Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (22)

22

Промяната, която стана с малката французойка, беше впечатляваща. Глупавото флиртуване и прелъстителната усмивка отстъпиха място на искрен ужас.

— Какво? Не може да е вярно! Не и мадам Дьо Лорен.

— Френският й акцент изчезна почти изцяло.

— Случайно съм много добре осведомен, мадмоазел — заяви спокойно Грейсън.

— Откъде сте толкова сигурен? — Младата французойка примигна, разтърси глава и най-сетне забеляза, че е престанала да играе играта си. Френският акцент се върна веднага.

— Не може да бъде, казвам ви! Тя е лоялна поданица на краля. Готова е на всичко за него. — Наведе се към Грейсън и попита тревожно: — Наистина ли го знаете със сигурност?

Той вдигна рамене.

— Някога й бях любовник. Мисля, че знам всичко за нея.

Момичето изглеждаше много объркано.

— О, мосю, защо ми казахте всичко това? Ужасно е, наистина ужасно.

— Знам. Моля ви да помислите дали ще продължите да продавате кутийки за бижута и други такива дреболии на мадам Дьо Лорен.

— Какво казахте? — Тя се намръщи, но бързо разбра и кимна.

— Точно така. Мадам Дьо Лорен вече няма какво да търси в моя магазин. А сега, мосю, позволете да ви попитам: решихте ли какво да купите? Имам да уредя някои много важни неща.

 

 

След като мистър Хендерсън си отиде, Александра остана още дълго в дневната. Големият стенен часовник тиктакаше неуморно в ъгъла, вятърът развяваше завесите пред отворените прозорци. Розите ухаеха сладко, но Александра нямаше никакво желание да слезе в градината. Остана да седи със скръстени ръце, загледана в шарката на килима.

В ъгъла до прозореца стоеше писалището й, а в най-горното чекмедже беше списъкът с кандидатите за женитба. Този глупав, глупав списък. Защо беше решила, че може да си намери добър съпруг, като фавни положителните и отрицателните му качества? Да не би да купуваше мебел?

Списъкът и критериите, избрани от нея и лейди Фийдърстоун, сега й се струваха толкова жалки… Само преди няколко седмици щеше да е напълно доволна, ако джентълмен като мистър Хендерсън й направи предложение. Щеше да се омъжи за него, да замине за Кент и да живее там тихо и скромно със съпруга и децата си.

Всичко това се промени, след като старият виконт Стоук умря и титлата премина в ръцете на Грейсън Финли. В съседната къща се нанесе пират със сини очи и досегашното й приятно, безметежно съществуване се натроши на парченца.

Когато слънцето бавно залезе, Александра най-сетне се изправи и излезе от стаята. Погледна над парапета към долния етаж и установи, че Ани и Ейми бършат прах в приемната. Джефри беше възседнал стола си до вратата и дремеше. Би трябвало да му се скара, но нямаше сили. От кухнята не се чуваше нито звук. Явно готвачката мисис Далауей беше на гости при мистър Оливър от съседната къща. И на горния етаж цареше тишина. След вълненията около соарето спокойствието й изглеждаше измамно. Тя спря на мястото, където беше стоял мистър Бърчърд с насочен срещу Грейсън пистолет. Тогава повярва, че сърцето й е спряло да бие.

Смътно си спомняше своя вик, пистолетния изстрел и хапещата миризма на барут. В следващия миг мистър Джейкъбс изскочи от спалнята й съвсем гол.

Александра отвори вратата на спалнята си. Джоан не се виждаше никъде. Или почиваше, или беше излязла на покупки. Александра отиде до прозореца и го отвори, за да проветри задушното помещение.

Вратата зад нея се затвори, ключът се превъртя в ключалката. Александра се обърна стреснато.

До вратата стоеше Джеймс Ардмор. Зелените очи я измерваха студено.

Сърцето й заби лудо и тя отвори уста да изпищи, но от пресъхналото й гърло не се изтръгна нито звук.

Преди да осъзнае какво става и да посегне към шнура на звънеца, той вече беше до нея. Блокира пътя за бягство с широките си рамене и я хвана така здраво, сякаш я бе оковал във вериги.

Александра го гледаше с нарастващ страх. Явно не се беше бръснал няколко дни, имаше тъмни кръгове около очите и изглеждаше див и опасен. Първия път, когато се изправи срещу него, беше под влиянието на упойката, с която бе напоил кърпичката си мистър Хендерсън, и изобщо не се уплаши, но сега…

Виждайки безогледната му ярост, осъзна колко глупаво се е държала тогава. Този човек беше в състояние да унищожи и нея, и всеки друг, който би й се притекъл на помощ.

Александра пое въздух и попита с треперещ глас:

— Как влязохте? Джефри би трябвало да съобщи за идването ви. — Но тя бе видяла Джефри да дреме до вратата. Внезапно я обзе подозрение. — Къде е Джоан?

В очите му светна присмех.

— Спи. Не я обвинявайте. Грешката не е нейна.

— О, знам. Вие сте виновен за всичко, мистър Ардмор. Какво искате?

— Да говоря с вас. Последният ни разговор бе прекъснат по доста груб начин.

— Нямаме какво да си кажем, мистър Ардмор — отговори с достойнство тя.

— Аз пък съм убеден, че имаме, мисис Алистър. — Както бе постъпил Хендерсън преди него, мистър Ардмор прегледа превързаната й ръка и Александра потръпна от допира на грапавите, мазолести пръсти. — Бърчърд ли го направи?

— А кой друг? Още един джентълмен, който се оказа измамник.

Ардмор развърза превръзката. Александра изохка уплашено, но не издърпа ръката си, защото още имаше болки. Той прегледа раната и явно остана доволен от грижливите шевове. Пръстите му минаха над мястото, но не го докоснаха.

— Това е работа на Оливър.

Александра кимна. Ардмор я превърза отново със същата грижливост като мистър Оливър.

— Имате късмет. Той е отличен хирург.

Ардмор улови пръстите й и тя преглътна.

— Вие ме излъгахте.

— Аз? Не ви разбирам.

— Във всеки случай не ми казахте истината. Също и Грейсън. Аз съм дълбоко разочарована и от двама ви. Мистър Хендерсън бе принуден да ми разкрие какво сте направили.

Мистър Ардмор стоеше твърде близо до нея. Миришеше на лондонските улици, но и на нещо сладникаво, което се дължеше на близостта му с жена — Александра вече познаваше този мирис. Сигурно беше прелъстил камериерката й, за да влезе при нея. Гневът взе връх над страха.

— Той ми разказа за ужасната уговорка между вас и Грейсън — продължи с нарастваща смелост тя. — Защо постъпихте така? Защо причинявате това на Маги?

Ардмор стисна пръстите й.

— Искам да ме разберете, Александра. Сключихме това споразумение само заради Маги. Във всеки случай аз го направих заради детето, Финли е недостоен за нея. Но аз ще се погрижа тя да има добър живот и всички да се отнасят с уважение към нея. Защото го заслужава. Най-доброто, което Финли може да направи за Маги, е да умре.

Александра се отдръпна като опарена.

— Тя го обича! Той също я обича! Всеки го вижда.

— Той я използва, за да спаси себе си. Аз спасих Маги!

— Не ви вярвам!

Той се наведе към нея и топлината на тялото му я обгърна. Сладникавата миризма я удари в носа и й причини гадене.

— Аз го залових. Стоеше на колене на палубата на моя кораб и никой не му се притече на помощ. Нито верният Оливър, нито Джейкъбс, нито друг член на заблудения му екипаж. Стоеше там, изцяло зависим от моята милост, и просеше за живота си. Знаете ли какво ми каза?

Треперейки с цялото си тяло, Александра поклати глава.

— Попитах го защо, по дяволите, да не го убия. А той, облян в кръв и жалък, ме погледна и отвърна: Защото малкото ми момиче ще страда от липсата ми…

— Маги — пошепна беззвучно тя.

Ардмор се усмихна студено.

— Отдръпнах се, макар че бях готов да го пронижа и да сложа край на недостойния му живот. Но не го направих. Исках да разбера за какво говори. И тогава той ми каза, че жената, която обичах повече от всичко на света, е родила дете. Неговото дете. — Очите му пламнаха. — Не моето.

Александра не намери думи за отговор.

— Като видях Маги, веднага разбрах, че е казал истината — продължи Ардмор. — Тя прилича много на Сара, но прилича и на Финли. Нито за миг не се усъмних, че е негово дете.

— Защо помогнахте на Маги, след като мразите баща й?

Ардмор продължи, сякаш не я беше чул:

— Той каза ли ви, че бях там, когато Сара умря? Държах ръката й, когато изпусна последния си дъх. Беше ужасно отслабнала, пръстите й бяха като сухи клонки, прекрасното й лице беше хлътнало. Помоли ме да следя дали Финли се грижи за Маги. Помоли ме да се уверя, че момиченцето й е на сигурно място и живее добре. — Дълбока бръчка проряза челото му. — А накрая ми каза, че винаги ме е обичала.

Той я държеше здраво и в очите му светеше безумна тъга. Александра не знаеше какво ще последва. Съзнаваше, че няма сили да се пребори с него, но не можеше да му позволи да изпълни заканата си. Затова се съсредоточи върху гнева си.

— Престанете да се самозалъгвате, мистър Ардмор. Много добре знаете, че Сара ви е излъгала. Ако наистина ви е обичала, никога не би ви напуснала.

Очите му засвяткаха.

— Знам. Но аз я обичах. Достатъчно, за да доведа Маги в Англия. За нея е най-добре да порасне тук. Ще убия Финли и ще я отгледам.

— Тя го обича!

— Тя изобщо не го познава. Също както и вие. Нямате представа какво мрачно, безсърдечно чудовище е той.

Александра забрави страха си и отвърна гневно:

— Вие сте този, който не го познава, след като мислите така за него. Той има голямо сърце. Обича Маги повече от всичко на света. Не ви ли е достатъчно, че е готов да се пожертва за нея? Вие сте заслепен от шева и измамната си любов към Сара. О, да, и от болката си за изгубения брат.

Още когато започна да говори, Александра знаеше, че прекалява. Болката изчезна от лицето на Ардмор и отстъпи място на ярост. И на студена решителност. Сграбчи я за косата, дръпна главата й назад и я свали на килима. В следващия миг вече лежеше върху нея и я притискаше с коравото си тяло.

Горещият му дъх помилва лицето й.

— Той е жалък лъжец, Александра. Омагьосал ви е с лъжите си. Той не обича никого. Нито Сара, нито вас, нито Маги. Той уби брат ми. Сигурен съм във вината му.

Александра успя да поклати глава.

— Не сте прав. Грейсън е бил ранен. Не е могъл да го предотврати. Той не е виновен.

— Дявол да го вземе, как само го защитавате! Той твърди, че не е виновен, заблуденият му екипаж го подкрепя. Обаче истината е, че той е убил брат ми! И че не обича никого. Няма ли най-после да разберете!

Александра умираше от страх, но намери сили да отговори:

— Няма да ви позволя да ме сплашите.

— Велики боже! Нима не разбирате, че съм дошъл да ви спася от него?

— Не сте дошъл за това. Дошъл сте, за да ме насъскате срещу него. Искате да го намразя, както вие го мразите. Но няма да успеете.

Лицето му се надвеси току над нейното.

— Вие искате да го спасите, нали, мисис Алистър? Е, добре, ще ви кажа как можете да го спасите.

— Кажете ми — пошепна с пресекващ глас тя.

Пръстите му се забиха дълбоко в кожата й. Устата му миришеше на бренди.

— Омъжете се за мен, Александра. Станете моя жена, но не само формално, а наистина. Омъжете се за мен и аз се заклевам, че ще го оставя жив и ще напусна Англия.