Джек Лондон
Джери Островитянина (2)

Глава I

Преди мистър Хегин внезапно да го грабне под мишница и да се качи в корабната лодка, Джери изобщо не беше и помислял, че може да му се случи нещо лошо. Мистър Хегин беше многообичният господар на Джери през шестте месеца на краткия му живот. Джери не знаеше, че мистър Хегин е господарят му, защото думата „господар“ не съществуваше в неговия речник на ирландски териер с мека козина и златистокафяв цвят.

Но в речника на Джери комбинацията от звукове „мистър Хегин“ означаваше точно това, което хората влагат в понятието „господар“, когато говорят за кучета. Джери бе чувал Боб, писаря, и Дерби, надзирателя на плантацията, винаги да казват „мистър Хегин“, когато се обръщат към стопанина му.

А понеже кучетата, верни на своята сляпа, няма и бляскава природа, с героичното си обожание надценяват хората, те всъщност мислят за своите господари и обичат своите господари много повече, отколкото показват фактите. Както „мистър Хегин“ за Джери, думата „господар“ означава за тях много повече, отколкото за хората. Човекът смята, че е господар на кучето, но кучето мисли за господаря си като за бог.

Като дума „бог“ също не фигурираше в речника на Джери, макар че той вече разполагаше с определен и то доста богат набор от думи. За него „бог“ бе мистър Хегин. В сърцето и главата на Джери, в тайнствения център на всичките му действия, наречен съзнание, мистър Хегин заемаше същото място, каквото заема Бог в човешкия ум. За Джери мистър Хегин означаваше това, което означава Господ за вярващите. Накратко казано, мистър Хегин беше богът на Джери.

Така че когато мистър Хегин, или богът, или както и да го наречем с ограничените възможности на езика, грабна Джери повелително и внезапно, стисна го под мишница и се качи в корабната лодка, а черният екипаж веднага налегна греблата, Джери изведнъж изнервен разбра, че е започнало да става нещо необичайно. Той не се беше качвал никога преди на борда на „Еренджи“, който ставаше все по-голям и по-близък с всеки пенлив удар на черните гребци.

Само час по-рано Джери бе слязъл на брега от къщата в плантацията да гледа отплаването на „Еренджи“. Беше изпитвал това приятно усещане два пъти досега за шестте месеца на своя живот. И наистина бе толкова приятно да тичаш нагоре-надолу по белия коралов пясък и под вещото ръководство на Биди и Теренс да внасяш своя дял в суматохата на брега, както можеш.

Например като ловиш негри. Джери бе закърмен с омраза към негрите. Първите впечатления на малкото скимтящо кученце от света го бяха научили, че Биди, неговата майка, и Теренс, баща му, мразят негрите. Негърът бе нещо, срещу което трябва да се ръмжи. Негърът — освен ако не беше прислужник в къщата, бе нещо, което трябва да се напада, да се удря и да се хапе, ако влезе в двора. Биди постъпваше така. Теренс постъпваше така. По този начин служеха те на своя бог мистър Хегин. Негрите бяха двуноги низши същества, които работеха за своите двуноги бели господари и бяха техни роби. Те живееха в отделни селища някъде далеч и бяха толкова низши и нищожни, че не трябваше дори да се осмеляват да доближат жилищата на господарите си.

Ловът на негри обаче бе рисковано нещо. Джери разбра това съвсем скоро след като се научи да пълзи. Ловът беше опасен. Докато мистър Хегин, Дерби или Боб бяха наблизо, рискът от лова бе за сметка на негрите. Но понякога белите господари ги нямаше. И тогава негрите ставаха опасни. Трябваше да се преследват с особена предпазливост. Защото тогава, далече от очите на белите си господари, негрите съвсем не се задоволяваха да се мръщят и да мърморят, а нападаха четириногите кучета с камъни и тояги. Джери бе виждал майка си ранена по такъв начин, а и той самият, преди да се научи да се въздържа, получи удар с тояга, когато остана сам в тревата срещу Войнство Господне^[1] — негър, който носеше на шията си кръгла китайска топка за врата, закачена на връв от преплетени влакна на кокосов орех. Имаше и друг случай. Джери помнеше още едно премеждие в тревата, битката между него, подкрепен от брат си Майкъл, и Оуми — друг негър, който пък носеше отпред на гърдите си зъбчати колела от будилник. Той толкова жестоко удари Майкъл по главата, че лявото му ухо остана осакатено завинаги и се изроди в малка издатина, сбръчкана и леко извита нагоре.

Имаше и още нещо. Брат му Патси и сестра му Катлийн, които изчезнаха преди два месеца, които бяха престанали да бъдат и вече не съществуваха. Великият бог мистър Хегин, обзет от гняв, бе вдигнал на крак цялата плантация. Претърсиха храсталака. Пребиха с камшици половин дузина негри. И мистър Хегин не успя да разкрие тайнственото изчезване на Патси и Катлийн. Биди и Теренс обаче знаеха. Както и Майкъл и Джери. Патси и Катлийн, и двамата на по четири месеца, бяха изчезнали в готварския казан на негърското селище и пухкавите им меки кожи бяха изгорели в огъня. Джери знаеше това, защото като баща си, майка си и брат си бе подушил силната миризма на изгоряло месо, която не може да се сбърка с нищо друго. Бесът, предизвикан от тази миризма, бе подтикнал Теренс дори да нападне прислужника Могъм, а мистър Хегин, който не бе усетил нищо, мистър Хегин, който обичаше да налага ред на всичко живо под своя покрив, смъмри Теренс и го върза с верига.

Но на брега черните, чийто срок на служба бе изтекъл, идваха със сандъчетата си на главите, за да отплават с „Еренджи“, и тогава ловът на негри не бе опасен. Това беше единственият шанс за разчистване на старите сметки, защото отплавалите с „Еренджи“ негри никога не се връщаха отново. Така например тази сутрин Биди си върна на Леруми за един потаен удар. Тя впи зъби в голия му прасец, нахвърли се върху него и го блъсна във водата заедно със сандъка и всичките му принадлежности, а после му се изсмя, сигурна в закрилата на мистър Хегин, който отмина случката с гримаса.

Освен това на „Еренджи“ имаше поне едно диво куче, по което Джери и Майкъл се скъсваха да лаят от брега. Веднъж Теренс, който бе голям почти колкото еърдейлски териер и имаше лъвско сърце, Теренс Великолепния, както го наричаше Том Хегин, бе заловил едно диво куче да се разхожда по брега и си бе доставил удоволствието да го победи в една чудесна схватка, в която Джери и Майкъл, Патси и Катлийн, които тогава бяха още живи, се бяха включили с много пронизителни писъци и с острите си зъби. Джери никога нямаше да забрави възторга, който бе изпитал, когато при едно сполучливо ухапване устата му се напълни с козина, неповторимо ухаеща на куче. Дивите кучета бяха кучета — той разпознаваше в тях своя вид; но те все пак се различаваха от неговата порода, отгледана от лордове; бяха различни, бяха низши по същия начин, по който бяха по-низши негрите в сравнение с мистър Хегин, Дерби и Боб.

Но Джери вече не гледаше към наближаващия „Еренджи“. Биди, помъдряла от предишните си горчиви загуби, стоеше в самия край на пясъка, предните й лапи бяха във водата, а гласът й оплакваше новото й нещастие. Джери усещаше, че е свързано с него, защото нейната скръб остро, с някакво неясно предчувствие разкъсваше чувствителното му, предано сърце. Той не знаеше какво вещае това, но усещаше някакво бедствие за себе си. Докато гледаше назад към Биди, смазаната му от мъка майка, видя и Теренс да се суети угрижено край нея. Козината на Биди и Теренс, както и на Майкъл, на Патси и на Катлийн беше твърда. Джери единствен от семейството имаше мека козина.

Освен това Теренс бе предан съпруг. Един от най-ранните спомени на Джери бе как Теренс тича заедно с Биди миля след миля по плажовете или между редиците кокосови палми; помнеше ги един до друг, и двамата усмихнати, отдадени на огромното удоволствие. Тъй като освен братята, сестрите му и случайно срещнатите един-два пъти диви кучета, това бяха единствените себеподобни, които познаваше, Джери смяташе, че явно така мъжките и женските кучета живеят заедно — свързани в семейство и верни един на друг. Но Том Хегин знаеше колко необичайно е това. „Достойни разбирания“, казваше той, и то доста често, с топъл глас и влажни очи, в които се четеше уважение. „Джентълмен е този Теренс, мъж на място с четири крака. Мъж-куче, ако мога така да се изразя. И свръхпотентен, честна дума! Неговата кръв ще си остане същата и след хиляда поколения, както и хладнокръвната му глава и нежното храбро сърце.“

Теренс не изразяваше на глас болката си, ако чувстваше болка, но суетенето му около Биди издаваше неговата загриженост. Но Майкъл, поддал се на тревогата, седеше до майка си и сърдито лаеше над нарастващото помежду им водно пространство, както би го сторил срещу някоя опасност, която се промъква с шумолене през джунглата. Този вой също отекна в сърцето на Джери и затвърди предчувствието му, че над него е надвиснала зла съдба, макар и да не знаеше каква точно.

За шестте месеца на своя живот Джери бе научил много неща и все пак знаеше малко. Знаеше, без да се замисля, без дори да подозира, че знае, защо Биди — толкова смела, колкото и мъдра, не прави нищо, за да предотврати бедата, за която му казваше гласът й; защо не скача във водата и не плува след него. Тя го бе защитила като лъвица, когато огромният шопар го бе притиснал между коловете, върху които се издигаше господарската къща, и се бе опитал да го изяде. Биди се беше хвърлила като лъвица и върху черния помощник на готвача, който се бе опитал да изгони Джери от кухнята с пръчка. Тя бе посрещнала удара на пръчката, без да трепне и без да издаде звук, а после бе повалила момчето на земята и го бе въргаляла сред неговите тенджери и тигани, докато мистър Хегин не я откъсна от него много сърдит. Тогава за пръв път Биди му се озъби. А той остро порица кухненския помощник, задето се е осмелил да вдигне ръка срещу четириногото куче, собственост на един бог.

Джери знаеше защо майка му не скача във водата след него. Соленото море и лагуните, които се врязваха от него навътре в сушата, бяха табу. Думата и звукът „табу“ нямаха място в речника на Джери. Но това, което означаваха, присъстваше в най-будната част на съзнанието му. Там властваше представата — смътна и неясна, но категорична, че е не само лошо, но и извънредно опасно за едно куче, за което и да е куче, да влезе във водата. Той изпитваше някакво неопределено усещане за пълната си обреченост там, където огромни люспести чудовища с големи челюсти и ужасяващи зъби ту гладко и хлъзгаво се стрелкаха по гребена на вълните, ту изплуваха от дълбините. Те само за един миг хващаха и гълтаха някое куче така, както кокошките на мистър Хегин кълвяха и гълтаха просо.

Често бе чувал майка си и баща си на сигурно място от брега да лаят по тези страховити морски обитатели и яростно да изливат омразата си към тях, когато се появяваха на повърхността близо до брега като носени от вълните пънове. В речника на Джери думата „крокодил“ не съществуваше. Съществуваше само образът на пън, носен от вълните и различен от всеки друг пън, защото бе жив. Джери чуваше, запомняше и различаваше множество думи и те за него бяха също такива инструменти на мисълта, както и за хората. Но понеже по рождение и по природа бе лишен от дарбата да говори, не можеше да използва всички тези думи и съзнанието му си служеше с образи по същия начин, по който мисълта на човека използва думите. Пък и нали човекът, който може да говори, в процеса на мислене волно или неволно използва образи, които отговарят на думите и разширяват тяхното значение.

Може би съзнанието на Джери, където на преден план изпъкваше образът на плаваща греда, постигаше по този начин по-дълбоко и по-пълно разбиране за въпросното нещо, отколкото човешкото съзнание с думата „крокодил“ и свързаната с нея представа. Джери наистина знаеше за крокодилите много повече от който и да е човек. Той можеше да подуши крокодил много по-отдалеч и с много по-голяма сигурност, отколкото някой човек, бил той дори негър, или горски жител от островите. Той можеше да разбере, когато някой изпълзял от лагуната крокодил лежи без, да издава звук и без да помръдва, може би заспал, на сто фута навътре в меката постелка на джунглата.

Джери знаеше езика на крокодилите по-добре от който и да е човек. Имаше по-добри начини и възможности да го научи. Различаваше многобройните шумове, които издаваха, различното им сумтене и мъркане. Разпознаваше шумовете, които означават ярост, страх, глад или любов. И в неговия речник тези шумове имаха същото определено значение, както думите в речника на хората. Шумовете на крокодилите за него бяха инструменти на мисълта. В зависимост от тях той претегляше, обмисляше и избираше собствените си действия в бъдеще, както постъпва и всеки човек, или пък мързеливо решаваше да не предприеме нищо, а само наблюдаваше и отбелязваше какво става около него, разбрал, че не е необходимо да взима мерки — както правят и хората.

И все пак Джери не знаеше твърде много неща. Не знаеше колко голям е светът. Не знаеше, че лагуната Мериндж, разположена в подножието на високи гористи планини и приютена зад няколко малки коралови острова навътре в морето, далеч не е целият свят. Не знаеше, че тя е само нищожна част от големия остров Исабел, който пък е един от хилядите Соломонови острови, много от които по-големи от Исабел. На картите на хората Соломоновите острови се означаваха с няколко петънца, изгубени далеч на запад в южната част на Тихия океан.

Наистина, той смътно долавяше съществуването на „някъде другаде“ или на „нещо друго“. Но за него бе загадка какво е то. Оттам внезапно идваха неща, които по-рано ги нямаше. Пилета, свине и котки, които Джери не бе виждал никога преди, си имаха начин да се появяват изневиделица в плантацията Мериндж. А веднъж дори имаше цяло нашествие от странни четириноги същества с рога и дълги косми, които хората биха нарекли „кози“, ако можеха да видят мислено образа, запечатал се в съзнанието на Джери.

Така ставаше и с черните. Те изведнъж изникваха от непознатото, от някъде другаде и от нещо друго, твърде условно за Джери, за да може да прозре дори част от условията на съществуването му. Те се разхождаха из плантацията Мериндж, високи, с препаски около кръста и с костени игли в носовете, а мистър Хегин, Дерби и Боб ги караха да работят. Фактът, че появяването им съвпадаше с пристигането на „Еренджи“, бе нещо, което в мислите на Джери се разбираше от само себе си. Всичко това не го безпокоеше особено и той само отбелязваше още една такава зависимост — ненадейните изчезвания на негрите в „нещото“ отвъд съвпадаха с отплаването на „Еренджи“.

Джери не се занимаваше с тези появявания и изчезвания. Златистокафявата му главица не проявяваше любопитство към тези събития и не се опитваше да ги разнищи. Приемаше ги по същия начин, по който приемаше, че водата е мокра, а слънцето — горещо. Такива бяха животът и светът, които Джери познаваше. Другото, което Джери смътно долавяше, бе само предчувствието за нещо и напълно отговаряше на неясните предчувствия, които изпитва обикновеният човек пред тайнствата на раждането и смъртта и пред лицето на отвъдното, неопределеното и неразбираемото.

Ето защо човек не би могъл да отрече, че в съзнанието на Джери корабът „Еренджи“, занимаващ се с търговия на роби и стоки в района на Соломоновите острови, може би представляваше онази тайнствена лодка, която свързва двата свята. Едно време хората са си представяли същото в образа на Харон, който преминава с лодката си водите на Стикс. Хора идваха от нищото. И се връщаха в нищото. А пристигаха и заминаваха винаги с „Еренджи“.

И така, през това горещо тропическо утро Джери тръгна с лодка именно към „Еренджи“, притиснат под ръката на своя мистър Хегин, докато на брега Биди изливаше мъката си, а неизкушеният Майкъл с лая си отправяше вечното предизвикателство на младостта към Непознатото.