттам. Вместо това той ободряващо чуруликаше, дразнеше Джери и го научи да прави тунел под грубия плет и сам му помагаше, като с две ръце изгребваше пясъка. И Джери, насърчаван от него, остави върху пясъка отпечатъци от лапите и ноктите си.

А когато Джери се озова отвъд плета, Агно, който влезе през вратичката, започна да го съблазнява да изравя яйцата. Но Джери не успя да опита яйцата. Агно изпи осем сурови, а две сложи под мишница, за да ги занесе в дяволското си жилище. Черупките от осемте изпити яйца той смачка така, както би могло да ги смачка кучето, а за да осъществи замисления план, той запази една част от осмото яйце и намаза Джери, но не по муцуната, където той би могъл да оближе яйцето с език, а по-нагоре — над и около очите. Тук следите щяха да останат и да свидетелстват против кучето.

Нещо по-лошо от това: извърши най-голямото светотатство, като насъска Джери по женската на мегапода, която снасяше яйца. А докато Джери я душеше, Агно, знаейки, че веднъж събудена, жаждата за убийство ще накара кучето да продължи избиването на глупавите птици, през глава се понесе през мангровото блато, за да представи на Башти религиозния проблем за разглеждане. Табуто, което пазеше кучето — така изложи той нещата, — му попречило да се намеси, когато то ядяло мегапода-табу. Кое табу е по-висше, това Агно не можел да реши. А Башти, който вече половин година не бе ял яйца от мегапода и страшно искаше да освежи в паметта си последното вкусово усещане от далечната младост, полетя през мангровото блато с такава бързина, че неговият върховен шаман съвсем се запъхтя, макар и да беше много по-млад от него.

Когато стигнаха до птичия двор, Джери убиваше вече четвъртия женски мегапод, лапите и муцуната му бяха окървавени, а около очите и на челото се виждаше остатък от суровия жълтък, залепен от Агно, което трябваше да подсказва за многото изядени яйца. Башти напразно се надяваше да намери поне едно цяло яйце, а шестмесечният му глад — под влияние на тъжната гледка — го измъчваше по-силно от всеки друг път. А Джери, уверен, че ще бъде поощрен и похвален от Агно, замаха на Башти с опашка в очакване на награда за доблестта си и се усмихна с обагрената си в кръв уста и очи, полузалепени от яйчния жълтък.

Башти не даде воля на гнева си, защото не беше сам. Пред очите на своя върховен шаман той не искаше да се унижава да показва толкова банални човешки чувства. Онзи, който заема високо положение, винаги обуздава естествените си стремежи и скрива баналността си под маската на безразличието. Затова Башти не даде да се разбере колко бе раздразнен от този неуспех, измамил неговия апетит. Агно се владееше по-малко, затова не можа да скрие жадното пламъче, което блесна в очите му. Башти забеляза това пламъче, но понеже не можеше да отгатне истинската причина, сметна го за проява на просто любопитство. Оттук могат да се направят два извода за лицата, които заемат високо положение: първо, те могат да заблудят ония, които са по-долу от тях, и, второ, сами могат да бъдат заблудени от тях.

Башти погледна Джери, сякаш бе видял някаква шега, и като хвърли бърз поглед към върховния жрец, забеляза в очите му разочарованието. „Аха! — помисли си Башти. — Все пак го надхитрих!“

— Кое табу е по-висше — попита Агно на езика на сомо.

— Нима трябва да се пита? Разбира се, мегаподът.

— А кучето? — продължи Агно.

— Трябва да заплати за нарушаването на табу. Това е най-висшето табу. Това е моето табу. Тъй е било установено от Сомо, древния праотец и пръв владетел, и оттогава то винаги е било табу на вождовете. Кучето трябва да умре.

Той замълча и се замисли, а Джери пак започна да разрива пясъка, откъдето се носеше познатата миризма. Агно пристъпи напред да го спре, но Башти се намеси:

— Остави го — каза той. — Нека се изобличи пред моите очи.

И Джери направи това, като откопа две яйца, смачка ги и излочи част от скъпоценното им съдържание, което не се разля по пясъка. Очите на Башти съвсем потъмняха, когато попита:

— За днес ли е определена гощавката с кучешко месо?

— За утре на обяд — отговори Агно. — Вече носят кучетата. Събраха се не по-малко от петдесет.

— Петдесет и едно — произнесе присъдата си Башти, като кимна към Джери.

Шаманът направи бързо движение да улови Джери.

— Защо? — спря го вождът. — Ще трябва да го мъкнеш през блатото. Нека се върне със собствените си крака. А когато стигне до подслона за лодките, вържи му лапите.

Когато мина блатото и приближи помещението за лодките, Джери, който весело тичаше след двамата, чу жалния вой на многото кучета, който без съмнение изразяваше болка и страдание. Той веднага се вслуша подозрително, без впрочем да се опасява за самия себе си. И в този момент, когато с щръкнали уши душеше да разбере причината, Башти го улови за шията и го вдигна във въздуха, а Агно започна да връзва краката му.

Джери не издаде нито стон, дори не изквича. Той не прояви ни най-малък признак на страх, а само запъхтян, свирепо ръмжеше, гневно показваше зъби и войнствено риташе със задните си крака. Но куче, хванато за шията, не може да противостои на двама души, надарени с човешки разсъдък и ловкост и имащи по две ръце, а на всяка от тях — но пет пръста.

Вързаха му предните и задните лапи и го откараха с главата надолу към мястото, където колеха и готвеха. Там го хвърлиха на земята — там, където лежаха още двайсетина кучета, безпомощни и вързани. Беше вече след пладне, но много кучета лежаха така — под палещото слънце, от ранна сутрин. Всички бяха горски или диви кучета и мъжеството им бе толкова нищожно, че от жаждата и физическата болка, причинена от вървите, които силно стягаха артериите и вените, както и от смътното предчувствие за съдбата, която предвещаваше всичко това, отчаяно квичаха и виеха.

Следващите трийсет часа бяха лоши за Джери. Веднага се разнесе вестта, че табуто е снето от него, и нито един от мъжете и момичетата не се унижи дотолкова, че да бъде вежлив с него. До вечерта около него се тълпяха хора, които го дразнеха и мъчеха. Те се смееха на падението му, подиграваха се и се гавреха с него, презрително го блъскаха с крака. Накрая издълбаха яма в пясъка, от която той не можеше да се измъкне, сложиха го там по гръб, така че вързаните му лапи позорно се мятаха във въздуха.

А той можеше само да ръмжи безпомощно и да се гневи. За разлика от другите кучета обаче не квичеше и не виеше от болка. Сега беше на година, през последните шест месеца бе узрял, а по природа беше безстрашен и издръжлив. Белите господари го бяха научили да мрази и да презира негрите, а през тези трийсет часа той почувства особено горчива и неугасима ненавист.

Неговите мъчители не се спираха пред нищо. Те донесоха дори дивото куче и започнаха да го насъскват срещу Джери. Но дивото куче не атакуваше враг, който не може да се движи, макар и този враг да бе Джери, който толкова често го бе преследвал на палубата на „Еренджи“. Ако Джери бе със счупен крак или бе запазил способността си да се движи, тогава дивото куче можеше да го захапе дори до смърт. Но тази пълна безпомощност спираше кучето и планът не успя. Когато Джери ръмжеше и се зъбеше, дивото куче също ръмжеше и се въртеше около него, но чернокожите не можаха да го накарат да впие зъби в Джери.

На площадката пред подслона за лодки настъпи страшна бъркотия. Постоянно носеха вързани кучета и ги хвърляха на земята. Във въздуха се носеше непрекъснат вой; особено виеха ония кучета, които от ранно утро лежаха на слънчевия пек без вода. От време на време започваха да вият всички кучета. Този вой се издигаше и замираше, но никога не замлъкваше и продължи цялата нощ, а на сутринта всички кучета се измъчваха от непоносимата жажда.

Слънцето, издигнало се на небето, палеше белия пясък, едва ли не изгаряше кучетата и изобщо не донесе облекчение. Около Джери пак се образува кръг от мъчители, които изливаха върху него оскърбителното си презрение за това, че беше загубил своето табу. Най-вече вбесяваха Джери не ударите и физическите мъчения, а смехът. Никое куче не обича да му се смеят, а Джери още по-малко — той не можеше да сдържа гнева си, когато те се хилеха и се кискаха пред самата му муцуна.

Макар и да не виеше, все пак от ръмженето и жаждата гърлото и устата му бяха пресъхнали и само при най-големите оскърбления успяваше да издаде звук. Той изплези език и утринното слънце започна бавно да го гори.

Тъкмо в това време едно момче го обиди жестоко. То измъкна Джери от трапчинката, където цяла нощ бе лежал по гръб, обърна го на една страна и му поднесе малка съдинка, пълна с вода. Джери жадно започна да лочи и едва след малко откри, че момчето бе сложило във водата парлив сок от семената на узрял червен пипер. Зрителите пищяха от удоволствие, а предишната жажда на Джери не можеше да се сравни с тази нова жажда, която все повече и повече се усилваше от червения пипер.

После — а това бе извънредно важно събитие — се появи Наласу, шейсетгодишен сляп старец. Той се движеше с тояга, с която опипваше пътеката. Със свободната си ръка носеше вързана за краката една малка свиня.

— Казват, че кучето на белия господар щяло да бъде изядено — каза той на езика на сомо. — Къде е кучето на белия господар? Покажете ми го.

Тъкмо в това време дойде Агно и застана до стареца, който се наведе и започна да опипва с ръце Джери. А Джери нито ръмжеше, нито хапеше, макар че пръстите на слепия неведнъж бяха близо до зъбите му. Работата беше там, че Джери не чувстваше враждебност към тези пръсти, които така меко се плъзгаха по него. После Наласу опипа свинята и няколко пъти, сякаш сравняваше, опипваше ту Джери, ту свинята. Най-после стана и изказа мнението си:

— Свинята е също толкова малка, колкото и кучето. По големина са еднакви, но свинята има повече месо за ядене. Вземете свинята, а аз ще взема кучето.

— Не — каза Агно. — Кучето на белия господар наруши табу. То трябва да бъде изядено. Вземи друго куче и остави свинята. Вземи по-голямо куче.

— Аз искам да взема кучето на белия господар — упорстваше Наласу, — само кучето на белия господар.

Спорът бе стигнал до мъртва точка, когато се появи Башти, спря се и се вслуша.

— Вземи кучето, Наласу — каза той най-после, — свинята ти е хубава и аз самият ще я изям.

— Но кучето наруши табу, твоето велико табу, което пазеше птичия двор, и трябва да бъде изядено — бързо се намеси Агно.

На Башти му направи впечатление, че Агно се намеси много бързо, и го обхвана някакво неясно подозрение.

— За нарушеното табу отплатата е кръв и котелът — продължи Агно.

— Отлично — каза Башти. — Аз ще изям тази свиня. Нека прережат гърлото й и нека тялото й мине през огън.

— Аз говоря за закона табу. За нарушение на табу се заплаща с живота.

— Има и друг закон — усмихна се Башти. — Животът може да се откупи с живот. Той е още от времето, когато Сомо е издигнал тези стени.

— Само живот на мъж или жена — ограничи Агно.

— Аз зная закона — настояваше Башти. — Сомо го е създал. Никога не е било казано, че с живота на едно животно не може да се купи живота на друго животно.

— Досега такова нещо не е имало у нас — каза шаманът.

— Много ясно — възрази старият вожд. — Още не е имало такъв глупак, който да даде свиня за куче. Това е млада свиня, тлъста и крехка. Вземи кучето, Наласу. Вземи го веднага.

Но шаманът не се успокои.

— Ти, Башти, в своята велика мъдрост каза, че това е племенно куче, разсадник на сила и мъжество. Нека то бъде убито. Когато го свалят от огъня и разделят тялото му на малки парченца, всеки ще го опита и ще получи своя пай от сила и мъжество. По-добре ще бъде за Сомо, ако силни и храбри станат хората, а не кучетата.

Но Башти не се сърдеше на Джери, той водеше живот на философ и бе живял твърде дълго, за да види, че кучето е нарушило табу, което не е знаело. Разбира се, често са били убивани кучета за нарушение на табу. Но той бе разрешавал да ги убиват, защото те съвсем не го интересуваха, а тяхната смърт подчертаваше светостта на табуто. Джери го интересуваше много. Откакто Джери го бе атакувал заради главата на Ван Хорн, той неведнъж се бе замислял над този инцидент. Този случай го объркваше, както и всички прояви на живота, и му даваше храна за размишление. Освен това Башти се възхищаваше от смелостта на Джери и от това, че той не виеше от болка под ударите на пръчката. А красотата на формите и цветът на Джери неусетно пленяваха Башти. Приятно му бе да гледа Джери.

Поведението на Башти можеше да се погледне и под друг ъгъл. Той недоумяваше защо неговият шаман толкова много настоява за смъртта на едно просто куче. Кучета имаше много. Защо тогава да убиват именно това куче? Без съмнение той имаше нещо наум, но какво именно, Башти не можеше да се досети. Може би го движеше мисълта за отмъщение, зародила се онзи ден, когато му бе забранил да изяде кучето. Ако това бе причината, Башти не можеше да търпи подобни настроения у когото и да било сред своите съплеменници. Но каквито и да бяха мотивите, Башти, който по навик се пазеше от неизвестното, реши да даде урок на шамана си и още веднъж да покаже на населението на Сомо кому принадлежи последната дума. И той отговори.

— Аз съм живял много и съм изял много свине. Кой ще се осмели да каже, че тези свине са влезли в мене и са ме направили свиня?

Той спря и предизвикателно огледа слушателите си, но всички мълчаха. Някои плахо се усмихнаха и запристъпваха от крак на крак, а на лицето на Агно бе изписана дълбока увереност, че в неговия вожд няма нищо, което напомня свиня.

— Аз съм изял много риба — продължи Башти, — но нито една рибя люспа не порасна на тялото ми. И хриле нямам на шията си. И вие всички, които ме гледате знаете, че никога на гърба ми не са пораствали перки. Наласу, вземи кучето. Аге, занеси свинята в моя дом. Ще я изям днес. Агно, нека вече колят кучетата, за да получат хората яденето навреме.

После, на тръгване, той обърна на английски морски жаргон и сурово подхвърли през рамо:

— Мой казва, мой много сърдит на тебе.