Джек Лондон
Джери Островитянина (15)

Глава XIV

Дни наред, вързан за пръчката, Джери бе пленник на Ламаи. Това време не можеше да се нарече щастливо, защото в дома на Ламаи постоянно имаше стълкновения и кавги. Ламаи ожесточено се сражаваше с братята и сестрите си, като не им даваше да дразнят Джери, и тези битки неизменно завършваха с намесата на Ленеренго, която безпристрастно натупваше цялото си потомство.

След това по навик и по принцип тя започваше да оправя сметките си с Лумаи, който винаги кротко издигаше глас за тишина и спокойствие, а след спора се скриваше за някой и друг ден в помещението за лодките. Там Ленеренго бе безсилна. В клуба не смееше да проникне нито една жена. Ленеренго не можеше да забрави съдбата на онази последна нещастница, която бе нарушила табуто. Това бе станало преди много години, когато тя бе още малко момиче, но споменът за това се бе запечатал в съзнанието й за цял живот. Първия ден тя вися окачена за едната ръка под палещите лъчи на слънцето; на втория я окачиха за другата ръка. След това я изядоха членовете на клуба и после дълго време всички жени бяха необикновено кротки с мъжете си.

Джери чувстваше привързаност към Ламаи, но в нея нямаше нито сила, нито страст. Това чувство се дължеше по-скоро на благодарност, защото само Ламаи се грижеше за храната и водата му. Джери не можеше да се държи с момчето така, както се бе държал с шкипера и с мистър Хегин, или дори с Дерби и Боб. Ламаи бе низше човешко същество, а през целия му кратък живот на Джери бяха втълпявали закона, че белите хора са висши двуноги богове.

Но той не пропусна да забележи, че и негрите имат разум и могъщество. Той прие това, без да разсъждава. Те имаха власт над други предмети, можеха да хвърлят пръчки и камъни и дори успяха да го превърнат в пленник, като го вързаха за пръчка, която го правеше безпомощен. Все пак те бяха особен вид богове, макар и може би по-низши от белите богове.

За пръв път в живота си Джери бе вързан и това не му хареса. Напразно си хабеше зъбите, започнали вече да се клатят под натиска на изникващите нови, но не можа да надвие пръчката. Макар че не бе забравил шкипера, с течение на времето скръбта от загубата изгуби остротата си и най-после над всичките му мисли възтържествува желанието да бъде свободен.

Но когато настана денят на освобождението, той не съумя да използва това и не избяга към брега. Случи се така, че го освободи Ленеренго. Тя направи това нарочно, защото искаше да се отърве от него. Но когато го отвърза, Джери се забави и в знак на благодарност помаха с опашка, усмихвайки се със светлите си кафяви очи. Тя тропна с крак и сърдито му изкрещя, за да го прогони. Джери не можа да я разбере, а понеже не знаеше какво е страх, не можеше да бъде изплашен и накаран да избяга. Той престана да маха с опашка и продължаваше да я гледа, но очите му вече не се усмихваха. Бе схванал, че поведението й не е приятелско, и веднага настръхна, очаквайки по-нататъшни враждебни действия от нейна страна.

Тя викна пак и тропна с крак. Това само накара Джери да съсредоточи вниманието си в краката й. Тогава тя окончателно се разсърди и се опита да го ритне, но Джери, като избягна удара, я захапа за глезена.

Веднага пламна война и бе много вероятно в беса си Ленеренго да убие Джери, ако не се бе появил Ламаи. Като видя пръчката, отвързана от врата на Джери, той разбра каква е работата и разярен скочи между сражаващите се, като отблъсна удара с каменното чукче, което лесно можеше да смаже главата на Джери.

Сега на сериозна опасност се излагаше Ламаи. Но когато майка му го свали на земята с един юмручен удар по главата, бедният Лумаи, разбуден от глъчката, стана и се помъчи да въдвори ред. Както обикновено Ленеренго забрави всичко на света и с наслаждение се отдаде на свадата със съпруга си.

Работата се свърши съвсем безобидно: децата престанаха да реват, Ламаи пак завърза Джери за пръчката, Ленеренго се наприказва, докато се запъхтя, а оскърбеният в своите чувства Лумаи се оттегли в клуба, където мъжете можеха да почиват спокойно, без да им досаждат никакви жени.

Същата вечер в кръга на приятелите си Лумаи разказа злополучната случка и причината за нея — кучето, което бе дошло с „Еренджи“.

Случи се така, че разказът му бе чут от Агно, главатарят на шаманите — върховният жрец. Той си спомни как бе изпратил Джери в подслона за лодките заедно с останалите пленници. Половин час по-късно вече разпитваше Лумаи. Несъмнено момчето бе нарушило табуто и Агно му съобщи това поверително. Лумаи се разтрепери, заплака и унижено падна в краката му, защото наказанието за това беше смърт.

На Агно се представяше много добър случай да получи власт над момчето и той не искаше да го изпусне. От едно убито момче нямаше никаква полза, но едно живо момче, чийто живот той държи в ръцете си, би могло да му върши добра работа. За нарушеното табу не знаеше никой, освен него, следователно можеше да го запази в тайна. И така, той заповяда на Ламаи отсега нататък да живее в помещението за лодките, определено за юношите; тук трябваше да започне неговото ученичество и след като премине дълга редица от изпитания и церемонии, той можеше да постъпи в клуба на ергените и да бъде признат наполовина за мъж.

На сутринта, подчинявайки се на заповедите на шамана, Ленеренго върза краката на Джери, разбира се, не мина без борба, при която неговата глава пострада порядъчно, а нейните ръце се покриха с драскотини. После го понесе надолу през селото, за да го предаде на Агно. Като стигна до откритата площадка в центъра на селото, където бяха тотемите, тя го остави на земята, а сама взе участие в народното увеселение.

Старият Башти бе не само суров, но и изключителен законодател. Той бе определил този ден за налагане на наказание на две свадливи жени, за да се поучат всички останали и да се даде възможност на поданиците още веднъж да оценят достойнствата на вожда си. Тиха и Вивау, набити и дебели млади жени, отдавна вече бяха станали за посмешище на цялото село поради безкрайните си свади. Башти им бе заповядал да участват в надбягването. Но какво тичане бе то! Човек можеше да умре от смях. Мъже, жени и деца, като гледаха тази сцена, виеха от възторг. Дори възрастни матрони и белобради старци с единия крак в гроба радостно пищяха.

Пътят, около половин миля, минаваше през цялото село — от мястото, където бе изгорен „Еренджи“, до другия край на кораловата стена. Тиха и Вивау трябваше да пробягат разстоянието дотам и обратно, като последователно трябваше да се гонят една друга.

Само Башти можеше да измисли подобно зрелище. Дадоха на Тиха два кръгли коралови камъка, тежки по четирийсет фунта всеки. Тя бе принудена да ги притиска плътно до хълбоците си, за да не се изтърколят на земята. След нея Башти постави Вивау, която бе въоръжена с лек и дълъг бамбуков прът, в единия край на който бяха натикани като четина остри като игли бамбукови трески, които се използваха при татуировка. С този прът, набит с игли, Вивау трябваше да гони Тиха, както хората гонят воловете си с остен. Сериозни повреди не можеха да се причинят, а само силна болка, но Башти именно това целеше.

Вивау бодеше с остена, а Тиха се препъваше и клатушкаше, като се мъчеше да бяга бързо, защото, щом стигнеха до другия край, положението щеше да се промени, щяха да си сменят местата с преследвачката. Вивау знаеше, че Тиха ще се погрижи да й го върне тъпкано, и затова се напрягаше колкото й позволяваха силите. Капки пот се стичаха по лицата на двете. Всяка имаше в тълпата свои привърженици, които посрещаха всяко убождане с одобрение или с насмешки.

Колкото и смешно да беше това наказание, зад него се криеше железният закон на диваците. Камъните трябваше да се носят през целия път. Тази, която бодеше, трябваше да действа бързо и усърдно. Но на онази, която бягаше с камъните, се забраняваше да губи търпение и да бие мъчителката си. Башти своевременно предупреди, че провинилата се в нарушение на тези правила ще бъде оставена по време на отлива в кораловия риф да бъде изядена от акулите.

Когато състезателките се изравниха с Башти и първия му министър Аора, те удвоиха усилията си. Вивау бодеше с ентусиазъм. При всяко бодване Тиха подскачаше, като се излагаше на опасност да изтърве камъните. По петите им тичаха с викове и писъци селските деца и кучета.

— Дълго няма да седиш в лодката, Тиха! — извика Аора на жертвата, а Башти пак избухна в кудкудякащия си смях.

При едно по-болезнено убождане Тиха изтърва камъка и докато превиваше колене, за да го прибере с едната си ръка, бе многократно убодена. Като се изправи на крака, тя закуцука по-нататък.

Един път, възмутена от непоносимата болка, тя решително се спря и се обърна към мъчителката си.

— Мой много-много сърдит на тебе — извика тя на Вивау, — чакай, скоро…

Но не довърши заплахата си. Ново убождане я накара да хукне пак напред.

Викът на децата започна да затихва, когато двойката приближи брега, но скоро пак се усили. Жените се връщаха. Този път Вивау пъхтеше под тежестта на камъните, а Тиха, озлобена от понесените страдания, се стараеше да си ги върне.

Когато се изравни с Башти, Вивау изтърва единия камък и се опита да го вдигне, но изтърва и другия, който се търкули на дванайсетина фута от първия. Тук Тиха се превърна в отмъстителна фурия. И целият Сомо обезумя. Башти се кискаше, уловил с ръце мършавите си хълбоци, а по набръчканите му страни течаха сълзи.

Когато всичко свърши, Башти се обърна към народа си:

— Тъй ще се бият всички жени, които обичат да се карат.

Но той го каза не съвсем така и не на езика на сомо, а на морския жаргон. Ето каква бе неговата фраза:

— Всяка жена обича да се сражава — всяка жена в Сомо ще се сражава така.