Джек Лондон
Джери Островитянина (5)

Глава IV

Към главната каюта водеше стръмна стълба, а по нея след обяда капитанът сне Джери на ръце. Това беше голяма стая по цялата ширина на „Еренджи“; на кърмата имаше лазарет, а на носа — малка стаичка. По-нататък зад дебела преграда се намираше помещението на екипажа. В малката стаичка живееха Ван Хорн и Боркман, а главната каюта заемаха шестдесетте работници. Те седяха или се търкаляха по пода и по дългите скамейки от двете страни на каютата.

Като влезе в малката каюта, капитанът хвърли в ъгъла едно одеяло и даде на Джери да разбере, че това е леглото му. Джери, здравата похапнал и уморен след такъв натоварен ден, веднага заспа.

След един час го разбуди влезлият Боркман. Джери приветливо замаха с парченцето от опашката си и се усмихна, но помощникът се намръщи и сърдито измърмори нещо през зъби. Тогава Джери престана да се усмихва и спокойно започна само да го следи. Помощникът бе дошъл да глътне малко спирт. Той крадеше от запасите на капитан Ван Хорн. Джери не знаеше това. В плантацията той често бе виждал белите да пият. Но в държането на Боркман имаше нещо необикновено. Той пиеше сякаш тихомълком, крадешком и Джери смътно съзнаваше това. Каква беше работата, той не знаеше, но усетил нещо недобро, започна подозрително да се взира в него.

След като помощникът си излезе, Джери можеше да поспи, но недобре затворената врата шумно се отвори. Той отвори очи и се приготви да посрещне незнайния неприятел, но понеже нямаше никой, започна да следи една хлебарка, която пълзеше по стената. Когато стана и предпазливо пристъпи към нея, хлебарката избяга и с шумолене се скри в една цепнатина. Джери познаваше хлебарките добре, но на „Еренджи“ обитаваше особена порода и при срещата с нея му бе писано да научи много работи.

Като изследва набързо стаята, той излезе в голямата каюта. Тук навсякъде се търкаляха чернокожи. Джери реши да освидетелства всеки, като видя в това свой дълг пред шкипера. Те се мръщеха и тихичко ругаеха, когато той се навеждаше да ги помирише. Един се осмели да го заплаши с юмрук, но Джери, вместо да се отдръпне, показа зъби и се приготви за скок. Чернокожият бързо отпусна ръка и започна тихо и ласкаво да мърмори, което, разбира се, говореше за разкаяние; другарите му се захилиха и Джери отмина. В това нямаше нищо ново. От чернокожите винаги трябва да се очаква удар, ако наблизо няма бели. И помощникът, и капитанът бяха на палубата и Джери, макар че не беше страхлив, продължи изследванията си предпазливо.

Но на входа на лазарета, на кърмата, той забрави всякаква предпазливост и се втурна срещу новата миризма, която стигна до ноздрите му. В ниската тъмна стая имаше някакво странно същество, което той досега не бе надушил. На груба рогозка, постлана върху сандъците с тютюн и петдесетфунтовите тенекии с брашно, лежеше по риза младо чернокожо момиче.

Изглежда, то се спотайваше или се криеше и Джери веднага почувства това, а той отдавна знаеше, че нещо не е наред, ако някой чернокож се мъчи да се скрие или да офейка. То с ужас извика, когато той тревожно залая и се спусна към него. Но то не го удари, макар че неговите зъби одраскаха голата му ръка. То вече не викаше. Беше се свило на рогозката си, трепереше и не се защитаваше. Впил зъби в тънката му риза, той я тресеше и дърпаше, като сърдито ръмжеше и от време на време лаеше, за да повика шкипера или помощника.

По време на борбата равновесието на сандъците и тенекиите се наруши и целият куп се срути на земята. Тогава Джери залая още по-бясно, а чернокожите, които надзъртаха от каютата, безжалостно се смееха.

Когато дойде шкиперът, Джери замаха с отрязаната си опашка и като сви уши, още по-силно задърпа тънката памучна тъкан на ризата. Той очакваше похвала за поведението си, но когато шкиперът му заповяда да пусне момичето, той се подчини и разбра, че това скрито, поразено от ужас същество по нещо се отличава от другите такива същества и че трябва да се отнася с него другояче.

А момичето бе изпитало такъв страх, какъвто малцина могат да преживеят. Ван Хорн го наричаше досаден товар и би бил радостен да се отърве от този товар, обаче без да го унищожава. От такова именно унищожение той го бе спасил, когато го бе купил, давайки в замяна една тлъста свиня.

То беше глупаво, бездушно болно създание; младежите от неговото село не й обръщали никакво внимание и когато навършила дванайсет години, разочарованите родители я предназначили за готварския котел. Когато капитан Ван Хорн я срещна за пръв път, тя беше централна фигура в една траурна процесия на бреговете на река Балебуля.

Съвсем не е красавица — такава бе присъдата му, когато той спря процесията. Мършава, с келява кожа, покрита със засъхнали струпеи — следи от болестта, наричана „букуа“, — тя бе с вързани ръце и крака и висеше като свиня от дебелия прът върху раменете на носачите, които възнамеряваха да се нахранят с нея. Без всякаква надежда да бъде пощадена, тя не молеше за помощ, а в изцъклените й очи бе застинал безграничен ужас.

Като заговори на универсалния английски морски жаргон, капитан Ван Хорн узна, че тя не се ползва с любовта на своите спътници и че те я носят към река Балебуля, за да забият там кол и да я потопят до самата шия във водата. Но преди да забият кола, те мислеха да й изкълчат ставите и да счупят костите на ръцете и краката й. Това не беше нито религиозен обред, нито умилостивителна жертва за жестоките богове на джунглата, а чисто гастрономичен въпрос. Живото месо, приготвено по такъв начин, ставаше меко и вкусно. А момичето, както заявиха спътниците му, несъмнено имаше нужда от такава манипулация. Два дни престояване във водата, казаха те на капитана, ще свършат работата си. После ще я убият, ще запалят огън и ще повикат другарите си.

Капитан Ван Хорн се пазари около половин час, като доказваше, че момичето няма никаква цена, после купи една свиня за пет долара и им я даде в замяна срещу момичето. Понеже плати за свинята със стока, а стоките бяха оценени сто процента повече, отколкото струваха в действителност, момичето му струваше два долара и петдесет цента.

И оттук започнаха затрудненията на капитан Ван Хорн, който не можеше да се отърве от момичето. Той много добре познаваше туземците на Малаита, за да го предаде на някого от обитателите на този остров. Вождът на племето суу Ишикола предложи за него сто кокосови ореха, а на брега Мала вождът Бау даваше две пилета. Но това предложение бе съпроводено с насмешка и свидетелстваше за презрението на стария негодник към мършавостта на момичето. Капитан Ван Хорн не успя да влезе във връзка с мисионерския кораб „Западен кръст“ — там момичето щеше да бъде в безопасност — и бе принуден да я държи в тясното помещение на „Еренджи“, докато успееше да я прати при мисионерите.

Но момичето не чувстваше към него никаква благодарност, защото беше много глупаво. Тя, която бе продадена за една тлъста свиня, смяташе, че нейната плачевна съдба на този свят не се е изменила. Бяха я обрекли на изяждане и си оставаше обречена на изяждане. Изменило се беше само предназначението й и сега без съмнение щеше да я изяде големият бял господар на „Еренджи“, когато тя достатъчно затлъстее. Неговите намерения към нея станаха явни от самото начало, когато той се опита да я охрани. А тя го надхитри и упорито ядеше само толкова, колкото да не умре.

В резултат тя, която цял живот бе прекарала из горите и ни веднъж не бе стъпвала в лодка, сега безспирно се носеше из океана в шемета на един кошмарен ужас. На морския жаргон, разпространен сред чернокожите по хилядите острови, пасажерите на „Еренджи“ потвърдиха нейния страх.

— Аз ти казвам — разправяше един, — скоро този големият, белият господар ще те направи каи-каи.

А друг допълваше:

— Големият бял господар ще те направи каи-каи, аз ти казвам, той си точи зъбите.

„Каи-каи“ на морски жаргон значеше „ям“. Дори Джери знаеше това. Думата „ям“ я нямаше в речника му, за разлика от „каи-каи“, която означаваше повече от „ям“, понеже служеше и за съществително, и за глагол.

Но момичето никога не отговаряше на закачките на чернокожите. То мълчеше през цялото време и не говореше дори с капитан Ван Хорн, който не знаеше и името й.

Привечер, след приключението с момичето в лазарета, Джери пак излезе на палубата. С Джери в ръце шкиперът се изкачи по стълбата и щом стъпи на палубата, Джери направи ново откритие: земя! Той не я виждаше, но я подуши високо вирнал нос. Джери се разположи срещу вятъра и започна да души из въздуха, който бе донесъл вестта за земята; и с носа си той сякаш четеше във въздуха, както човек чете вестник. Той усети солената миризма на морския бряг и влажната тиня на мангровите блата, благовонния аромат на тропическата растителност и слабия, много слаб остър мирис на дим от тлеещи огньове.

Пасатният вятър, който бе подгонил „Еренджи“ във водите, защитени от издадения нос Малаита, сега утихваше и корабът започна да се полюлява върху слабите вълни; чуваше се трясък от лостове и скрипци и шумът от свалянето на платната. Джери с насмешливо презрение поглеждаше платното, което подскачаше над главата му. Той бе разбрал вече празната вятърничавост на неговите заплахи, но се пазеше от скрипците и лостовете и ги заобикаляше.

Капитан Ван Хорн, ползвайки се от затишието, реши да предаде на екипажа урок по стрелба и заповяда да донесат лиенфилдските пушки. Изведнъж Джери се сниши върху палубата и тихо запълзя напред. Но дивото куче, което се бе отдалечило на три фута от дупката си под сандъците, не дремеше. То забеляза Джери и страшно заръмжа. Ръмженето бе злобно, както и целият му живот. Малките животни се бояха от това ръмжене, но то не изплаши Джери, който настойчиво се промъкваше напред. Когато дивото куче се втурна към дупката под сандъците, Джери се понесе подир него, но врагът се изплъзна. Като хвърли през борда парчета дърво, бутилки и празни кутии, капитан Ван Хорн заповяда на осемте матроси от екипажа си да стрелят. Джери бе във възторг от пушечната стрелба и към гърмежите се присъедини и неговият възбуден лай. Чернокожите пасажери пълзяха по палубата и събираха празните медни гилзи; за тях това бяха ценни предмети и те тутакси ги завираха още горещи в продупчените си уши. В техните уши бяха пробити много дупки; най-малката можеше да събере гилза, в други стърчаха глинени лули, пръчки тютюн и дори кутийки кибрит. А имаше и такива дупки, в които се крепяха дървени цилиндри с диаметър по три дюйма.

Помощникът и капитанът носеха на пояса си автоматични револвери. Те започнаха да стрелят изстрел след изстрел за голямо учудване на чернокожите, които със затаен дъх следяха стрелбата. Екипажът стреляше слабо, но капитан Ван Хорн, както всеки капитан на Соломоновите острови, знаеше, че туземците — жители на горите и крайбрежията — стрелят още по-лошо и че на стрелбата на екипажа може да се разчита, ако в момент на опасност не му скимне да премине на страната на врага.

Отначало автоматичният револвер на Боркман направи засечка и капитан Ван Хорн направи забележка на помощника си, че не чисти и не смазва оръжието си. После Ван Хорн с упрек попита Боркман колко чашки е обърнал днес и дали не се обяснява с това несполучливата му стрелба. Боркман обясни, че имал треска, а Ван Хорн остана със съмненията си и след малко, като седна в сянката на бизана и взе на ръце Джери, сподели с него съображенията си.

— Наистина, цяло нещастие е с него, Джери… И всичко е от ракията — обясняваше капитан Ван Хорн. — Дявол го взел, аз заради това трябва да карам и своето дежурство, и неговото. А той казва — треска. Не вярвай, Джери! Всичко е от ракията — най-обикновена ра-ки-я! А той е добър моряк, Джери, когато е трезвен. Но когато се напие, става полуумен. Главата му се върти, ходи като замаян; при буря хърка, при мъртва тишина страда от безсъница. Джери, ти едва влизаш в света със своите четири кадифени лапки; послушай съвета на опитния моряк и не се докосвай до ракията. Вярвай ми, Джери, моето момче — послушай своя баща, — от ракията добро няма да видиш.

После капитан Ван Хорн остави Джери на палубата да дебне дивото куче, слезе в малката каюта и сръбна от бутилката, от която бе пил Боркман.

Дебненето на дивото куче се превърна в забавна игра за Джери; той не беше злобен, а сега се наслаждаваше от душа. Освен това тази игра го преизпълваше с възхитителното съзнание за собствената му сила, понеже дивото куче винаги бягаше от него. Що се отнася до кучетата, Джери бе героят на палубата на „Еренджи“. На него не му идваше наум да се осведоми дали поведението му е приятно на дивото куче, а всъщност тази особа влачеше по негова вина жалко съществуване. Когато Джери беше на палубата, дивото куче не смееше да се отдалечи от леговището си и живееше в страх и трепет от дебелото малко кученце, което не се боеше от неговото ръмжене.

Привечер Джери, след като още веднъж даде урок на дивото куче, изтича при кормилото и намери там шкипера. Той седеше със свити крака на палубата, облегнал гръб на ниските перила, и разсеяно гледаше морето. Джери подуши голите му прасци — не че искаше да провери дали са неговите, а просто защото харесваше миризмата му и освен това виждаше в това един вид приятелско приветствие. Но Ван Хорн не му обърна внимание и продължаваше да гледа в далечината. Той дори не забеляза кученцето.

Джери сложи муцуната си върху коленете на шкипера и дълго и внимателно го гледа в лицето. Сега вече шкиперът го забеляза и бе приятно трогнат, ала не даде да се разбере и продължи да седи неподвижно. Джери реши да опита нов начин. Шкиперът бе опрял лакът на другото си коляно, а ръката му лениво висеше надолу; Джери пъхна меката си златиста муцунка до самите очи в полуразтворената ръка и се притаи в тази поза. Той не видя как очите на шкипера пламнаха, погледът му се откъсна от морето и се обърна към кучето. Джери постоя още малко, без да се помръдне, и после високо заскимтя.

Шкиперът не издържа и се разсмя от сърце, а Джери в прилив на любов присви копринените си уши, топлейки се в лъчите от усмивката на бога. Смехът на шкипера накара Джери да размаха бясно опашката си. Полуразтворената ръка се сви и силно го стисна, така че не можеше да движи главата си. После ръката започна да го люлее с такава сила, че Джери едва се задържаше на крака.

Той блаженстваше. Нещо повече — бе в екстаз. Джери знаеше, че в това грубо стискане няма гняв и че то не е опасно; това бе същата игра, каквато той играеше с Майкъл. Понякога той бе играл така и с Биди и с любов бе се забавлявал с нея. А в изключителни случаи сам мистър Хегин галено го бе притискал. За Джери тази игра бе пълна с дълбок смисъл.

Когато Ван Хорн започна да го люлее по-силно, Джери сърдито заръмжа и ръмженето му ставаше все по-силно и по-силно със засилването на люлеенето. Но това беше игра, той само се преструваше, че иска да ухапе този, когото обичаше така горещо. Той се дърпаше, като се мъчеше да измъкне главата си и да захапе гънка от кожата, която така силно притискаше бузата му.

Когато след едно силно разтърсване шкиперът го освободи и отметна настрана, той се върна, като ръмжеше и се зъбеше, и ръката пак стисна муцуната му и започна да я клати. Играта продължаваше и възбудата на Джери растеше. Веднъж шкиперът се забави и Джери улови ръката му, но не я стисна със зъби. Зъбите оставиха върху кожата отпечатък, но това не бе ухапване.

Играта ставаше все по-груба и Джери се забрави. Продължавайки да играе, той толкова се увлече, че взе играта за истинска. Това беше сражение, борба с ръката, която го хващаше, разтърсваше и отхвърляше. Той вече не се преструваше, а ръмжеше истински. А когато го мятаха назад и той наново се хвърляше в атака, от гърдите му се изтръгваше истеричен звънлив кучешки лай. И капитан Ван Хорн, внезапно разбрал, му протегна отворена ръката си като символ на мир — символ, толкова дребен, колкото и човешката ръка. В същото време той произнесе само една дума: Джери!

В тази дума се съдържаше всичко — и властен упрек, и заповед, и пълната настойчивост на любовта.

Джери разбра и веднага дойде на себе си. Той тутакси се разкая, смири се, дръпна назад уши, молейки за прошка, а сърцето му затрептя в прилив на любов. Нападащото куче с открити зъби се превърна в мека копринена топчица; той изтича към протегнатата ръка и я лизна; розово-червеният език блесна като скъпоценен камък между два реда ослепително бели зъби. А след миг Джери блаженстваше в прегръдките на шкипера — притискаше муцуна към бузата му и го лижеше, сякаш искаше с целувки да замести членоразделната реч. Това беше истински празник и двамата от душа му се наслаждаваха.

— Дявол да ме вземе! — заговори Ван Хорн. — Ти целият си едно клъбце от обтегнати нерви, със златно сърце и всичко това обвито отвън със златна кожичка. Джери, ти си злато, чисто злато и в целия свят няма друго такова куче. Сърцето ти е златно, златно мое куче. Обичай ме и аз ще бъда добър с тебе и ще те обичам винаги, во веки веков.

И капитанът на „Еренджи“, бос, с риза за шест пенса и препаска около бедрата, който търгуваше с роби, караше чернокожите канибали, никога не се разделяше със своя автоматичен револвер, чиято глава бе оценена в десетки крайморски села и горски крепости и който минаваше за най-суровия шкипер на Соломоновите острови, където остава жив само този, който е жесток, изведнъж замига, очите му се замъглиха и за известно време той престана да вижда кученцето.