Джек Лондон
Джери Островитянина (22)

Глава XXI

Красивата тримачтова яхта „Ариел“ пътуваше около света и бе напуснала Сан Франциско една година преди Джери да попадне на борда й. Като свят, при това свят на бели богове, тя му се виждаше несравнима — бе по-голяма от „Еренджи“, по нея не се мотаеха насам-натам чернокожи; нямаше ги нито на кормилото, нито на палубата, нито долу. Джери намери на яхтата само един чернокож — Джони. Всички останали бяха двуноги бели богове.

Той ги срещаше навсякъде — и на кормилото, и на пост; те миеха палубата, лъскаха медните части, катереха се и опъваха платната. Но тук имаше разлика. Боговете бяха различни и Джери скоро разбра, че в йерархията на тези бели богове от „Ариел“ матросите и другият корабен екипаж стоят много по-долу от капитана и двамата му помощници, облечени в бяло, със злато. Те обаче, както Джери скоро откри, получаваха заповеди от Харли и Вила Кенън и бяха по-долни от тях. Имаше обаче още нещо, което Джери не знаеше и не му беше съдено да узнае — кое беше върховното божество на „Ариел“? Тази загадка той не се мъчеше да разреши, защото не бе способен на подобни размишления. Така той никога не узна дали Харли Кенън командва Вила, или обратно. Без да се затруднява с разрешаването на този проблем, Джери прие и двамата като върховно господство над този свят. Никой не превъзхождаше другия. Изглежда, те управляваха като равни, а всички останали се прекланяха пред тях.

Не е вярно, че е необходимо да храниш едно куче, за да спечелиш сърцето му. Харли и Вила никога не бяха хранили Джери, но той избра тях за свои господари, пожела тях да обича и на тях да служи, а не на японеца-доставчик, който редовно го хранеше. Работата бе там, че като всяко куче Джери умееше да схване разликата между този, който му дава да яде, и този, който дава заповед да го хранят. Подсъзнателно той разбираше, че не само неговото хранене, но и издръжката на всички на борда зависят от мъжа и жената. Те хранеха всички и управляваха всички. Капитан Уинтърс можеше да заповядва на матросите, но сам получаваше заповеди от Харли Кенън. Джери бе убеден в това и реагираше по съответния начин, макар че това никога не му беше идвало наум съзнателно.

И както през целия си живот — както бе и с мистър Хегин, с шкипера и дори с Башти и върховния шаман на Сомо — Джери се привърза към върховните богове, а от страна на низшите богове приемаше съответните прояви на внимание. Както шкиперът на „Еренджи“ и Башти в Сомо бяха наложили табу върху Джери, така и владетелите на „Ариел“ защитиха неговата неприкосновеност. Джери получаваше храната си от японеца Сано, и само от него. Нито един матрос не смееше да му предложи парченце сухар или да го покани на брега да потича, а Джери не можеше да приеме такава покана. Но те не му предлагаха. Не им се позволяваше да фамилиарничат с Джери, да играят с него или да го викат, като му изсвирят с уста.

По природа Джери бе куче на един господар, затова всичко това за него бе съвсем естествено. Разбира се, забелязваха се известни градации, но никой не можеше да се оправи в тях с такава тънкост и точност, както самият Джери. На двамата помощници например се позволяваше да го приветстват с думите „хей“ и „здравей“ и дори приятелски да го галят по главата. А на капитан Уинтърс бе позволена по-голяма фамилиарност. Капитан Уинтърс можеше да го дърпа за ушите, да се ръкува с него за лапата, да му чеше гърба и дори да го хваща за муцуната. Но капитан Уинтърс веднага го оставяше на мира, щом се покажеше на палубата семейство Кенън.

Що се отнася до очарователните и шеговити волности — от всички на палубата единствен Джери можеше да си ги позволи с мъжа и жената. А от друга страна, само на тях двамата той позволяваше такива волности. Всяка чудатост, която хрумваше на Вила Кенън, той приемаше, примрял от щастие. Така например тя подвиваше навътре ушите му и в същото време го караше да стои изправен; за да запази равновесие, той безпомощно махаше с предните си лапи, а тя шеговито духаше в носа му. Също така свободни бяха шегите на Харли Кенън. Когато намереше Джери сладко заспал на полата на Вила, той започваше да гъделичка с пръсти козината му. Джери несъзнателно се отърсваше в съня си, а като се събудеше — чуваше взрив от смях по свой адрес.

Вечер на палубата Вила мърдаше пръсти под одеялото, като подражаваше на някакво странно пълзящо животно, а Джери се преструваше, че вярва, и обръщаше в пълен безпорядък леглото й, като яростно се нахвърляше върху промъкващото се животно, макар и прекрасно да знаеше, че това са само нейните пръсти. Към смеха се примесваха възгласите на почти истинска уплаха, когато Джери едва не хващаше със зъби крака й, и винаги се свършваше с това, че Вила го притискаше в прегръдките си, а замиращият й смях гъделичкаше ушите му, любовно присвити назад. Кой друг от намиращите се на борда на „Ариел“ би посмял така да безобразничи в леглото на богинята? Джери не си задаваше този въпрос, но прекрасно разбираше с какво изключително благоволение се ползва.

Той случайно измисли още една шега. Веднъж любовно доближи нос до лицето й и неочаквано я бутна с твърдия си нос с такава сила, че тя извика и се дръпна назад. А когато същото се случи втори път, той вече осъзна какво впечатление прави това на Вила и оттогава всеки път, когато тя започнеше прекалено волно да се шегува с него и да го дразни, той завираше муцуната си в лицето й, като я караше да отдръпва глава назад. Скоро се убеди, че със своята настойчивост може да накара Вила да отстъпи; тя го притискаше към себе си и нейният кръшен смях се лееше право в ушите му. И оттогава той упорито играеше ролята си, докато постигнеше тази възхитителна капитулация и радостна развръзка на играта.

В тази игра много повече болка изпитваше неговият нежен нос, отколкото брадата или страната му, но и самата болка му доставяше удоволствие. Всичко това бе шега, и то любовна шега. Тази болка му се струваше щастие.

Всички кучета са идолопоклонници. Джери се оказа по-щастлив от много кучета — той бе спечелил любовта на двама богове. Нямаше значение колко му заповядваха, те го обичаха силно. Наистина, носът му застрашаваше да удари бузата на любимия бог, но Джери по-скоро би дал капка по капка цялата кръв от сърцето си, отколкото да се съгласи да причини болка. Той живееше за любовта. И за любовта той бе готов да умре със същата радост, с която живееше за любовта.

В Сомо спомените за шкипера и мистър Хегин не можеха бързо да се заличат. Животът в селото на канибалите не задоволяваше Джери. Твърде малко любов имаше там. Само любовта може да изглади спомена за любовта, или по-вярно — болката по изгубената любов. А на борда на „Ариел“ това стана бързо. Джери не бе забравил шкипера и мистър Хегин, но когато си спомняше за тях, тъгата му не беше толкова остра и мъчителна. Той започна по-рядко да си спомня за тях и да ги вижда насън, а сънищата на Джери, както на всички кучета, бяха ясни и живи.