Джек Лондон
Джери Островитянина (16)

Глава XV

След надбягването Башти поведе разговор със своите старейшини, между които бе и Агно, а Ленеренго на свой ред се разбъбра със стариците. Джери лежеше там, където го бе забравила тя, когато към него се приближи дивото куче, което бе преследвал на борда на „Еренджи“. Най-напред го подуши отдалеч, готово всеки момент да удари на бяг, после предпазливо се приближи. Джери го следеше с пламнали очи. Когато дивото куче навря нос в самия него, той предупредително изръмжа. То отскочи назад, обърна се и стремително побягна на двайсетина крачки, докато се убеди, че не го преследват.

Тогава пак предпазливо се върна, като дебнеше, сякаш преследваше дивеч, и толкова се беше снишило, че коремът му почти допираше земята. То местеше лапите си с гъвкавата мекота на котка и от време на време се озърташе, сякаш се опасяваше от атака откъм фланга. Внезапно силният смях на децата, който долетя отдалече, го накара да се наежи, да забие нокти в земята и да напрегне всичките си мускули за скок, макар и да не знаеше дали го заплашва опасност и от коя страна. После сякаш се убеди, че този шум е безопасен, и пак започна крадешком да се промъква към ирландския териер.

Кой знае как щеше да свърши работата, ако в този момент погледът на Башти не бе паднал случайно върху златистото кученце — за пръв път от деня на завземането на „Еренджи“. Завладян от събитията, Башти бе забравил за кучето.

— Какво е това куче? — извика той остро, като накара с това дивото куче да прилегне до земята.

Викът привлече вниманието на Ленеренго. Разтреперана от страх, тя се просна в краката на страшния стар вожд и с треперещ глас му разправи как стои работата. Нейният никаквец Ламаи бил измъкнал кучето от водата. В къщата кучето станало причина за много свади. Но сега Ламаи се преселвал при юношите и тя носела кучето в дома на Агно по негова заповед.

— Защо ти е на тебе кучето? — обърна се Башти направо към Агно.

— Ще го направя каи-каи — последва отговорът.

На проницателния стар Башти му хрумна една мисъл, която отдавна зрееше в мозъка му.

— Хубаво куче — каза той. — Ти изяж горското куче — посъветва го той, като посочи дивото куче.

Агно поклати глава:

— От горското куче няма да стане вкусно каи-каи.

— Горското куче не е така хубаво куче — каза своето мнение Башти. — Горското куче е много страхливо. Всички горски кучета са страхливи. Кучето на белия господар не се бои от нищо. Горското куче не се бие. Кучето на белия господар се бие като лъв. Горското куче бяга като дявол, гледай и ще видиш!

Башти отиде при Джери и преряза вървите, които стягаха краката му. Джери моментално скочи и без да губи време да изказва благодарността си, се втурна подир дивото куче, настигна го и няколко пъти го преметна в облак от прах. Всеки път щом дивото куче се опитваше да избяга, Джери го настигаше, премяташе и хапеше, а Башти се превиваше от смях и подканваше старейшините си да гледат подвига на Джери.

А Джери се бе превърнал в мъничко побесняло дяволче. Възбуден от спомените за всички нанесени му обиди от кървавия ден на „Еренджи“ и загубата на шкипера до последната обида — вързаните крака, той отмъщаваше за всичко на дивото куче. Собственикът на дивото куче — чернокожият, който се бе върнал от плантацията — лекомислено се опита да пропъди Джери. Но той моментално се хвърли върху него, захапа го за прасците и като се мушна между краката му, го събори на земята.

— Как се казваш? — бясно извика Башти на нахалника, който, поразен от ужас, лежеше там, където бе паднал, и със страх очакваше какво още ще каже неговият вожд.

Но Башти вече се търкаляше от смях, гледайки как дивото куче бяга, колкото му сили държат, надолу по пътеката, а Джери, обвит в облак прах, тича подир него на разстояние стотина крачки.

Когато се скриха от погледа му, Башти изложи мисълта си. Ако хората посадят бананови дървета, получават банани. Ако посадят ямс, пораства ямс, а не сладки картофи или смокини — ямс и само ямс. Така е и с кучетата. Щом всички кучета на чернокожите са страхливи, и цялото потомство на тези кучета ще бъде страхливо. Кучетата на белите хора са смели бойци. Като се размножават, те раждат смели бойци. Отлично, а изводът е такъв — в техни ръце е кучето на белия човек, би било много глупаво да го изядат и с това да унищожат неговата храброст. Мъдростта изисква да го смятат за куче на племето и да запазят живота му, за да може в бъдещите кучешки поколения на Сомо да се повтаря храбростта му дотогава, докато всички кучета на Сомо станат силни и храбри.

Башти заповяда на старейшината на своите шамани да поеме грижата за Джери и хубавичко да го гледа. После изпрати да съобщят на цялото племе, че Джери е табу. Нито един мъж, жена или дете не може да го замерва с копие или камъни, да го бие с пръчка или с нещо друго да му причинява някакво зло.

От този ден до деня, в който Джери сам наруши едно от най-големите табута, за него настана щастливо време в мрачната сламена хижа на Агно, защото, за разлика от повечето вождове, Башти управляваше своите шамани с желязна ръка. Другите вождове, дори Нау-Хау от Ланга-Ланга, се подчиняваха на шаманите. Затова именно населението на Сомо смяташе, че и с Башти е така. Но народът на Сомо не знаеше какво става зад кулисите, когато Башти, истински безбожник, разговаря на четири очи със своите жреци.

В тези частни беседи той бе заявявал, че знае играта им не по-зле от тях и че съвсем не е роб на тъмните суеверия и грубите измами, с помощта на които държат народа в покорство. Освен това бе изказал мнението, също толкова древно, колкото и самите жреци и управници, че за правилното управление на народа и едните, и другите трябва да работят съвместно. Нека народът вярва, че последната дума принадлежи на боговете и на жреците — глашатаите на боговете; но той ще принуди жреците да признаят, че последната дума е негова, на Башти. И в края на краищата им бе заявил, че колкото и малко да вярват самите те в собствените си шмекерии, той вярва в тях още по-малко.

Той знаеше какво е табу и истината, която се криеше зад него. Той обясняваше своите лични табута и техния произход. Бе съобщил на Агно, че той, Башти, никога не бива да яде мекотели — така беше решил самият той, защото те не му харесваха… Старият Нино, върховният жрец, предшественикът на Агно, слушайки гласа на бога-акула, бе наложил това табу върху него. Но в действителност Нино бе изпълнил само тайната заповед на Башти.

Освен това всички жреци бяха негови хора, защото той бе живял повече от най-стария от тях. Той познаваше всички, бе облякъл всички в този сан, бе ги направил това, което бяха, и те зависеха от неговата милост. И жреците трябваше да приемат неговата програма, както и правеха. Иначе би ги постигнал бърз и неочакван край. Достатъчно бе да им напомни за смъртта на Кора, шамана, който бе решил, че е по-силен от вожда си, и по собствена вина бе вил от болка цяла седмица, докато замлъкна завинаги.

В голямата сламена къща на Агно имаше малко светлина и много тайнственост, но за Джери не съществуваха тайни. Той или знаеше нещата, или не ги знаеше и никога не се тревожеше за онова, което не знае. Изсушените глави и другите опушени и хванали плесен части от човешки трупове му правеха не по-силно впечатление от изсушените алигатори и риби, които допринасяха за украсата на мрачното жилище на Агно.

Джери намери тук грижливи хора. В дома на шамана не се трупаха нито жени, нито деца. Цялата му прислуга, която се грижеше и за Джери, се състоеше от няколко стари жени, едно единайсетгодишно момиче за пъдене на мухите и двама младежи, преминали юношеското обучение в подслона за лодките, които сега изучаваха жреческото изкуство под ръководството на учителя. Джери получаваше най-изисканата храна. След Агно, който изяждаше първото парче от свинята, даваха яденето на Джери. Дори двамата помощници и момичето, което пъдеше мухите, ядяха след него, а остатъците се даваха на старите жени. И за разлика от обикновените горски кучета, които при дъжд крадешком се криеха под навеса, на Джери бяха отделили едно сухо местенце под покрива, където от тавана висяха главите на горските жители и на изгубените търговци на санталово дърво. До тях висяха покрити с прах сухи вътрешности от акули и скелети на плъхове, които, заедно с опашката, бяха дълги около две трети ярда.

Джери, който се ползваше с неограничена свобода, няколко пъти се промъкна през цялото село до къщата на Ламаи, но не можа да го намери. След загубата на шкипера Ламаи бе единственият човек, спечелил симпатиите на Джери, който обаче нито веднъж не се показа открито, а скрит в гъстата папрат на брега на поточето, наблюдаваше къщата и душеше обитателите й. Но не можа да долови миризмата на Ламаи и след известно време се отказа от своите посещения, като призна дома на шамана за свой дом, а самият шаман — за свой господар.

Но той не чувстваше никаква любов към този господар. Агно, който толкова години държеше в страх своя тайнствен дом, не знаеше какво е любов, както не познаваше привързаността и жизнерадостта. Той не разбираше хумора и бе безчувствен като ледена шушулка. По могъщество заемаше второ място, отстъпвайки първото на Башти, и целият му живот бе помрачен от съзнанието, че не е първият. Към Джери не хранеше никакви чувства, но понеже се боеше от Башти, боеше се да не навреди на кучето.

Минаваха месеци и на Джери му пораснаха здрави масивни зъби. Той стана по-голям и по-тежък. Беше глезен, доколкото можеше да бъде глезено едно куче. Под защитата на табуто той бързо се научи да властва над населението на Сомо и да постъпва във всичко, както си иска. Никой не смееше да го спира с пръчка или камък. Агно го мразеше. Джери знаеше това, но бе подушил, че Агно се бои от него и че няма да посмее да го пипне. Но Агно бе хладнокръвен философ и чакаше. За разлика от Джери той притежаваше човешка способност да предвижда и умееше да действа съобразно с поставената си определена бъдеща цел.

Джери скиташе из цялото владение на Башти — от пограничните горски села до края на лагуната, във водата на която никога не рискуваше да влезе, защото помнеше крокодилите и табуто, което бе усвоил още в Мериндж. Всички му правеха път, всички го хранеха, когато искаше да яде. Табуто го пазеше и той можеше, без да му пречат, да ходи по техните рогозки за спане или да пъха нос в съдовете им с храна. Той можеше да се бие, колкото си иска, да се държи надменно, нарушавайки всички правила на приличие, и никой не смееше да му се противопостави. Башти бе заповядал на народа си дори в случай че Джери бъде нападнат от големите горски кучета, да вземат неговата страна и да гонят горските кучета с камъни и тояги. По такъв начин неговите собствени четириноги братовчеди от горчив опит знаеха, че той е под закрила.

И Джери благоденстваше. Той лесно би могъл да затлъстее до затъпяване, ако не беше неговото неуморимо любопитство и силно напрегнати нерви. Ползвайки се с правото да се движи из целия Сомо, той непрекъснато го изследваше, изучаваше границите му, запознаваше се с обичаите на дивите същества, които обитаваха горите и блатата и не признаваха табутата.

На Джери му се случиха много приключения. Той издържа две битки с горските плъхове, които по големина бяха почти колкото него. Попаднали в безизходно положение, те се сражаваха така, както никой преди не се беше сражавал с него. Той уби първия, защото беше стар и слаб. Вторият, в разцвета на силите си, му даде такъв урок, че изтощен, Джери едва допълзя до къщата на шамана, където около седмица лежа под зловещата близост на смъртта, като ближеше раните си и бавно се връщаше към живота.

Той се промъкваше при морската крава, нападаше неочаквано и яростно и се радваше, като обърнеше в бягство това глупаво и страхливо животно. Макар да знаеше прекрасно, че от тези нападения няма полза, когато шегата му успееше, той се забавляваше. Той гонеше тропическите патици от хитро прикритите им гнезда, предпазливо се разхождаше между наизлезлите да подремят на брега крокодили, промъкваше се под сводовете на джунглите и следеше белоснежните дръзки какаду, свирепите морски орли, тежкокрилите ястреби, райските папагали и рибари, бъбривите малки папагали.

Извън пределите на Сомо той три пъти срещна малки черни горски жители, които повече приличаха на призраци, отколкото на хора — така безшумно и незабелязано се движеха. Те пазеха пътеките на глиганите в джунглата и при тези три внезапни срещи техните копия не можаха да го улучат. И горските плъхове, и тези двуноги същества, които се криеха в сумрака на джунглата, научиха Джери да бъде предпазлив. Той не влизаше в бой с тях, макар че те се мъчеха да го пронижат с копията си, защото бързо разбра, че те са друг народ, който не прилича на племето сомо, и че за тях табуто над него не значи нищо. Освен това те бяха особен вид двуноги богове, които изпращат смърт по-далеч, отколкото достигаха ръцете им.

Из селото Джери тичаше също така свободно, както и из джунглата. За него нямаше свещени места. В дома на жреците, където мъже и жени падаха на земята в страх и трепет пред лицето на тайната, той влизаше възбуден и настръхнал, защото тук висяха пресни глави, а неговото остро око и тънко обоняние му подсказваха, че някога те са принадлежали на ония чернокожи, които познаваше от борда на „Еренджи“. В най-големия дяволски дом се нахвърли върху главата на Боркман и заръмжа срещу нея, без да получи отговор. Той си спомни битката, която бе имал на палубата на „Еренджи“ с пийналия помощник.

Веднъж в дома на Башти случайно видя всичко, което бе останало от шкипера. Башти бе живял много дълго, бе живял във висша стенен мъдро, много бе премислил и прекрасно знаеше, че бе изживял времето, дадено на човека, и че му бе останало малко да живее. И той се интересуваше от всичко това — от смисъла и целта на живота. Той обичаше света и живота, където така щастливо се бе родил, обичаше го заради установения ред и заради онова положение, което му бе дадено и което го бе издигнало над жреците и над народа. Той не се боеше от смъртта, но го занимаваше мисълта дали ще живее пак. Той бе надраснал глупавите възгледи на жреците-шарлатани и се чувстваше много самотен в хаоса на проблема, който съвсем го объркваше.

Той бе живял толкова дълго и толкова щастливо, че бе имал възможност да наблюдава как вехнат и изчезват всички силни стремежи и желания. Бе имал жени и деца и познаваше острия юношески глад. Бе видял как децата му израстват, стават мъже и жени, бащи и дядовци, майки и баби. Но познал жената, любовта, бащинството и чревоугодието, той бе оставил всичко зад себе си. Храна? Едва ли разбираше смисъла й, толкова малко ядеше сега. Гладът, който се впиваше в него като шпори, когато бе млад и здрав, отдавна вече бе престанал да го измъчва и възбужда. Той ядеше по необходимост и дълг и малко го беше грижа какво яде, с едно само изключение: обичаше яйца от мегаподи^[1]. Всеки сезон тези птици снасяха в отделения птичи двор, който бе частна собственост на Башти и се пазеше от най-строго табу. Това бе всичко, което бе останало от чувствените въжделения на Башти. А във всичко останало неговият живот се свеждаше до работата на мисълта: управляваше народа си и търсеше начин да разбере такива закони^[2], които да направят народа по-силен и да закрепят властта му над живота.

Но той ясно долавяше разликата между абстрактното понятие племе и най-конкретното понятие индивид. Племето остава. Членовете му изчезват. Племето е спомен за историята и навиците на всички предишни членове, а останалите живи пазят тези навици, докато сами не изчезнат и станат история и спомен в онова неосезаемо цяло, каквото е племето. И той като член на племето рано или късно — а „късното“ беше вече съвсем близо — трябва да си отиде. Но къде ще отиде? Ето къде се явяваше затруднението. И случи се така, че веднъж той заповяда на всички да се махнат от сламената му къща и като остана сам със своя проблем, свали от гредите под покрива увити в рогозки глави на хора, които някога бе познавал като живи — хора, преминали в тайнственото нищо на смъртта.

Не като скъперник събираше той тези глави и не като скъперник, който постоянно брои своите тайни съкровища, се вглеждаше в тях, като ги държеше открити в ръце или върху коленете си. Той искаше да знае. Искаше да знае онова, което, както му се струваше, можеха да знаят те, отдавна преминали в тъмата, обвиваща края на живота.

Различни бяха главите, които държеше в ръцете и на коленете си Башти, като им задаваше въпроси в полумрака на сламената къща, а отгоре слънцето хвърляше палещи лъчи и югоизточният вятър въздишаше в листата на палмите и в клоните на хлебните дървета. Тук беше главата на един японец — единствената, която бе виждал. Бе я отрязал неговият баща още преди раждането на Башти. Зле одимена, тя бе прогнила на места от времето. И все пак той изучаваше чертите й и реши, че някога е имала устни, също така подвижни, както и неговите собствени, имала е уста, звучна и алчна, каквато някога бе и неговата. Имала е също такива очи, и нос, и уши, каквито има и той. Някога главата е имала два крака и тяло и е познавала желания и въжделения. И той реши, че тя е познавала избухванията на гнева и любовта в ония времена, когато още дори не е помисляла за смъртта.

Силно го занимаваше една глава, чиято история датираше от времена, предшестващи неговия баща и дядо. Това бе глава на французин, макар че Башти не знаеше това. Той не знаеше, че тя е принадлежала на Лаперуз, знаменит в древността мореплавател, оставил своите кости, костите на екипажа си и останките на двете си фрегати — „Астролабия“ и „Бусол“ — на бреговете на канибалските Соломонови острови. Една друга глава — а Башти бе страстен колекционер на глави — бе от епохата две столетия преди Лаперуз — епохата на испанеца Алваро де Мандана. Тя бе принадлежала на неговия оръженосец и при едно сблъскване на брега бе завладяна от далечен прадядо на Башти.

Имаше още една глава с мъгливо минало — на една бяла жена. Никой не знаеше чия е тази глава — на съпруга или на спътница на някой мореплавател. Но в изсъхналите уши досега висяха златни обици с изумруди, а косите, четири фута дълги, блестящ като коприна златист поток, струяха от черепа, скриващ онова, което някога е било неин разум и воля и я бе карало, както разсъждаваше Башти, в ония времена да трепти от любов в прегръдките на мъжа.

Обикновените глави на горски и крайбрежни жители, и дори на бели, напили се с ракия като Боркман, Башти даваше в подслона за лодки и в жилищата на жреците, защото той бе познавач в тази работа. Имаше една странна глава на немец, която силно го интригуваше. Беше с червеникава брада и коса, но дори изсъхналите мъртви черти говореха за желязна воля, а масивното чело нашепваше на Башти за властта на тайни, недостъпни за него. Той не знаеше, че това е било главата на немски професор астроном, побрала някога в себе си дълбоките познания за звездите в безпределното небе, за морските пътища, по които се движат водени от звездите кораби, и за пътищата на Земята по нейната звездна орбита в космоса, който надминава милиарди пъти онова пространство, което Башти можеше да си представи.

Последна беше главата на Ван Хорн, който му въздействаше най-силно. Той я държеше на коленете си и я съзерцаваше, когато Джери, който се ползваше с неограничена свобода в Сомо, влезе тичешком в сламената къща на Башти, усети и позна смъртните останки на шкипера и горчиво зави над тях, а после настръхна разгневен.

Най-напред Башти не го забеляза, защото целият бе потънал в мисли. Само преди няколко месеца тази глава бе жива — размишляваше той, — бе живяла с разум, прикрепена към двуного тяло, което се държеше право и се разхождаше с набедрена превръзка и с автоматичен пистолет на пояса. При това тази глава бе по-могъща от Башти, но по разум бе по-слаба от него, защото той, Башти, въоръжен със старинен пистолет, всели мрак в този череп, където по-рано се бе таил разум. И нали той, Башти, отдели черепа от отслабналия скелет от плът и кости, на който се бе държала тази глава, за да се движи по земята и по палубата на „Еренджи“.

И какво бе станало с този разум? Само той ли е бил в надменния, избухлив Ван Хорн и беше ли изчезнал, както изчезва мигащият пламък на борината, когато изгаря докрай и се превръща в прахообразна пепел. Всичко ли, което бе съставлявало Ван Хорн, бе изчезнало както пламъкът на борината? Беше ли отишъл той завинаги в мрака, където отива звярът, където отива пронизаният от копието крокодил, уловената с въдица скумрия, хванатият със серкме кефал и убитата свиня, угоена и годна за ядене? И същият този мрак ли бе погълнал Ван Хорн, който поглъща метално бляскавата синя муха, която неговото момиче с ветрилото мачка и унищожава? Този мрак ли поглъща комара, който знае тайната на летенето и въпреки умението си да хвърчи, загива от неговата, на Башти, ръка, който, усетил ухапването на врата, почти несъзнателно го смазва с длан?

Башти знаеше: това, което е било истина за главата на този бял човек, съвсем доскоро живял и властвал, е истина и за него, Башти. Това, което се бе случило с този бял човек отвъд тъмните врати на смъртта, ще се случи и с него. Ето защо пипаше главата, сякаш нейните неми уста можеха да му заговорят от тайнствения свят и да му обяснят смисъла на живота и смъртта, която неизбежно побеждава живота.

Проточеният горчив вой на Джери, видял и разбрал всичко, което бе останало от шкипера, изтръгна Башти от неговия унес. Той погледна силното златисто червеникаво куче и веднага включи и него в своите размишления. Това куче живее. То прилича на човека — знае глад и болка, гняв и любов. В неговите жили тече кръв като у човека и от удар с нож ще бликне червена струя и кучето ще загине. Както човекът, кучето обича себеподобните, размножава се и кърми своите деца. И изчезва. Да, изчезва, защото той, Башти, в дните на своята младост и здраве бе изял немалко кучета — толкова, колкото и хора.

Но скръбта на Джери премина в гняв. Той приближаваше озъбен, с настръхнала на плешките и шията му козина. Пристъпваше, но не към главата на шкипера, в която се бе съсредоточила неговата любов, а към Башти, който държеше тази глава на коленете си. Както дивият вълк по планинските пасища се промъква към кобилата и нейното малко жребче, така се промъкваше и Джери към Башти. А Башти, който през целия си дълъг живот не се бе боял от смъртта и се смя, когато пръсналият се кремъчен пистолет откъсна показалеца му, радостно се усмихваше; възхищаваше го това кученце, което той удряше по носа с една къса пръчица от твърдо дърво и го караше да стои на разстояние. Колкото и свирепо да го нападаше Джери, всеки път той отблъскваше нападението с пръчката и високо се хихикаше, като ценеше смелостта на кучето. Чудеше се на нелепостта на живота, която през цялото време го караше да подлага носа си под ударите на пръчката и като разпалваше страстните спомени за умрелия, го караше отново и отново да посреща болката.

Ето и тук е животът — размишляваше Башти, като с ловък удар отблъскваше скимтящото куче. Това четирикрако същество, младо, глупаво, горещо следващо влеченията на сърцето си, приличаше на всеки юноша, който следи в мрака своята възлюбена или влиза в смъртен бой с друг младеж заради страст, оскърбена гордост или несбъдната надежда. И Башти стигна до заключението, че в това живо куче, също както и в мъртвата глава на Ван Хорн или на всеки друг човек, се криеше обяснението на битието, разрешението на загадката.

Той продължаваше да удря Джери по носа с пръчката, да го пъди и да се чуди на оная невидима жизнена сила, която постоянно караше кучето да се хвърля напред под ударите на пръчката, която му причиняваше болка и го караше да отстъпва. Той виждаше в тази смелост и енергия силата и безразсъдността на младостта и с тъга се възхищаваше от тази младост, като същевременно завиждаше, готов да даде за нея цялата си посивяла мъдрост.

— Славно куче, няма какво да се каже, славно куче — би могъл да повтори той думите на Ван Хорн.

Вместо това на морския жаргон, който му бе също толкова привичен, както и родното наречие на Сомо, той си помисли:

— Мой казва, кучето не знае да се страхува от мой.

Но на стареца играта бързо му омръзна и той я прекрати, като удари Джери зад ухото толкова силно, че кучето изгуби съзнание. При вида на животното, което само преди миг бе така подвижно и разярено, а сега лежеше без признаци на живот, отново го обхвана желанието да философства как с един-единствен удар на пръчката е могъл да предизвика тази промяна. Къде е отишъл разумът и гневът на кучето? Нима всичко това е само пламък от борина, който гасне от всяко случайно духане на вятъра? Преди малко Джери бе беснял и страдал, ръмжал и скачал, проявявайки волята си и управлявайки действията си. А след миг лежеше безсилен и слаб, в безсъзнание — състояние, напомнящо смъртта. Башти знаеше, че скоро съзнанието, чувствителността, двигателната сила и волята ще се върнат в отслабналото малко тяло. Но къде бяха се скрили с удара на пръчката и съзнанието, и чувството, и волята?

Башти въздъхна уморено и бавно зави главите в сламените рогозки, които им служеха като калъпи — зави всички глави, освен тази на Ван Хорн, и ги окачи на гредите под покрива. Там те ще висят много години, след като той умре и напусне живота също така, както са висели дълго преди неговия баща и дядо. Той остави главата на Ван Хорн на пода, а сам излезе и загледа през една дупка какво ще прави кучето.

Най-после Джери трепна, а след около минута с мъка се изправи на крака, като залиташе. И Башти, прилепил око към дупката, видя как животът се върна в безжизненото тяло и даде сигнал на краката да се движат; видя как съзнанието — тази тайна на тайните — се върна в костната кутия, покрита с козина, запламтя в отворените очи, накара го да се озъби и да продължи ръмженето, прекъснато в момента, когато ударът с пръчката го бе хвърлил в мрак.

И друго видя Башти. Най-напред Джери се озърна, търсейки врага си, като ръмжеше с настръхнала на шията козина. После вместо врага той видя главата на шкипера, пропълзя към нея и започна да я гали и да целува с език твърдите бузи, затворените клепачи, които не се повдигаха от неговите ласки, и неподвижните устни, които никога повече нямаше да изрекат нито една от ония нежни думи, които някога изричаха за малкото куче. И в дълбока тъга Джери седна до главата на шкипера, вдигна муцуна към високия връх на покрива и зави горчиво и проточено. Най-после, измъчен и смазан, той излезе от къщата и се прибра в жилището на своя шаман, където в продължение на двайсет и четири часа бодърства, а когато заспа, сънува кошмари.

Оттогава до края на пребиваването си в Сомо Джери се боеше от сламената къща на Башти. От самия Башти не се страхуваше. Страхът му беше необясним и неосъзнат. В тази къща имаше нещо, което някога бе шкиперът. То беше символ на най-голямата катастрофа в живота му — с инстинкта, заложен в дълбочините на съществото му, той я предчувстваше. Изпреварил с една крачка Джери, народът на Сомо, съзерцавайки смъртта, бе стигнал до представата за душите на умрелите, които продължават да живеят в нематериалните и свръхчувствени области.

Оттогава Джери силно намрази Башти като владетел на живота, който пази и държи на своите колене нищото от шкипера. За това Джери не разсъждаваше. Всичко беше смътно и неопределено — усещане, емоция, чувство, инстинкт, интуиция — наричайте го с която щете мъглива дума от мъгливия поток на речта, където думите лъжливо създават впечатление за определеност и приписват на мозъка разбиране, каквото той не притежава.