Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (1)

1

Лондон, юни 1810 г.

Александра Алистър лежеше в голямото си легло. Зелените копринени завеси на балдахина бяха спуснати, ръката й почиваше върху завивката. Спокойно отпусната, тя размишляваше дали не би било добре да прибави и виконта от съседната къща към списъка с подходящи кандидати за женитба.

Грейсън Финли, виконт Стоук.

Лейди Фийдърстоун и тя не знаеха почти нищо за него. Говореше се, че напуснал Англия още като младеж и се върнал само преди седмица, за да приеме титлата виконт Стоук, преминала към него от втория му братовчед. Лейди Фийдърстоун бе разпитала навсякъде и беше открила, че новоизпеченият виконт е тридесет и пет годишен и неженен. Това я накара веднага да изкаже предположението, че се е настанил в къщата на Гросвенър скуеър само за да си намери жена.

Александра се взираше с широко отворени очи в резбованите лозови листа, които се извиваха по колоните на леглото.

Самата тя не бе така уверена като лейди Фийдърстоун. Вече беше юни, сезонът почти бе свършил и виконтът вероятно щеше да остане в града съвсем за малко, преди да се завърне в провинциалното си имение.

Във всеки случай той се различаваше значително от всички други джентълмени в списъка й. Господата бяха без изключение добре възпитани, почтени и всеки от тях несъмнено щеше да й бъде спокоен и солиден втори съпруг. Първият й мъж беше съвсем друг. Накрая падна по стълбата в къщата на една от многото си любовници и си счупи врата.

Александра изохка тихо. Главата не преставаше да я боли. В същото време топлият въздух на юнската нощ се плъзгаше като кадифе по пламтящите й бузи. Когато мислеше за мъртвия си съпруг, винаги получаваше главоболие. Точно по тази причина двете с лейди Фийдърстоун бяха съставили списъка много грижливо. Първо разговаряха с всеки от джентълмените, за да го преценят, да открият слабостите му. Накрая единодушно включиха в списъка трима джентълмени: херцог Сейнт Клер, лорд Хилдебранд Калдикот и мистър Бартоломю. И тримата бяха неженени, почтени и достойни за доверието на Александра. Младата жена присви очи и въздъхна. Й тримата бяха безнадеждно скучни.

За разлика от тях виконтът изглеждаше безкрайно интересен. Тя го бе срещнала няколко пъти — все така ставаше, че когато слизаше от каретата си, той излизаше от своята къща. Дори външният му вид беше необичаен. Александра отказваше да използва изразите на лейди Фийдърстоун: „Този мъж изглежда страхотно и е супер елегантен.“ Но и тя признаваше, че виконтът не прилича на типичен джентълмен от Мейфеър. Под палтото се очертаваха широки рамене, а когато й се усмихваше, сърцето й забиваше бързо. Загорялата от слънцето кожа намекваше, че е прекарал дълго време извън мъгливия Лондон, в непознати, далечни страни. В косата му имаше светли кичурчета и той я носеше дълга и вързана на опашка на тила — напук на новата мода. Очите му бяха сини, тъмносини като юнското небе на здрачаване, и Александра се заглеждаше в тях много по-дълго, отколкото допускаше приличието.

Освен това не се обличаше като джентълмените от списъка й. Понякога излизаше само с широко палто върху риза и панталон, скрит в лъскави кожени ботуши над коленете. Каретата и конете, които беше наел, бяха първокласни. Близначките Ани и Ейми, които прислужваха в къщата на Александра, й разказаха, че обитавал само няколко стаи от къщата. Всички други помещения били тъмни и прашни.

Виконтът имаше едър, силен слуга с много тъмна кожа и гол, осеян с белези череп. Джефри, лакеят на Александра, се страхуваше от него. За съжаление тя трябваше да признае, че Джефри се страхува от всичко и от всеки.

Между джентълмените, посещаващи виконта, бяха забелязали две впечатляващи лица: млад мъж, горе-долу на нейната възраст, който се обличаше също като домакина, и един дребосък с обрулено от вятъра лице, който се смееше безгрижно и говореше с ясно изразен ирландски акцент. Нито един от двамата не изглеждаше солиден и надежден.

Но и не беше скучен. Александра отвори очи и пое дълбоко въздух, за да облекчи пулсирането в слепоочията си. Тя искаше да се омъжи повторно за почтен и надежден джентълмен, нали така? Мъж, който да обича децата. Ако много скоро не се омъжи за солиден джентълмен от списъка, нямаше да може да стане майка.

Преди време бе дарила живот на дете. Когато малкото момченце почина няколко часа след раждането, съпругът й изрази шумно облекчението си. Александра плака дълго за бебето. Тъгата й премина в дълбока потиснатост, от която така и не успя да се освободи. След раждането Теофил престана да идва в леглото й и тя загуби надежда за друго дете.

Хладният полъх изсуши сълзите по бузите й. Спалнята й гледаше към градината и през прозореца нахлуваше аромат на рози. Да, градината беше просто един тесен заден двор, но дори това малко зелено петно я утешаваше в тази презастроена метрополия — дори тук, в елегантния Мейфеър, къщите нямаха градини. Александра обичаше своя заден двор. През петте години на брака й с Теофил Алистър градинката бе станала нейно убежище. Място за уединение и размисъл.

Внезапно отвън се дочуха раздразнени мъжки гласове.

Бръшлянът покрай прозореца зашумоля като коприна от вятъра. Александра отново чу заплашителни звуци. Гласовете звучаха остро, гневно, опасно. Смутена, тя изтри сълзите си и скочи от леглото.

О, не, шумовете не идваха от нейната градина, а от съседната къща. Явно прозорците срещу стаята й бяха отворени, затова гласовете стигаха до нея. А там се беше разгорял ожесточен спор.

Александра стъпи на пода и потърси пантофите си. Взе халата от високия стол и се наметна. Докато връзваше тесния колан, отиде до прозореца и дръпна завесата.

Сега чуваше словесната престрелка съвсем ясно. Непознат, провлечен глас попита гневно:

— Добре тогава, Финли, кажи ми защо днес имаше гости от Адмиралтейството. Ако отговорът ти ми хареса, ще те оставя жив. Може би.