Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jerry Of The Islands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Джери Островитянина

Преводач: Димитър Подвързачов

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК „Деметра“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник

Излязла от печат: февруари 1992

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Петър Добрев

Коректор: Жанет Генова

ISBN: 954-8103-01-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483


Пролог

За някои писатели е голямо нещастие, че в съзнанието на обикновения човек художественият разказ и небивалицата са едно и също нещо. Преди няколко години публикувах роман за Южните морета. Действието се развиваше на Соломоновите острови. Критиката не щадеше похвалите си за този „изключителен полет на въображението“. Що се отнася до достоверността обаче, критиците твърдяха, че романът няма нищо общо с действителността. Според тях на всекиго било ясно, че къдрокосите канибали, които ходят голи и ако им се удаде случай, секат глави както един на друг, така и на бели хора, вече били изчезнали от лицето на Земята.

Сега чуйте. Пиша тези редове в Хонолулу, на Хавайските острови. Вчера на брега близо до Уайкики ме заговори един непознат. Спомена името на общ приятел, капитан Келър. Когато роботърговският кораб „Минота“, на който пътувах и аз, претърпя корабокрушение край Соломоновите острови, точно капитан Келър, собственик на друг роботърговски кораб — „Йожени“, спаси живота ми. Черните отсекли главата на капитан Келър, ми каза непознатият. Знаеше го със сигурност. Беше представял майката на капитана, когато уреждали въпроса с наследството.

Има и друго. Един ден получих писмо от мистър С. М. Удфорд, пълномощен представител на Англия за британската част на Соломоновите острови. Беше се завърнал на поста си след дълъг отпуск в Англия, където беше отишъл по повод приемането на сина му в Оксфорд. Ако прегледате рафтовете на някоя обществена библиотека, почти неизбежно ще се натъкнете на книга, озаглавена „Един естествоизпитател сред ловците на глави“. Този естествоизпитател е мистър Удфорд. Той е написал книгата.

Връщам се към писмото му. Говорейки за извършената през деня работа, той мимоходом и накратко споменаваше едно свое специално задължение, което бил изпълнил съвсем скоро. Причина за отлагането било пътуването му до Англия. Ставаше въпрос за наказателна експедиция до някакъв съседен остров, свързана между другото и с намирането на главите на едни наши общи приятели — бял търговец, жена му и децата му, също бели, и неговия бял служител. Експедицията беше приключила успешно и мистър Удфорд завършваше разказа си за този епизод по следния впечатляващ начин: „Особено ме порази отсъствието на болка и ужас по лицата им, които, струва ми се, излъчваха по-скоро покой и смирение.“ Казваше това, представете си, за мъже и жени от своята раса, които бе познавал добре и бе канил на вечеря в собствения си дом.

И други мои приятели, с които съм седял на вечеря в онези чудесни и безгрижни дни на Соломоновите острови, вече ги няма, минали в небитието по същия начин. Боже милостиви! Аз самият пътувах веднъж с „Минота“, малък двумачтов кораб от тиково дърво, по време на рейс за превозване на роби до Малаита, като бях взел и жена си. На вратата на скромната ни каюта имаше все още свеж надпис, издълбан с нож, за събитие отпреди няколко месеца. Оповестяваше се, че е отсечена главата на капитан Макензи, тогавашния капитан на кораба. А когато стигнахме в Ланга-Ланга, британският крайцер „Кеймбриън“ тъкмо бе превърнал селото в развалини.

Няма защо да удължавам това встъпление към разказа си с повече подробности, макар че, мога да ви уверя, разполагам с изобилие от такива случаи. Надявам се все пак поне отчасти да съм успял да ви убедя, че приключенията на героя на тази книга, кучето Джери, са реални преживелици в един напълно реален свят на канибали. И, Бога ми, по време на онова пътуване с „Минота“ жена ми и аз намерихме на борда на кораба едно кутре, очарователен ирландски териер, което преследваше черните, имаше гладък косъм като Джери и се казваше Пеги. Ако не беше Пеги, тази книга никога нямаше да бъде написана. Пеги бе собственост на прекрасния шкипер на „Минота“. Но ние с жена ми толкова я обикнахме, че след корабокрушението на „Минота“ мисис Лондон предумишлено и най-безсрамно я открадна от шкипера на кораба. Трябва така също да призная, че и аз — предумишлено и най-безсрамно, станах съучастник в престъплението на съпругата си. Толкова обичахме Пеги! Скъпото ми царствено и славно малко куче, погребано близо до океана на източния бряг на Австралия!

Трябва да добавя, че също като Джери Пеги бе родена край лагуната Мериндж, в плантацията Мериндж на остров Исабел, който е разположен малко по̀ на север от остров Флорида и на който се намира седалището на правителството; там живее и пълномощният представител на английската корона мистър С. М. Удфорд. И последно: добре познавах майката и бащата на Пеги и сърцето ми често се изпълваше с топлина при гледката на тази вярна двойка, когато двамата тичаха един до друг покрай брега. Истинското име на бащата бе Теренс. А майката се казваше Биди.

Джек Лондон,

брегът на Уайкики,

Хонолулу, Оаху, Хавайските острови

5 юни 1915 г.