Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jerry Of The Islands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Джери Островитянина

Преводач: Димитър Подвързачов

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК „Деметра“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник

Излязла от печат: февруари 1992

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Петър Добрев

Коректор: Жанет Генова

ISBN: 954-8103-01-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Глава XX

В джунглата Джери не живя дълго, а да отиде към планините му пречеха горските жители, които постоянно пазеха пътеките. Той би гладувал доста, ако на втория ден не бе срещнал едно самотно прасенце, явно отклонило се от семейството си. Това бе първото му ловджийско приключение и то му попречи да продължи по-нататък, защото, верен на своя инстинкт, той не се отдалечи много от убитото прасенце, докато не го изяде цялото.

Наистина той скиташе насам-натам, но не можеше да намери друга храна и все се връщаше към прасето, докато не го свърши. Свободата не му донесе щастие. Той бе твърде опитомен, твърде цивилизован, твърде много хилядолетия бяха минали от времената, когато прадедите му бяха живели свободен, див живот. Той бе самотен. Не можеше да мине без човека. Твърде дълго той и поколенията на неговите прадеди бяха живели в тясна близост с двуногите богове. Твърде дълго неговите прадеди бяха обичали човека, бяха му служили от любов, бяха страдали и умирали от любов, а в замяна бяха получавали груба ласка, малко разбиране и още по-малко внимание.

Самотата на Джери бе толкова голяма, че той би се зарадвал на някой черен бог, щом белите богове отдавна се бяха превърнали в минало. Ако можеше да прави изводи, той би стигнал до заключението, че всички бели богове са загинали. Приемайки, че е по-добре с черен бог, отколкото изобщо без бог, след като свърши прасенцето, Джери промени курса си и тръгна наляво от хълмовете, към морето. Той постъпи така, без да разсъждава, а въз основа на запечаталия се в мозъка му спомен за преживяното. Винаги бе живял край море, край морето бе срещал хора, а хълмовете неизменно слизаха към морето.

Той слезе на брега на защитената от кораловите рифове лагуна. Тук видя разрушени сламени колиби — следи от хора. Джунглата бе завладяла напуснатото село. Шестдюймови дървета, обхванати от гнилите остатъци на тръстиковите покриви, през които си бяха пробили път към слънцето, се издигаха над Джери. Бързо разрасналите се дървета бяха засенчили свещените стълбове, където идоли и тотеми, издигнати в устата на изрязани от дърво акули, се усмихваха през мъх и цветни гъбички с чудовищна зелена усмивка, сякаш се подиграваха на суетата. От кокосовите палми до спокойното море се простираха развалините на мъничък жалък крайморски насип. Банани, смокини и плодове на хлебно дърво гниеха по земята. Навсякъде се валяха човешки кости. Джери ги подуши и позна в тях това, което бяха — доказателство за тленността на живота. Черепи не видя, защото те служеха за украса на къщите на шаманите в горските села.

Соленият вкус на морето дразнеше обонянието му и той с удоволствие вдишваше зловонието на мангровото блато. Но изведнъж, като истински нов Робинзон, открил следите на Петкан, Джери настръхна като наелектризиран. Той не видя, а с носа си усети прясна следа от крак на жив човек. Беше крак на негър, но негър жив, оставил този отпечатък съвсем наскоро. А като го проследи на двайсетина метра, той попадна на следа от друг крак, без съмнение на бял човек.

Ако някой наблюдаваше тази сцена, би помислил, че Джери внезапно е полудял. Той се хвърляше като луд от една страна на друга, въртеше се, извиваше се, ту забиваше нос в земята, ту го вдигаше и душеше из въздуха, тичаше и бясно изквичаваше, като подушеше нова миризма. Изведнъж извиваше под остър ъгъл, мяташе се насам-натам, като че играеше на гоненица с невидим другар.

А всъщност той четеше онова, което бе написано по земята от хора. Тук е минал бял човек — душеше Джери, — а с него и неколцина чернокожи. А тук негър се е качил на кокосовата палма и е обрулил орехи. Там от банановото дърво са откъснали китка плодове, а по-нататък същата участ без съмнение е постигнала и хлебното дърво. Само едно нещо будеше недоумението му — една нова за него миризма, която не беше нито миризма на чернокож, нито миризма на бял. Ако притежаваше знания за нежния пол и умение да се вглежда, щеше да забележи, че отпечатъкът от крака е по-малък от мъжки, а пръстите, за разлика от пръстите на чернокожа жена, бяха близо един до друг и не се вдълбаваха така дълбоко в земята. Съвсем го объркваше и непознатата миризма на талк, която дразнеше ноздрите му и която не бе срещал нито веднъж от времето, когато се бе научил по миризмата да познава следите на човека. И с миризмата на талк се смесваха други, по-слаби миризми, но съвсем непознати за него.

Но той не посвети много време на тази тайна. Подушил бял човек, той проследи лабиринта на всички други следи през отвора на крайбрежната стена до пясъчната коралова ивица, умивана от морето. Най-пресни следи намери на мястото, където носът на лодката се бе врязал в брега и хората бяха слезли от нея, а после пак бяха се качили в нея. Той подуши всичко, станало тук, и потопи предните си лапи във водата. Когато тя стигна до раменете му, погледна към лагуната — натам, където се губеха следите.

Ако бе дошъл половин час по-рано, щеше да види лодка без весла, с бензинов мотор, летяща по спокойната вода. А сега той видя „Еренджи“. Наистина този „Еренджи“ бе значително по-голям от предишния, но също така бял, дълъг, с мачти и също така плуваше по повърхността на морето. Над него се издигаха три величествени мачти — всички еднакво високи, — но Джери не беше толкова наблюдателен, че да схване разликата между тях и двете мачти на „Еренджи“ — къса и дълга. Джери знаеше само един плаващ свят — бяло боядисания „Еренджи“. А щом това беше „Еренджи“, сигурно на борда бе неговият любим шкипер. Щом може да възкръсва „Еренджи“, защо да не възкръсне и шкиперът? И Джери, изпълнен с вяра, че мъртвата глава, която бе видял за последен път на коленете на Башти, пак се е присъединила към двуногото тяло и се намира на палубата на белия плуващ свят, се престраши и тръгна напред, а когато стигна до дълбокото — заплува.

Той рискуваше много, тъй като, хвърляйки се в морето, нарушаваше най-голямото и най-старото от всички табута, които бе усвоил. В речника му нямаше думата „крокодил“, но също така силно, както членоразделната дума, в мисълта му присъстваше страшният образ на плаваща греда. Но тази греда бе живо същество, можеше да плува и над, и под водата и да пълзи по сушата. Тази греда имаше грамадни зъбести яки челюсти и носеше сигурна смърт за всяко плуващо куче.

И все пак Джери продължаваше безстрашно да нарушава табуто.

За разлика от човека, който може едновременно да изпитва две настроения и като плува, да чувства и страх, и мъжество, което взима връх над страха, Джери съзнаваше само едно: той плуваше към „Еренджи“ и към шкипера. Преди да започне да маха с лапи в дълбоката вода, той съзнаваше целия ужас на съзнателно нарушеното табу. Но като заплува, като реши и избра този път, той целият — с ум и сърце, се съсредоточи върху това, че отива при шкипера.

Тъй като малко се бе упражнявал да плува, сега напрягаше всичките си сили, като от време на време виеше и с това изразяваше страстната си любов към шкипера, който без съмнение трябваше да бъде на борда на белия кораб, който беше на половин миля от него. Неговата малка песничка, пълна с любов и остро безпокойство, стигна до слуха на мъжа и жената, които почиваха на креслата под платната на палубата, а наблюдателната жена първа видя златистата глава на Джери и извика:

— Пусни лодка, мъжлето ми! — изкомандва тя. — Някакво кученце. Дано не потъне.

— Кучетата не потъват така лесно — бе отговорът на „мъжлето“. — Ще се спаси. Но как е попаднало тук куче? — Той поднесе до очите си морския си бинокъл и наблюдаваше известно време. — При това куче на бели хора!

Джери удряше с лапи по водата и упорито плуваше напред, без да сваля очи от наближаващия кораб, когато изведнъж усети близка опасност. Табуто го наказваше. Насреща му се движеше плаваща греда, която не беше греда, а нещо живо и страшно. Той виждаше как една част от него се движи над повърхността на водата и преди да потъне съвсем във водата, Джери долови някаква разлика между него и плаващата греда.

После нещо премина покрай него, а той отговори с ръмжене и заудря с предните си лапи по водата. Замалко не бе отнесен от водовъртежа, защото съществото, което се плъзна покрай него, уплашено удари с опашка. Беше акула, а не крокодил и тя не би отстъпила така страхливо, ако не беше вече сита до гуша. Току-що бе видяла сметката на една голяма морска костенурка, която не бе успяла да се спаси поради напредналата си възраст.

Джери не виждаше, но чувстваше, че това същество, което го застрашава с гибел, се върти наблизо. Не видя и гръбната перка, която се бе показала над водата и се приближаваше към него откъм тила му. От яхтата се чуха няколко пушечни изстрела, отзад настана паника, чу се плясък във водата. С това се свърши. Опасността бе минала и бе забравена. Но Джери не свърза пушечните изстрели с унищожаването на опасността. Той не узна, че някой си Харли Кенън, или „мъжлето“, както го наричаше жена му, наричана от него „женичката“ — собственик на тримачтовата яхта „Ариел“, — му бе спасил живота, като бе пробил с куршум перката на акулата.

Но на Джери бе съдено в най-скоро време да се запознае с Харли Кенън, понеже самият Харли Кенън, завързан под мишниците с корабно въже, бе спуснат от двама матроси през борда на гостоприемния „Ариел“ и хвана за шията гладкия ирландски териер. А Джери, увиснал над водата, не го удостои дори с поглед, тъй като търсеше само едно познато лице и жадно се вглеждаше в хората, които се бяха надвесили над палубата.

Като се озова на палубата, той не губи време да изказва благодарността си, а след като се отърси инстинктивно от водата, хукна да търси шкипера. Мъжът и жената се разсмяха.

— Държи се така, сякаш е полудял от радост — забеляза мисис Кенън.

— Не е това — възрази мистър Кенън. — Сигурно му се е „разхлабило някое винтче“, като задържащата верига на зъбчато колело. Затова няма да се спре, докато не се натича.

В това време Джери продължаваше да тича по палубата — мина край двата борда, от кормилото до носа и обратно, махаше с отрязаната си опашка и приятелски се усмихваше на многото бели богове, които се изпречваха на пътя му. Ако можеше да мисли с отвлечени понятия, би останал поразен от броя им. Те бяха не по-малко от трийсет, без да се смятат другите — нито черни, нито бели, — които въпреки това ходеха на два крака, бяха облечени и без съмнение също бяха богове. Би установил също, че не всички бели богове са преминали в небитието. Но Джери възприемаше всичко това несъзнателно.

Шкипера го нямаше никъде. Джери навря носа си в отвора на кувертата и в кухнята, където двамата готвачи-китайци измърмориха нещо неразбрано, и в дупката на долния етаж, и в отвора към машинното отделение, където за пръв път се бе запознал с миризмата на газ и машинно масло. Но колкото и да душеше, където и да тичаше, не откри миризмата на шкипера.

На кормилото бе готов да седне и да завие от горчиво разочарование, но там към него се обърна един бял бог, изглежда, авторитетна особа, с формен кител и бяла платнена фуражка, обшита със злато. Винаги вежлив, Джери веднага се усмихна любезно, сви уши, замаха с опашка и се приближи. Ръката на този важен бог вече почти докосваше главата му, когато на палубата се чу женски глас. Джери не разбра думите, но почувства в тях властна заповед. Богът, облечен в бяло със злато, бързо дръпна ръката си, изправи се като наелектризиран и посочи към палубата, като насърчаваше Джери с думи; Джери можа да се досети, че го карат да отиде при тази, която бе изразила волята си с думите:

— Капитан Уинтърс, моля, изпратете го при мен.

Джери прегъна цялото си тяло и с възторг се подчини. С готовност подложи глава под нейната галено протегната ръка, но изведнъж го спря нещо странно у нея, различно от другите хора. Той се спря насред пътя, озъби се и се дръпна назад от развяната й от вятъра рокля. От жените той познаваше само голите негърки. Тази рокля, която пляскаше на вятъра като платно, му напомняше страшната мачта на „Еренджи“, която трещеше и се блъскаше над главата му. Гласът й беше гален и тих, но вятърът продължаваше да надува страшната рокля.

— Ах ти, смешно куче! — разсмя се тя. — Аз няма да те ухапя.

Мъжът й протегна силната си ръка и привлече Джери към себе си. И Джери възторжено се извиваше под милувката на бога и лижеше ръката му с червения си пъргав език. После Харли Кенън го изпрати при жената, която седеше в креслото и протягаше ръце към него. Джери се подчини. Той се приближи със свити уши и засмяна муцуна, но тя не успя да го докосне, защото вятърът отново започна да развява полата й и Джери с ръмжене отстъпи назад.

— Той не се бои от теб, Вила, а от роклята ти — каза Кенън. — Може би никога не е виждал рокля.

— Ти, изглежда, мислиш, че тукашните канибали имат образцови кучкарници. Та този кучешки авантюрист е ирландски териер от най-чиста порода и това е също толкова вярно, колкото е вярно, че „Ариел“ е кораб, обшит с орегонски бор.

Харли Кенън се засмя, съгласявайки се с нея. Засмя се и тя, а Джери, като разбра, че има пред себе си двойка щастливи богове, сам започна да се смее.

По собствена инициатива той се приближи до жената-бог, привлечен от талковия прашец и други по-слаби аромати, в които вече бе успял да познае странните миризми от брега. Но злополучният пасат пак наду полата й и Джери пак отстъпи — този път не толкова надалеч и вече без да ръмжи, а само слабо озъбен.

— Той се плаши от роклята ти — настояваше Харли. — Погледни го! Той иска да дойде при теб, а роклята ти го пъди. Прибери я да не се развява и ще видиш какво ще стане.

Вила Кенън послуша съвета и Джери предпазливо пристъпи и мушна глава под ръката й, като помириса краката й. В тях той позна същите крака, които бяха минали боси по дивите пътеки на крайбрежното село.

— Не може да има никакво съмнение — каза Харли. — Това куче се е появило на белия свят в резултат на грижлив подбор и е възпитано от бял човек. То има минало. То е преживяло изключителни приключения. Ако можеше да ни разправи историята си, бихме слушали очаровани дни наред. Сигурен съм, че не е прекарало целия си живот с чернокожите. Хайде да го изпитаме с Джони.

Джони, когото Кенън повика, бе оставен от пълномощния представител на британската част на Соломоновите острови на тяхно разположение в Тулаги и служеше на Кенън като лоцман и гид. Усмихнат, Джони се приближи, но поведението на Джери веднага се измени. Тялото му се напрегна под ръката на Вила Кенън. Той се отдръпна от нея и без да свива краката си, тръгна към чернокожия. Ушите му не бяха свити и той вече не се усмихваше приятелски, когато оглеждаше Джони и душеше голите му прасци, за да може да го познае в бъдеще. Но той беше във висша степен вежлив и след този най-повърхностен преглед се върна при Вила Кенън.

— Какво ти казах? — тържествуваше мъжът и. — Той разбра разликата в цвета. Това е куче на бял човек и дресирано по съответния начин.

— Мой казва — започна Джони. — Мой знае това куче. Мой знае неговия татко и мама. Големият бял господар мистър Хегин живее в Мериндж и там живее татко и мама на това куче.

Харли Кенън го прекъсна, като извика възбудено:

— Да, разбира се! Представителят ми разказа за това. „Еренджи“, унищоженият от племето сомо кораб, е отплувал от плантацията Мериндж. Джони позна, че кучето е от същата порода, която има Хегин в Мериндж. Но оттогава е минало немалко време. Тогава то е било още малко кученце. Да, то е куче на бели.

— Обаче ти не забеляза главното доказателство — подразни го Вила Кенън. — И това доказателство е на самото куче.

Харли грижливо разгледа Джери.

— Едно неоспоримо доказателство — настояваше тя.

След втори продължителен преглед Кенън поклати глава.

— Бога ми, не виждам нищо толкова неоспоримо, че да не могат да се направят никакви възражения.

— А опашката? — заля се в смях жена му. — Туземците не режат опашките на кучетата си… Джони, черният човек в Малаита не реже опашката на кучето, нали?

— Не реже — съгласи се Джони. — Мистър Хегин в Мериндж, той реже. Мой казва, той отрязал опашката на това куче.

— Значи от „Еренджи“ е оцеляло единствено това куче — заключи Вила Кенън. — Вие сте съгласен с мен, нали, Шерлок Холмс Кенън?

— Прекланям се пред вас, мисис Шерлок Холмс — галантно отговори мъжът й. — Не остава нищо друго, освен да ме заведете на мястото, където се намира главата на самия Лаперуз. В морските записки има указания, че е някъде на тези острови.

Те изобщо не подозираха, че Джери бе живял в близост до Башти. А в същото време само на няколко мили от брега, в Сомо, Башти седеше в сламената си къща, потънал в мисли над лежащата на изсъхналите му колене глава, която някога бе принадлежала на великия мореплавател и чиято история бе забравена от синовете на вожда, който я бе отрязал.