Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (10)

10

Александра усети мирис на вода. Дойде на себе си, когато някой отвори вратичката на каретата и хладен вятър помилва лицето й.

— Къде сме?

— Стигнахме целта.

Думите на мистър Хендерсън не й помогнаха много. Той слезе, взе я на ръце и я понесе я по паважа. Ботушите му силно тропаха. Къде отиваха? След малко паважът се смени с дебели греди. Александра усещаше биенето на сърцето му до бузата си и вдишваше с отвращение сладникавия му парфюм.

След малко Хендерсън спря в края на дървения кей и я предаде в ръцете на друг мъж, когото Александра не можа да види. Сложиха я на проста дървена пейка и загърнаха коленете й с одеяло. Лодката се разлюля, вълните се удариха в стените й. Въздухът беше влажен и хладен.

Мистър Хендерсън също влезе в лодката и седна до нея.

— Във Франция ли отиваме? — попита безпомощно тя.

— Тихо — пошепна той и обгърна с ръка кръста й, за да я крепи.

Лодката се отдели от кея почти безшумно. Мъж в тъмно облекло седеше на кърмата и насочваше курса. Друг мъж седеше в средата и гребеше. Лодката се плъзгаше като призрак по тъмната вода. Александра въздъхна и се отпусна на гърдите на Хендерсън. Виеше й се свят, чувстваше се смъртно уморена. Изведнъж си каза, че не харесва костюма на Хендерсън — странно, защото жакетът му беше от мека вълна и безупречно ушит. Тя въздъхна отново и си пожела да се е облегнала на тъмносин жакет и риза от груб лен под него… риза, която мъжът беше забравил да закопчее догоре. Доскоро не знаеше колко е хубаво да се облегнеш на мъжки гърди.

Мистър Хендерсън се наведе към нея и попита слисано:

— Какво казахте?

— Аз ли? Нищо…

Продължиха пътя си в мълчание. Вълните се плискаха наоколо, миризмата на тиня скоро отстъпи място на свеж солен аромат. Вятърът се усили и стана студен. Александра беше наметната само с лек шал и затрепери въпреки топлата ръка на мистър Хендерсън на кръста й.

Лъжци! Защо никой не беше честен с нея? Даже Грейсън я бе излъгал. Или поне не й каза цялата истина. Мистър Хендерсън я измами и тя му повярва. Не. Когато й каза, че съжалява, беше искрен. Видя го в очите му.

Въпреки това я беше довел чак тук, в устието на Темза. Не, невъзможно. Нямаше как да са стигнали толкова бързо до канала. Появиха се и други лодки, а фенерите по брега припламваха като светулки в лятната нощ. Внезапно Александра закопня за прекрасните летни дни от детството й в Кент. Мислите й се върнаха в миналото и донесоха спомени за рози, трева, дъжд и гръмотевици. Бели овце пасяха по зелените ливади, а тя тичаше след тях, вдигнала рокличката си до над коленете… само дано не я види майка и!

Не можеше да разбере как е стигнала дотук в тази черна нощ. Защо я отвлякоха? Защо седеше в тази воняща лодка и се возеше по Темза, докато главата й беше сякаш пълна със слама? Защо не си остана в Кент? Тогава никога нямаше да срещне Тео и да се омъжи за него. И родителите й щяха да са още живи. Сърцето й се напълни с болка и тъга.

Мистър Хендерсън се наведе към нея.

— Няма да трае още дълго, обещавам ви.

— Лъжец — промърмори тя.

Забеляза как той се намръщи и се усмихна едва забележимо. Беше твърде уморена и слаба и не би могла да избяга, но поне можеше да му се сопне.

Не знаеше колко време е минало, преди лодката да се удари в дървен кей. Мъжът на кърмата привърза съда за близкия стълб. Мистър Хендерсън я вдигна и я сложи да стъпи на кея.

— Ще можете ли да ходите? — попита съчувствено той.

— Не. — Краката й трепереха, почти не усещаше стъпалата си. Щом главата й се проясни, със сигурност ще й стане лошо.

Той побърза да я подкрепи. Кеят изглеждаше пуст. Нямаше нито един фенер, чуваше се само воят на вятъра.

Наблизо беше хвърлил котва голям четиримачтов кораб. Мощният му силует се очертаваше съвсем ясно в мрака. Няколко фенера висяха на носа и на кърмата, всичко останало тънеше в мрак. За да се изкачат на палубата, трябваше да минат по тясна дъска, опряна в кея.

Мистър Хендерсън я поведе по дъската. Никой не излезе да ги посрещне. Двамата гребци си останаха в лодката. Александра беше сама със своя похитител. Ако мистър Хендерсън смяташе да отплава към Франция, от нея може би се очакваше да вдига платната или дори да управлява кормилото.

Александра се закиска и не можа да спре. Представата, че тегли въжета и виси на такелажа, докато мистър Хендерсън й крещи заповеди, беше ужасно смешна. Кикотът й бе отвян от вятъра някъде далеч в нощта.

Внезапно мистър Хендерсън я пусна. Тя се хвана за рамото му, а с другата ръка притисна устата си, опитвайки се да потисне пристъпа на истерия.

Двамата излязоха на кърмовата палуба и застанаха пред една врата. Всъщност Александра не беше сигурна къде точно на кораба се намират. Тя познаваше корабите само от книгите в библиотеката на баща си. Никога досега не беше плавала по море.

Мистър Хендерсън почука на вратата и тя се отвори, скърцайки. Появи се нисък, набит, грозен матрос. Александра го погледна изплашено, но след миг отново избухна в смях.

Мистър Хендерсън я въведе в каютата. Озоваха се в голямо четириъгълно помещение, което се простираше по цялата ширина на кърмовата палуба. От ниските, изрисувани греди на тавана висяха две лампи. По задната страна имаше прозорци. Зад тях цареше черен мрак — с изключение на един фенер, чиято светлина се пречупваше в стъклата на прозорците.

Другите две стени на каютата бяха скрити зад шкафове, като във всяка стена имаше по една двукрила врата. В средата на помещението стоеше дълга маса, а под редицата прозорци минаваше лакирана пейка. На нисък стол начело на масата седеше като принц на трона си джентълменът, когото Александра бе видяла да излиза от къщата на Грейсън, когато изтича да го спаси.

Джеймс Ардмор. Въпреки че го бе зърнала съвсем бегло, тя бе запомнила лицето му.

Мъжът носеше тъмносиньо дълго палто. Раменете му бяха широки точно колкото на Грейсън. Нямаше риза, палтото просто беше метнато върху бронзовото голо тяло. Панталонът и ботушите бяха черни. Косата също. Тъмното лице беше безизразно, само зелените очи пламтяха.

Този човек беше сложил примка на шията на Грейсън и го беше оставил да умре като куче. За него Грейсън казваше, че е един от най-опасните хора на света.

Александра затисна устата си с две ръце, за да потисне истеричния си смях. Ардмор я измери с леден поглед, сякаш искаше да погледне в душата й и да разкрие тайните й. Би трябвало да се страхува. Вместо това тя се опря на мистър Хендерсън, защото се тресеше от смях.

Вратата към едно от вътрешните помещения се отвори. На прага застана жена. Много висока, с боядисана в червено коса, вдигната в сложна старомодна прическа. Трябваше да се наведе, за да не удари кока си. Жената не беше нито грозна, нито красива, но сините очи и ясните очертания на лицето говореха за интелигентност. Устата й беше тясна и доста строга, но пищното й тяло със сигурност щеше да се хареса на починалия съпруг на Александра. Гърдите й опъваха деколтето, а бедрата се очертаваха примамливо под прилепналата рокля.

Ардмор я погледна и протегна ръка. Тя отиде при него и преплете пръсти с неговите. Ардмор се усмихна леко и отново отправи леден поглед към Александра.

— Мисис Алистър. Няма ли да седнете?

Хендерсън я отведе до дългата пейка. Александра падна тежко върху лакираното дърво. Краката вече не я държаха. Обаче не преставаше да се киска.

— Боя се, че съм й дал твърде голяма доза упойка — промълви загрижено Хендерсън.

Ардмор даде знак на моряка, застанал до вратата.

— Донеси вода!

Мъжът се скри в помещението, от което бе излязла жената, и се върна с черпак, от който капеше вода. Подаде го на Александра и тя го погледна смаяно. Никога досега не беше пила вода от черпак и не знаеше какво да прави. Морякът изръмжа недоволно, вдигна черпака до устните й и без много церемонии изля водата в устата й. Тя се задави и се закашля мъчително. Половината от юдата се изля върху копринената й рокля.

Александра изтри устата си с кранчето на шала и се погледна ужасено.

— Развалих си роклята!

— Ще ви възстановя загубите — обеща Ардмор.

— В скъпоценни камъни ли? — попита тя и вдигна глава.

Ардмор явно не разбра.

— Какво казахте?

— Грейсън, искам да кажа виконт Стоук, ми предложи скъпоценни камъни.

Александра изглеждаше разочарована. Похитител или не, той не можеше да се мери с Грейсън.

— В замяна на какво?

Александра се поколеба. Защо Грейсън бе настоял да й даде скъпоценни камъни? И то смарагди, не опали, както възнамеряваше първоначално. Всъщност не. И опали, и смарагди. Тя примигна объркано и се опита да си спомни. О, да.

— Защото му спасих живота, след като вие се опитахте да го убиете. Постъпихте много зле, господине.

Студените очи засвяткаха.

— Загубих самообладание. Понякога Финли е ужасно дразнещ.

Александра кимна с разбиране.

— Напълно съм съгласна с вас. Грейсън, искам да кажа виконтът, се държи доста… провокационно.

Жената и мистър Хендерсън също бяха съгласни с нея.

— Много точно се изразихте — произнесе тихо жената с ясен френски акцент.

— Така например — веднъж започнала, Александра не можеше да спре, — той решава, че нещо трябва да се направи, и хоп, прави го, без да пита дали на хората им харесва или не. Пренебрегва всички възражения. Прави се, че не вижда препятствията.

Тримата отново кимнаха, потънали в спомените си.

— И мен ли ще обесите? — попита Александра, обърната към Ардмор. — Бих предпочела да не го правите. Имам да уредя още много неща. Сигурно не знаете, но ми предстои да дам соаре. Докато аз вися тук, лейди Фийдърстоун ще трябва сама да изготви менюто, а това наистина не е честно. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Уверявам ви, че няма да ви сторя зло — отговори напълно сериозно Ардмор.

Александра избърса последната капка от брадичката си и въздъхна.

— Вече ми развалихте роклята…

Ардмор не отговори. Явно му беше неприятно да слуша оплакванията й. Изведнъж й стана тъжно. Дали някога ще види отново лейди Фийдърстоун? Тя винаги й помагаше — още докато Тео беше жив, а и след смъртта му. Винаги беше мила и грижовна като майка и Александра, която отдавна нямаше свое семейство, ценеше високо присъствието й. Помисли си за Грейсън и за Маги и сърцето й се сви от болка. И тях ли няма да види повече? Една сълза се отрони от дясното й око и капна на китката й.

Ардмор пусна ръката на червенокосата.

— Искам да говоря с мисис Алистър на четири очи.

Жената стана веднага, целуна го леко по слепоочието и излезе на палубата, следвана от двамата моряци. Мистър Хендерсън обаче се поколеба.

— Не бих искал да я оставя сама.

Ардмор го изгледа студено.

— Мистър Хендерсън…

— Сър… — Хендерсън остана на мястото си и стисна ръце в юмруци.

Ардмор стана. Не просто се надигна от стола, а се изправи с едно-единствено гъвкаво движение. Александра бе наблюдавала леопард в менажерия и веднага оприличи похитителя си на хищник.

Мистър Хендерсън издържа само миг. Хвърли извиняващ се поглед към Александра, после сведе глава и закрачи към вратата. Ардмор затвори след него.

Стъпките навън постепенно се отдалечиха. Александра чу плющене на платна, свистене на въжета. Силен порив на вятъра отвори крайния прозорец, но мистър Ардмор не му обърна внимание.

Без да бърза, той отиде при Александра, застана пред масата и скръсти ръце. Тя го погледна право в очите и си пожела да е достатъчно силна, за да скочи, да мине покрай него и да избяга в нощта. Само че не знаеше какво ще прави по-нататък. Ще слезе на кея и ще потърси убежище? Кои ще я намери тук, на края на света? Ще се намери ли някой мил човек да я подслони? Или наемниците на капитан Ардмор ще я заловят, преди да е стигнала далеч?

Мъжът я измери с изпитателен поглед. Много й се искаше да му зададе няколко въпроса, най-вече защо враждуваше така ожесточено с Грейсън и защо я бе отвлякъл на кораба си.

Александра отвори уста и изрече първото, което й дойде на ума.

— Откъде сте? Имате странен акцент.

— От Чарлстън — отговори Ардмор, без да помръдне.

— Доколкото знам, Чарлстън е град в южната част на Съединените щати.

Мъжът кимна безизразно.

— Роден съм в този град. Възпитаха ме като джентълмен от Юга.

— Всички джентълмени от Юга ли стават пирати?

— Аз не съм пират. Аз гоня пиратите.

— И Грейсън ли преследвате?

— Него и много други.

Александра го погледна като строга учителка.

— Нямате право да го гоните. Сега той е виконт, английски благородник. Английското Адмиралтейство търси помощта му в издирването на избягалия френски крал Луи… или конт дьо Лил… или както се нарича сега.

В погледа му светна бдителност.

— Какво знаете вие по този въпрос?

— Чух как Грейсън ви каза това в нощта, когато се опитахте да го убиете. Прозорецът беше отворен и чувах всяка дума.

Отговорът й го смая.

— Виж ти! Как съм пропуснал да затворя прозореца…

— Слава богу, защото иначе нямаше да чуя нищо и той щеше да загине. — Александра попила мократа си рокля и лицето й помрачня. — Много съм недоволна от вас, мистър Ардмор. Ако планираното от вас убийство беше успяло, какво щеше да стане с Маги?

Устните на Ардмор се опънаха в тънка линия.

— Има кой да се погрижи за нея. Аз щях да я взема. — Отмести поглед от Александра и обясни тихо: — Винаги ще се грижа за Маги. Тя е дъщеря на жената, която обичах много силно.

Александра загуби ума и дума. Лицето му изведнъж стана меко, почти нежно. Явно криеше това чувство от всички и веднага щеше да наложи хладната си маска, ако разбереше, че са го уловили в слабост.

— Обичали сте майката на Маги? Как е възможно? Тя е била съпруга на Грейсън!

Когато Ардмор отново погледна Александра, очите му излъчваха предишната студенина.

— Мислите ли, че бракът може да бъде бариера срещу любовта?

— Не — отговори спокойно тя. — Във всеки случай бракът не успя да спре моя съпруг да се влюбва в чужди жени.

По дяволите, защо бе изрекла тези думи! Сигурно заради упойващото средство, което й бе дал мистър Хендерсън. Лицето й пламна.

— Знам всичко за съпруга ви, мисис Алистър. Кой е бил, какво ви е причинил. Ако беше жив, щях да го застрелям собственоръчно.

Александра изпита задоволство и веднага се укори. Не биваше да се радва на такова брутално изказване. Този човек беше безсъвестен. Ако беше истинска лейди, сега щеше да лежи в безсъзнание на пода.

— Да не би Грейсън да ви е заплашил, че ще ви застреля? Затова ли е враждата ви?

Той се загледа отново през прозореца.

— Сара беше неземно красива. Невероятно дълги и стройни крака… плуваше като риба. Гладка черна коса, мека и тежка като коприна… страхотни гърди.

Александра се изчерви още повече.

— Не би трябвало да говорите така пред мен, мистър Ардмор.

— Знаете ли защо Финли се ожени за нея?

— Защо го наричате Финли? Сега е виконт. Редно е да го наричате лорд Стоук.

— Мисис Алистър, аз съм американец. Вашите проклети английски титли не означават нищо за мен. Знаете ли защо Финли се ожени за Сара?

Този човек беше гневен. Тя трябваше да внимава повече в онова, което й говори.

— Защото е била красива?

— Не. Защото аз я обичах. Като разбра, че съм влюбен в нея, започна да я преследва. Ожени се за нея ей така, на шега. Надсмя ми се.

— О, не… — Александра сложи ръка върху треперещите си устни. — Значи го мразите заради онази жена?

Ардмор опря длани върху масата й Александра неволно се възхити на дългите му, силни пръсти.

— Това беше само началото. Първата от цяла редица причини, поради които мразя Грейсън Финли.

— Според мен тази причина е глупава.

— Глупава! — Ардмор стисна ръце в юмруци. В сърцето му гори гняв, какъвто няма у Грейсън, помисли си Александра. Божичко, тя беше сама с този човек! Единственият й възможен помощник, Хендерсън, бе излязъл. Същият Хендерсън, който я упои, за да я доведе при своя капитан.

Александра навлажни с език пресъхналите си устни и заговори смело:

— Вижте, капитане, предлагам ви да обмислите поведението на въпросната дама. Много лесно е отишла от вас при Грейсън. Направила го е, въпреки че е знаела за приятелството ви. Ако съм разбрала правилно думите на Грейсън, тя е напуснала и него. Когато е родила Маги, не е направила нищо, не го е потърсила, за да му покаже детето му. Оставила е момиченцето си при някакво мисионерско семейство и е изчезнала. Това ли е жената, разбила сърцето ви? Поне веднъж запитали ли сте се дали го е заслужавала?

Ардмор я наблюдаваше с присвити очи, които пращаха зелени мълнии.

— Никога не съм казал, че е разбила сърцето ми.

— О, направила го е, иначе нямаше да се гневите и днес, когато говорите за нея. Повярвайте ми, мистър Ардмор, тя не заслужава да враждувате с приятеля си. Ако ви е била вярна и предана, ако той се бе явил като зъл дух и я беше откраднал от вас, щеше да е съвсем различно. Но според мен дамата е била… как да кажа… твърде обикновена.

— Обикновена! — Ардмор буквално изплю думата.

Нещо в нея отчаяно се опитваше да я накара да замълчи, но езикът й не изпълняваше повелите на главата.

— Да, точно така. Самата аз никога няма да й простя, че е оставила Маги при хора, които са й внушавали, че е дете на дявола. За щастие не са успели да разбият сърцето й. Тя е прекрасно момиче.

— Наистина ли мисионерите са й казали, че е дете на дявола?

Александра не обърна внимание на въпроса му.

— А сега бедната жена е мъртва. Поне Маги ми каза така.

Един мускул трепна на бузата му.

— Да, мъртва е.

— Това е стара история, мистър Ардмор. Би трябвало да я забравите. Преодолейте миналото. Нямаше как да не забележа, че до вас има друга дама, която впрочем забравихте да ми представите. Държахте се неучтиво.

— Името й е мадам Дьо Лорен. Не е подходяща компания за дама като вас.

Александра се чукна по челото.

— Боже, тя е французойка! Да не би да има нещо общо с изчезването на френския крал?

Ардмор отново присви очи.

— Тя живее тук в изгнание, също като краля. Една емигрантка никога не би предала краля си на Наполеон.

— Разбирам. Много ли я обичате?

В погледа на Ардмор светна раздразнение.

— Защо ви интересуват чувствата ми?

— Защото се опитвам да ви обясня нещо. Обичате ли мадам Дьо Лорен?

— Не.

Отговорът прозвуча твърдо и окончателно. Сякаш се гневеше, че не може да обича французойката. Че изобщо не може да обича.

— Виждате ли? Най-добре е веднага да освободите бедната жена. Жестоко е да се преструвате, че сте привързан към нея, когато в действителност не изпитвате нищо. — Александра укорително поклати глава и продължи: — Съветвам ви да изоставите беглите връзки и да си намерите истинска съпруга, мистър Ардмор. Жена, която да се грижи за вас. — Посочи голите му гърди и заключи важно: — И която да ви научи, че е редно мъжът да носи риза.

Той се поклони подигравателно.

— Идеята ви е страхотна, мисис Алистър. — Взе ръката й в студените си пръсти. — Вие сте възхитителна. Ще ми окажете ли честта?

Александра се отдръпна стреснато.

— Какво? Не, разбира се! — Докато се опитваше да се освободи от ръката му, затърси правилните думи. — Аз не съм подходяща съпруга за ловец на пирати. Аз не знам дори какво е кърмова палуба. Освен това английското правителство ви търси… Може би сте убиец. Никога не бих ви сложила в списъка си.

— Какъв списък? — промърмори смаяно той.

— Вижте, Грейсън влезе в списъка ми, защото е англичанин и виконт. Само че той малко… изкриви нещата, за да се изкачи на първо място. Аз не приех измамата, не съм такъв човек, все едно какво иска той… — Тя млъкна и лицето й потъмня. — Обаче той ми каза, че не може да се ожени за мен. Вече няма значение дали е в списъка или не.

Капитан Ардмор явно не разбираше нищо.

— Ще ми обясните ли за какъв списък става дума, мисис Алистър?

— За моя списък с подходящи кандидати за женитба. — Александра размаха ръце пред лицето му. — Но това не е ваша работа. Вие ме отвлякохте, за да ме изнасилите… или да ме продадете в робство… Каквото и да сте решили за мен, сър, моля, не се страхувайте да ми го кажете. И бъдете по-бърз, защото не съм много смела.