Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (9)

9

Ако остана през цялата нощ в стаята си, а рано сутринта се измъкна от къщата и замина, всичко ще бъде наред, мислеше си Ванеса Феърчайлд. Треперейки, тя обгърна с ръце раменете си. През прозореца влизаше топъл летен въздух, но той не беше в състояние да прогони студените тръпки по тялото й.

Знаеше, че студът няма нищо общо с външната температура. Когато видя Робърт Джейкъбс на стълбата, под краката й се отвори бездънна пропаст и заплаши да погълне удобния малък свят, който си беше изградила. Ако Александра бе споменала, че Робърт живее в дома на виконта, Ванеса никога нямаше да напусне Оксфорд. Но Александра нямаше никакви причини да споменава лейтенанта. Ванеса беше повикана в Лондон, за да стане гувернантка на момичето на виконт Стоук, мистър Джейкъбс нямаше нищо общо с идването й. Естествено, Александра не знаеше какво се е случило преди пет години между бившата й възпитателка и Робърт Джейкъбс.

Ванеса отпи глътка чай и отново потръпна. Чаят отдавна беше изстинал. Тъмнокожият мистър Оливър й го донесе преди няколко часа, а после я остави сама, за да разопакова багажа си. Куфарите я очакваха затворени в ъгъла до старомодното легло с високи табли. За да скрие смущението си, тя започна да разпитва мистър Оливър. Колкото и да беше мълчалив, все пак успя да разбере, че майка му е била робиня, а баща му — испанец от Санто Доминго. Познавал виконта от деветнайсет години. Мистър Джейкъбс се присъединил към тях преди пет години.

Преди пет години? Точно след… Какво прави тук? Сигурно е секретар на виконта. Да, това беше близко до ума, защото бе взел изпитите си в Оксфорд. Мистър Оливър отказа да отговаря на повече въпроси и я остави сама. Чаят й изстина, но тя не си поръча нов.

Някой почука тихо на вратата й. Тя стисна ръце в юмруци, но си заповяда да се успокои. Може би мистър Оливър е решил да й донесе още чай.

— Влезте — рече тихо тя.

Вратата се отвори и на прага застана… Робърт Джейкъбс.

Ванеса скочи и двамата се спогледаха мълчаливо. Проклет да е! — помисли си тя. Изглежда много по-красив, отколкото преди пет години. Тъмна коса, шоколадови очи… Раменете му бяха станали много широки, цялото му тяло изглеждаше мускулесто и силно. Олицетворение на мъжественост.

Треперейки, тя пое въздух.

— Утре сутринта ще съобщя на виконта, че не мога да остана.

Той направи крачка към нея.

— Толкова ли ти е неприятно да ме видиш отново?

Ванеса примигна.

— Неприятно? — Много й се искаше да го излъже, да му каже, че е ужасена да го види в къщата, където трябваше да живее. — Ти си все така красив и привлекателен. — Боже, как можа да изрече такива думи! Някога аз бях на трийсет, а ти на двайсет — добави наум тя. — А сега сме с пет години по-стари.

Бузите му пламнаха.

— Ако си спомням добре, при последната ни среща ти побърза да се качиш в каретата и да избягаш от мен. Помниш ли: аз, младежът, който ти разкри сърцето си, и ти, почтената съпруга на доцента от Оксфорд…

Ванеса дишаше тежко. След толкова години погледът на тъмните му очи все така я караше да се задъхва. Въпреки изминалото време, което би трябвало да е заличило случилото се между тях, тя не можеше да го погледне, без да се разтрепери с цялото си тяло.

— Аз не бях… Не знаех какво да ти кажа. Беше толкова… невъзможно.

— Някой от двама ни трябваше да каже нещо.

Ванеса вдигна отбранително ръце.

— Не, не! Беше невъзможно. Ти щеше да изгубиш честта си, а аз — доброто си име.

Устните му побеляха.

— А сега?

— Сега ли? Няма сега. Аз трябва да извървя пътя си сама. Решила съм да работя като гувернантка. Както преди.

— Нищо ли не ти остави съпругът ти?

Ванеса се усмихна иронично.

— Не притежаваше нищо, което би могъл да ми остави. Нищожен годишен доход, който едва ми стига да оцелявам.

— Аз ще наследя богатство.

Сърцето на Ванеса се сви от болка и желание. Той беше единственият мъж в живота й, който й бе вдъхнал чувството, че е обичана и много ценна. Каква ирония!

— И какво според теб трябваше да направя?

Той я наблюдаваше мълчаливо. Преди пет години нямаха избор. Ванеса разбираше, че и сега нямат шанс. Двамата копнееха един за друг, желаеха се, съжаляваха за миналото… но решение нямаше.

— Виконтът трябва да научи истината — заяви тя.

Робърт се изтръгна от мрачните си мисли.

— Аз ще му кажа.

— По-добре аз да го направя. Не биваше да идвам.

Робърт стисна ръце в юмруци.

— Не е така. Капитан Финли не е звяр. Аз ще му обясня какво се случи.

Ванеса го погледна объркано.

— Капитан Финли?

— Имам предвид лорд Стоук. Някога беше капитан Финли.

— Разбирам. — Всъщност не разбираше нищо, но в момента й беше все едно. Във всеки случай виконтът по нищо не приличаше на многобройните лордове, за които беше работила като гувернантка… нито на мъжете, с които се беше срещала като съпруга на доцент. Приличаше на човек, прекарващ целия си живот на открито. Беше… страхотен и някак си не подхождаше на този изискан дом в Мейфеър.

Александра не бе споменала, че бащата на момичето е бил моряк или нещо подобно. Представи го като „виконт Стоук“ и не каза нищо определено. Ванеса бе много изненадана, когато се изправи пред този красив, привлекателен мъж. Странно, че Александра не спомена външността му. Тук май ставаше нещо интересно…

— Аз ще говоря с него — повтори Робърт.

Погледът му дълго остана прикован в лицето на Ванеса. Не се опитваше да скрие копнежа и жаждата, които и тя усещаше в своето сърце. Но той беше здрав, жизнен млад мъж. За него пет години бяха цял един живот.

Накрая той се обърна и си тръгна, без да й пожелае лека нощ. Ванеса закри лицето си с ръце и захълца тихо. Оттук нататък беше осъдена на вечен студ.

Маги възбудено замаха на русокосия мъж, седнал точно под ложата им.

— Мистър Хендерсън!

Изписаните вежди на лейди Фийдърстоун се вдигнаха.

— Маги! Една млада дама не маха на джентълмени в театъра, камо ли да им крещи от ложата си!

— Още не съм млада госпожица — отговори безгрижно момичето. — Гувернантката ми ще дойде чак утре.

— Въпреки това!

— Тя е права, Маги — намеси се успокоително Александра, колкото и да бе развълнувана. — Седни си на мястото и мълчи.

Ако Маги престане да вика, русият джентълмен може би няма да ги види. Тя нямаше никакво желание да се изправи повторно пред него, а ако се съдеше по физиономията на мистър Бърчърд, и той изпитваше същото.

За съжаление мистър Хендерсън се извърна изненадано и вдигна глава. Погледът му бързо обходи ложите и намери весело махащата Маги. Забеляза и Александра до нея и се усмихна нахално. След кратък миг колебание вдигна ръката си в кожена ръкавица и поздрави учтиво.

Мистър Бърчърд се изправи забързано.

— Простете, мисис Алистър… Трябва да тръгвам.

Лорд Фийдърстоун остана много изненадан.

— Какво става, драги? Да не би театърът да се е подпалил?

— Не, аз…

Оказа се, че не може да напусне ложата така бързо, както му се искаше. Александра бе отстъпила най-доброто място на лейди Фийдърстоун и за да излезе, мистър Бърчърд трябваше да мине между нея, мъжа й и Маги.

Когато се промуши покрай Александра, тя погледна за миг в очите му и се стресна. В безцветните ириси гореше омраза, примесена с трудно удържан гняв.

Без да си направи труда да скрие погледа си, той мина безмълвно покрай нея. Александра нервно се отдръпна. В същия миг мистър Хендерсън забеляза Бърчърд и го зяпна, сякаш бе видял призрак. Само след миг обаче се овладя, обърна се рязко и извика така, че Александра го чу въпреки глъчката в театъра:

— Проклятие! О’Мали!

Лорд Фийдърстоун се опита да задържи мистър Бърчърд, но той буквално го блъсна и хукна да бяга. Вратата на ложата се удари в стената и слисаният лакей побърза да я затвори.

— Какво странно поведение! — възмути се лейди Фийдърстоун. — Заслужава да го заличим от списъка.

Мистър Хендерсън ги чакаше във фоайето — поне Маги го възприе така. Щом го видя, момичето пусна ръката на Александра и се затича да го поздрави.

Александра последва Маги с лудо биещо сърце. Дребният ирландец, когото бе видяла да излиза от дома на виконта, се присъедини към тях точно когато тя настигна Маги.

Момичето стисна ръката на Хендерсън, обърна се и се хвърли на врата на ирландеца.

— О, мистър О’Мали! Защо вече не ни посещавате? Нали знаете, че много обичам да играя с вас на зарове. Трябва да ви кажа, че мистър Джейкъбс изобщо не е толкова добър като вас.

Дребосъкът отговори на прегръдката и обруленото му от вятъра лице грейна в широка усмивка.

— Сигурно си го обрала до шушка, малката?

Маги се засмя дяволито и отново напомни на Александра за баща й.

— Изгуби от мен десет гвинеи.

— Знаех си аз!

— Маги — намеси се остро Александра, но не постигна нищо. Момичето само я погледна невинно. Мистър Хендерсън срещна погледа й и се изчерви като рак.

— Мисис Алистър — обясни весело Маги, — това са двама от най-добрите ми приятели. Мистър О’Мали и мистър Хендерсън. Заедно пристигнахме от Ямайка в Англия. А това, господа, е новата ми приятелка мисис Алистър. Не е ли истинска красавица?

О’Мали огледа преценяващо Александра и тъмните му очи засвяткаха.

— Изключително се радвам да се запозная с вас, мадам. Наистина.

Мистър Хендерсън стоеше като статуя. Маги продължи да бъбри.

— Хванахте ли мистър Бърчърд? Сигурна съм, че сте го последвали. Като ви видя, едва не намокри гащите.

Няколко изискани дами се обърнаха към тях. Александра пламна от срам.

— Не, мръсникът ни се изплъзна — отговори сърдито О’Мали. Възмутените погледи на дамите преминаха в обвинително хъмкане. Две дори вдигнаха лорнетите към очите си. — Но ти не се безпокой, Маги, ще го пипнем. Хайде, миличка, ще те кача в каретата ти и ще те отведа у дома.

— Не е нужно — намеси се Александра. Лорд Фийдърстоун сигурно вече бе повикал каретата й. Съпругата му разговаряше с познати в другия край на фоайето. Александра предпочете да не мисли какво ще каже приятелката й, като чуе как се изразява ирландецът, да не говорим за забележките на Маги. Непременно трябваше да говори с виконта за влиянието, което тези груби мъже оказваха върху дъщеря му.

Мистър О’Мали сериозно поклати глава.

— Разбира се, че е нужно. Някъде там, навън, е Бърчърд, при това е бесен. Проклет да съм, ако го допусна в близост до Маги. Вие си поприказвайте с мистър Хендерсън. Виждам, че гори от желание да ви каже няколко думи.

Хендерсън го изгледа отровно. Маги, която не обръщаше внимание на нюансите в разговора, с готовност улови ръката на ирландеца. Двамата изчезнаха в навалицата, преди Александра да е успяла да реагира.

В следващия момент се оказа сама с мистър Хендерсън. Огледа се отчаяно за лейди Фийдърстоун, но приятелката й беше изчезнала с група елегантни дами.

— Мисис Алистър?

Гласът на Хендерсън прозвуча така съкрушено, че тя се обърна към него против волята си. Русият мъж я гледаше тъжно и смутено. Макар че вероятно беше преследвал Бърчърд, фризурата му беше в пълен ред. Безупречният костюм седеше като излят върху силното тяло, по ръкавиците му нямаше нито едно петънце. И днес приличаше на викарий, но от много изискано семейство.

Хендерсън направи лек поклон и колебливо вдигна дясната си ръка.

— Моля ви, мисис Алистър, позволете ми разкаяно да помоля за извинение. Нямах представа, че сте… изискана дама. Нямах никакво право да се доближа до вас по такъв начин, камо ли пък да… — Той кимна смутено и продължи: — В своя защита мога да кажа само, че действах по заповед. Сега знам, че не трябваше да се подчинявам, но тогава не знаех. Действията ми бяха насочени срещу Финли, но не си дадох сметка, че ще нараня преди всичко вас. — Навлажни устни и се изчерви още повече. — Простете ми. За съжаление не мога да кажа нищо повече за свое оправдание.

Гласът му трепереше от искреност, в очите му имаше такова покорство, че Александра се развълнува.

— Честно казано, мистър Хендерсън, не знам какво да кажа.

Очите му светнаха.

— Знам, че не заслужавам прошката ви. Все пак смея да се надявам.

Александра се колебаеше. Мъжът насреща й изглеждаше съкрушен, сконфузен, искрено разкаян. Наистина заслужаваше съжаление.

— Трябва да помисля малко. Знаете ли колко ме уплашихте!

— Знам, знам — изохка той. — Най-искрено ви моля за прошка. — Намести очилата си и Александра видя, че ръцете му треперят. — За всичко е виновен Финли. Ако не бяха тайните му, щяхме да знаем как стоят нещата.

Александра се намръщи.

— Защо ви интересува как стоят нещата около него? И изобщо, какво искате да кажете?

Хендерсън понечи да отговори, но размисли.

— Хайде да излезем — предложи той. — Каретата сигурно ви очаква. — Предложи ръката си на Александра и я погледна като куче, което всеки момент ще получи ритник. Съчувствието й нарасна. Той наистина се разкайваше, думите му звучаха напълно искрено. Осъзнаваше, че и той, и поръчителят му са постъпили зле.

Предпазливо сложи ръка върху неговата. Той се усмихна облекчено и я поведе към вратата.

Навън беше захладняло. По Кинг стрийт се тълпяха карета и кочияшите се опитваха да стигнат до господарите си. Александра потърси лорд Фийдърстоун, но не го видя никъде. Не откри и каретата си, в която би трябвало да седят Маги и О’Мали.

Мистър Хендерсън я отведе малко настрана от тълпата. Щом намериха спокойно местенце, той спря и извади от джоба си бяла кърпичка.

— За мен ще бъде огромна чест, мисис Алистър — заговори приглушено той, — ако ми позволите още веднъж да поговоря с вас. Може би на излет с карета в Хайд парк или по време на разходка във Воксхол. С вашите приятели, разбира се.

Александра се почувства неловко.

— Мистър Хендерсън, нашето познанство не започна при особено приятни обстоятелства…

— Знам, знам… — Покрай тях мина голяма черна карета и Александра отстъпи крачка назад, за да не я опръскат с кал. Мистър Хендерсън продължи със същия тон: — Разберете, аз искам това само за да спечеля вашето приятелство и да ви дам да разберете колко силно съжалявам за случилото се.

— Разбирам, сър.

Александра се стараеше да се държи любезно, както я беше учила мисис Феърчайлд. Май гувернантката й не беше предвидила, че възпитаницата й ще трябва да щади чувствата на джентълмен, който й се е натрапил на улицата.

— Бъдете уверен, че няма да откажа да разговарям с вас, ако случайно се срещнем във Воксхол.

— Аз наистина съжалявам за онова, което ви причиних. Нямате представа колко силно съжалявам. — Той и показа кърпичката и въздъхна дълбоко. — А още повече съжалявам за онова, което ще ви причиня сега…

Черната карета спря точно пред тях. Мистър Хендерсън светкавично притисна кърпата върху носа и устата на Александра. Тя се опита да се отдръпне, но коленете й изведнъж омекнаха. Имаше чувството, че потъва в бездънна пропаст. Пред очите й причерня. Някой я хвана през кръста, а гласът на мистър Хендерсън долетя много отдалеч:

— Не плачи, сестричке, всичко ще бъде наред. Ето, нашата карета идва…

Александра се събуди и усети леко люлеене. Беше ужасно задушно. Очите й бяха подути. На тавана точно над нея се люлееше самотна лампа и светеше право в очите й. Чувстваше се толкова изморена, че поиска да заспи отново, но нещо не й даваше мира. Трябваше да си спомни нещо, но не знаеше какво.

— Маги! — извика тя и се опита да се изправи.

— Тя е в безопасност — отговори някой. — С нея е Иън О’Мали.

Александра помисли, че е чула гласа на Грейсън, и едва не извика от облекчение. В следващия миг разбра, че тембърът не е неговият. Лицето, което видя през полузатворените си очи, беше с очила.

— Лъжец! — пошепна задавено тя. — Измамихте ме!

— Кълна се, момичето е при Иън и е на път към къщи. Капитан Ардмор искаше и нея, но Иън отказа. Той знае как да я защити.

Думите му предизвикаха хаос в главата й.

— Вие сте човек без чест! — Гласът й се пречупи.

— Знам — въздъхна жално мистър Хендерсън. — Аз съм страхливец и подлец.

Александра отвори очи и зачака главата й да се проясни. Мистър Хендерсън седеше на седалката срещу нея и я гледаше тъжно.

— Тъкмо бях започнала да ви вярвам — промълви Александра.

Той кимна.

— Да, но аз работя за един луд. Нямам смелост да му се противопоставя.

Александра се надигна, готова да изкрещи в лицето му какво мисли за него и неговия луд господар, но й се зави свят и падна тежко на седалката. Остана да лежи, неспособна да се помръдне, заслушана в тракането на колелата… и в тъжния глас на мистър Хендерсън, който не преставаше да повтаря, че безкрайно съжалява за отвличането й.