Джек Лондон
Джери Островитянина (7)

Глава VI

Като позна гласа на шкипера, Джери, който се бореше върху вълните, залая нетърпеливо и жално и в този лай изрази цялата си любов към новия господар. Но скоро „Еренджи“ се отдалечи от него и всичко замря. И тогава, сам в мрака, върху повдигащата се гръд на морето, в което откри още един от вечните врагове, Джери започна жално да скимти и да квичи като изоставено дете.

Чрез неясна, смътна интуиция той разбра своята слабост сред това безжалостно, страшно море, носещо непозната, но страховито предугаждана опасност — смърт. Смъртта — своята смърт — той не разбираше.

Ала смъртта беше съвсем близо. Джери усещаше нейната близост с всяка своя клетка, с всеки нерв и това усещане вещаеше последната жизнена катастрофа; за нея той не знаеше нищо, но чувстваше, че тук се крие последното и най-голямо нещастие. Без да разбира, той предчувстваше това също както предчувстват хората, които знаят и обобщават значително по-дълбоко и широко от четириногите кучета.

Както човек се бори, потиснат от кошмар, тъй се бореше и Джери в разгневеното, задушаващо със солта си море. Той квичеше и плачеше — захвърлено дете, захвърлено кученце, живяло само половин година във вълшебния свят на радостта и страданието. На него му трябваше, необходим му беше шкиперът. Защото шкиперът бе бог!

* * *

Когато вятърът утихна и заваля тропическият дъжд, Ван Хорн и Боркман се сблъскаха в тъмнината на борда на „Еренджи“, изправен вече, след като бяха свалили грота.

— Двоен пристъп — каза Ван Хорн, — удари ни и от десния, и от левия борд.

— Сигурно се е разцепил на две, преди да ни удари — съгласи се помощникът.

— А дъжда запазил за втората половина…

Ван Хорн не довърши изречението и изруга:

— Ей, момче! Какво правиш там? — извика той на кормчията.

Корабът, със слабо опънат бизан, бе попаднал във вятъра, задното платно бе увиснало, а предните се бяха обтегнали от другия халс. „Еренджи“ започна да се движи назад, приблизително в същата посока, откъдето бе дошъл. С други думи, той плуваше натам, където беше Джери. Тъй везните, на които се клатушкаше животът на Джери, натежаваха в негова полза благодарение на грешката на чернокожия кормчия.

Поддържайки новия курс, Ван Хорн накара Боркман да събере краищата по палубата, а сам седна под дъжда и започна да завързва въжетата, които бе срязал. Дъждът бе поутихнал и не тропаше тъй силно по палубата, когато шкиперът обърна внимание на някакъв звук, който идваше от морето. Той остави работата си, ослуша се и като позна жалния писък на Джери, скочи:

— Кучето е паднало! — извика той на Боркман. — Предното платно срещу вятъра!

Той се втурна към кормилото, като разпръсна купчината чернокожи.

— Ей, момчета! Свийте бизана!

Той погледна компаса и бързо определи посоката, откъдето се чуваше квиченето на Джери.

— Натискай кормилото! — извика той на кормчията, после подскочи и сам започна да върти колелото, като през цялото време повтаряше високо: „Североизток!“

После се върна към компаса и започна да се ослушва за квиченето на Джери, за да провери правилно ли е определил посоката. И не чака дълго. Макар че благодарение на неговата маневра „Еренджи“ почти стоеше на едно място, шкиперът добре знаеше, че вятърът и морското течение бързо ще го отнесат встрани от борещото се с вълните кученце. Той накара Боркман да отиде на кормилото и да спусне лодка, а сам слезе долу за електрическия фенер и за ръчния компас.

Корабът бе тъй малък, че теглеше на буксир единствената си лодка с дълги двойни въжета, и докато я изтеглиха до кормилото, Ван Хорн се върна. Бодливата тел не го спря; той прехвърли през нея един след друг матросите в лодката и сам ги последва. Последните си инструкции даваше, когато освобождаваха лодката от кораба.

— Боркман, запали сигналните светлини! Корабът да стои на едно място! Не вдигай грота! Да се освети палубата! — Той взе кормилното весло и насърчавайки гребците, извика:

— Гребете здравата, момчета!

Управлявайки кормилото, той осветяваше с фенера компаса, за да държи курс изток-североизток. После си спомни, че ръчният компас се различава от компаса на „Еренджи“ с две деления, и измени курса по съответния начин.

От време на време заповядваше на гребците да вдигат веслата, ослушваше се и викаше Джери. Понякога ги караше да гребат в кръг, да връщат назад, да плуват с вятъра, срещу вятъра, за да разгледат цялото пространство, където според него би могло да бъде кученцето.

— Ти, момче, наостри ушите си — каза той на първия гребец. — Ако някой от вас чуе кученцето, ще му дам пет до шест фута басма и два пъти по десет пакета тютюн.

След половин час вече предлагаше двайсет пъти по десет фута басма и десет пъти по десет пакета тютюн.

Джери беше зле. Несвикнал да плува, борейки се със солената вода, която биеше в отворената му уста и го душеше, той вече бе започнал да отпада, когато случайно забеляза светлината от фенера на капитана. Но той не я свързваше с шкипера, затова й обърна не повече внимание, отколкото и на първите звезди, които се появиха на небето. Дори не му дойде наум да помисли дали е звезда, или не. Той продължаваше да квичи, задавяйки се от солената вода. Но щом дочу гласа на шкипера, Джери изведнъж обезумя. Той се мъчеше да се повдигне на задните лапи и да си изправи предните към гласа на шкипера, който идваше от тъмнината, по същия начин, както би се опрял на коляното му, ако беше до него. Резултатът бе плачевен. Нарушил равновесието, Джери започна да потъва, задави се и едва изплува на повърхността.

Известно време не можеше да отговори на все още чуващия се вик на шкипера. Най-после той избухна в радостен лай. Шкиперът бе дошъл: той ще го измъкне от това горчиво лошо море, което му пречеше да вижда и да диша. Шкиперът наистина беше бог — неговият бог, надарен с божествената власт да спасява.

Скоро той чу ритмичното тракане на веслата и неговият лай зазвуча също тъй радостно, както гласът на шкипера, който през цялото време го ободряваше и подвикваше на гребците.

— Всичко е наред, Джери, приятелю. Всичко е наред… Гребете, момчета!… Идваме, Джери, идваме! Дръж се, приятелю! Дръж се!… Гребете, гребете, дяволи!… Ето ни и нас, Джери! Дръж се, ще те измъкнем!… Леко… леко… Гребете!

И внезапно Джери видя в мрака неясните очертания на лодката; светлината на фенера го удари в очите и го заслепи и Джери радостно залая, почувствал и познал ръката на шкипера, която го улови за козината на врата и го вдигна във въздуха.

Целият мокър, той се притисна към влажните от дъжда гърди на шкипера, като бясно удряше с опашка по ръката, която го подкрепяше, и извън себе си от радост, облизваше брадата, бузите, носа и устните на шкипера. А шкиперът не забелязваше, че самият той е мокър и трепери в пристъп на периодичната треска, предизвикана от измокрянето и преживяната тревога. Той знаеше само, че кученцето, което му бяха дали сутринта, се бе върнало цяло и невредимо.

Когато екипажът се наведе към веслата, той натисна кормилното весло между ръката и тялото си, за да може с другата ръка да държи Джери.

— Ах ти, малкото ми мръсниче — шепнеше той и повтаряше отново: — Ах ти, малкото ми мръсниче!

А Джери квичеше и скимтеше и му отговаряше с целувки. И той трепереше цял. Но не от студа. Всичко това бе прекалено за опънатите му нерви.

Когато се качиха на борда, Ван Хорн сподели с помощника си:

— Кучето не е паднало току-тъй в морето. Нито пък го е отвлякла вълна. Бях го завил в одеялото и го бях завързал с въже.

Той мина през тълпата — хората от екипажа и шестдесет чернокожи пасажери, изскочили на палубата, и освети с фенера одеялото, което все още стоеше между чувалите.

Той огледа кръга от черни лица, като ги осветяваше с фенера си, и в очите му пламтеше такъв гняв, че всички навеждаха глави или отклоняваха поглед.

— Ех, да можеше кучето да говори! — със съжаление извика той. — Щеше да каже чия работа е.

Изведнъж той се наведе към Джери, който бе тъй близо, че мокрите му предни лапи докосваха голите стъпала на шкипера.

— Ти го знаеш, Джери, ти го знаеш тоя герой — заговори той бързо и възбудено, като посочи с въпросителен жест тълпата.

Джери моментално се оживи и започна да скача и нервно да джавка.

— Струва ми се, че кучето ще може да го покаже — каза Ван Хорн на помощника. — Ела, Джери, търси, дръж го, хапи!… Къде е той, Джери?… Търси го!… Търси!

Джери разбра само, че шкиперът иска нещо от него. Той трябваше да намери това, което искаше шкиперът, и Джери би се радвал, ако можеше да му услужи. Той безцелно подскачаше на всички страни, а виковете на шкипера го възбуждаха още повече. После му хрумна една мисъл, и то напълно определена. Кръгът на чернокожите се раздели пред него и той се спусна към носа, там, където беше купът здраво завързани сандъци. Той навря нос в дупката на дивото куче и пое въздух. Да, дивото куче беше там. Той не само позна миризмата му, но и чу заканително ръмжене.

Той погледна въпросително шкипера. Може би шкиперът искаше той да влезе в дупката при дивото куче? Но шкиперът се разсмя и махна с ръка, като даде да се разбере, че трябва да търси нещо друго на друго място.

Джери се втурна на друга страна и започна да души ъглите, където знаеше от опит, че се въдят хлебарки и плъхове, обаче бързо разбра, че шкиперът иска друго. Той гореше от желание да услужи и безцелно започна да души краката на чернокожите.

Това предизвика похвала и одобрение от шкипера и Джери едва не обезумя. Значи такава била работата! Трябва да познае по краката екипажа и работниците. Той усърдно се зае за работа, минавайки от един чернокож на друг, докато стигна до Леруми.

Той веднага забрави, че шкиперът иска нещо от него. Знаеше само, че пред него е Леруми, който бе нарушил табуто, който бе вдигнал ръка срещу свещената му особа — Леруми, който го бе хвърлил в морето.

Той изквича от яд, показа белите си зъби, цял настръхна и скочи върху чернокожия. Леруми хукна да бяга по палубата, а Джери го подгони, придружен от смеха на негрите. Няколко пъти, като обикаляше палубата, той се изхитряше да захапе голите му прасци. Най-после Леруми скочи по въжето на главната мачта, като остави Джери да беснее по палубата.

Чернокожите, които бяха образували полукръг, отстъпиха на почетно разстояние от Ван Хорн и Джери. Ван Хорн насочи електрическия фенер върху увисналия на въжето негър и видя дългите драскотини по пръстите на ръката, която се бе осмелила да се промъкне при Джери под одеялото. Той многозначително ги показа на Боркман, който стоеше извън кръга, тъй че нито един чернокож не би могъл да го заобиколи откъм тила.

Шкиперът взе в ръце Джери и започна да го успокоява:

— Храбрец си, Джери! Ударил си му печат. Славно куче, герой!

Той се обърна към Леруми, който се бе вкопчил за въжето, освети го и сурово рече:

— Как се казваш, момче?

— Мой се казва Леруми — последва несигурен писклив отговор.

— От Пендъфрин ли идваш?

— Мой иде от Мериндж.

Ван Хорн се замисли, като продължаваше да гали кучето. Леруми беше един от връщащите се работници. След ден, най-много след два, той щеше да го свали на брега и да се отърве от него.

— Слушай — рече той, — аз съм ти сърдит. Страшно съм ти сърдит. Тъй съм сърдит, че не мога да кажа дори. За какъв дявол си хвърлил в морето кучето, което е мое?

Леруми нямаше сили да отговори. Той безпомощно изблещи очи и се приготви да яде здрав бой, защото от горчив опит знаеше обичаите на белите господари.

Капитан Ван Хорн повтори въпроса си, а чернокожият пак безпомощно изблещи очи.

— За няколко петака тютюн ще изкарам от тебе седем шишета — ругаеше шкиперът. — А сега слушай какво ти казвам. Ако посмееш само да погледнеш моето куче, ще изкарам от тебе седем шишета и ще те хвърля през борда, разбра ли?

— Разбрал — жално проточи Леруми и с това инцидентът приключи.

Чернокожите пасажери отидоха да спят в каютата. Боркман и матросите поставиха грота и насочиха „Еренджи“ в предишния курс. А шкиперът донесе отдолу сухо одеяло и легна да спи. Джери се притисна към него и сложи глава на неговото рамо.