Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (12)

12

Грейсън се стресна и забрави нерадостните си мисли. Нежни, меки, невинни целувки милваха устните му. Сладки дарове. Блаженство. О, Александра, откъде ти дойде тази опасна идея!

Тя продължи да изследва устните му. Сега се занимаваше с долната. През цялото време го наблюдаваше с невинно възхищение изпод полуспуснатите си ресници. Цялото му тяло се напрегна и закрещя, че трябва да действа. Недей, заповяда си той. Изчакай да разбереш какво иска тя.

Александра се премести несъзнателно и се приближи още до него. Той обхвана задничето й и видя, че пасва перфектно в дланта му. Представи си как тя е клекнала пред него, а той масажира възхитителните й задни части. Представи си страстния й поглед и устните, които шепнат името му, и желанието заплаши да го надвие.

Александра обсипа устните му с дъжд от леки целувки. Пръстите й се плъзнаха по ръба на ризата и той си спомни, че е свалил яката и вратовръзката и ги е захвърлил във файтона, с който беше стигнал до реката. Беше забелязал, че тя е много заинтересувана от белега, който започваше от свивката на шията му. Може би трябваше да благодари на Ардмор, че едва не го е разпорил.

Внезапно Александра вдигна глава.

— Мили боже!

— Какво? Не преставай да ме целуваш.

Не сега, моля те!

Тя се изчерви и смутено обясни:

— Ще унищожа елегантния ви панталон.

— Какво? — Грейсън очакваше да чуе всичко друго, само не и това. — Какво имаш предвид?

— Там долу стана малко… влажно. Нямам представа защо. Когато ми заповядахте да спя гола, стана същото. Много странно, наистина.

Мрачното му настроение моментално отлетя.

— Разбирам защо.

Той плъзна ръка по бедрата й и палецът му внимателно проникна в кадифената, влажна топлина. Когато я докосна, тя се разтрепери с цялото си тяло. Боже, колко беше гореща и влажна!

— Ти си прекрасна… повече от прекрасна.

— Как можеш… как можете да говорите така? — пошепна плахо тя. — Ще ви разваля панталона.

— Ще ми е приятно да го направиш. — Той отдръпна ръката си, затвори очи и се наслади на уханието й.

Когато отново отвори очи, тя го наблюдаваше с интерес. Червените й устни бяха леко отворени.

— Ще ми позволите ли да ви вкуся, възхитителна лейди? — попита тържествено той.

Тя го погледна стреснато. После се изчерви така силно, че кожата й почти се сля с косата. Той очакваше, че тя ще скочи и ще протестира — така би реагирала всяка внучка на херцог. Или ще го попита как се осмелява да й говори неприлични неща. Вместо това отговорът й го изненада и го направи най-щастливия човек на земята.

— Да — пошепна задъхано тя. — О, да, моля ви…

Браво на нея. Съгласието й разигра кръвта във вените му. Добре, но къде ще го направя? — запита се той, когато я привлече към себе си и я зацелува страстно. На койката? Но тя беше на половин метър от тях. Много далече. Значи на стола. Не беше нужно дори да стане.

Вдигна я леко и я сложи да стъпи на краката си, без да прекъсва целувката. Вдигна копринената й рокля почти до кръста и затъкна края в колана, за да не му пречи.

Талията й беше толкова тънка и нежна, а бледите бедра толкова фино очертани, че той се задъха. На хълмчето между краката и се къдреха кестеняви кичурчета. Коремът под пъпа беше нежно закръглен и целият беше покрит с фини, лъкатушещи розови линии, стигащи чак до слабините.

Грейсън знаеше какво означаваха тези линии. Мисис Алистър беше родила дете. Доказателството беше върху кожата й, пред очите му. В къщата й обаче нямаше дете. Никога не беше говорила за сина или дъщеря си. Той си спомни каква болка имаше в очите й, докато наблюдаваше Маги, и разбра.

Значи трябваше да е много внимателен. Мъжествеността му обаче напираше да я вземе бурно и страстно. Е, добре, ще й покаже и двата вида любене. Ако успее да се овладее.

Наведе се и помилва с език белезите по корема й. Облиза внимателно всеки от тях, без да пропусне нито един. Целувките я накараха да настръхне. Дъхът й се ускори. Той се наведе и плъзна език между кестенявите кичурчета.

Александра извика тихо. Джейсън се усмихна и се потопи дълбоко в топлата долинка между краката. Ароматът й беше поразителен. Можеше вечно да си остане там, да я вдишва и вкусва. Езикът му неуморно се плъзгаше по меката, топла, влажна кожа и когато пъшкането й премина в тихи стонове на блаженство, той се усмихна тържествуващо.

Без да усеща какво прави, тя раздели крака и се отвори за него. Връхчето на езика му намери нежната пъпка, която моментално реагира на милувката. Грейсън беше вкусвал най-благородни вина, нектара на кралете, но като тази жена нямаше друга на земята.

За негова радост тя преживя върха пред очите му. Извика задавено, изви се към него и потърси устните му. Той се подчини. Дрезгави, тихи стонове се изтръгваха от гърлото й — знак, че той утолява желанието й. Без да усети, тя зарови пръсти в гъстата му коса.

— Грейсън… моля те…

Той прие молбата й като заповед да продължи. И го направи, докато тя безпомощно го притискаше към тялото си. Дойде и вторият връх. Тя извика и се отпусна в ръцете му.

Най-сетне той забави движенията на езика си и се наслади на отзвучаващите й стонове. Вдигна глава и я погледна. Устните й бяха разтворени. Дългите ресници скриваха прекрасните очи. Треперещите ръце в косата му постепенно се успокоиха.

Грейсън стана и я привлече към себе си. Копринената рокля, втъкната в колана, разкриваше краката й. Той сложи ръце на кръста й и зарови лице в ухаещата й коса.

Моята жена.

Мъжествеността му обаче изобщо не беше задоволена и ясно му даваше да разбере, че няма да издържи още дълго. Той държеше в обятията си една прекрасна жена, която бе успял да задоволи с език. Какво чакаше? Нима не можеше да я хвърли върху койката и да завърши любовната игра? Не, още не. Притисна я до гърдите си и помилва с устни косата й, наслаждавайки се на допира.

Ти ми принадлежиш. На мен, не на Ардмор. Никога няма да те дам на Ардмор.

Да, Грейсън наистина бе отнел Сара от Ардмор и той му отмъщаваше, като му отнемаше всяка жена. Не чрез насилие, не. С много по-рафинирани методи. Ардмор не се задоволи с едно отмъщение. Отмъщаваше му от дванайсет години.

Този път обаче няма да му позволи.

Грейсън очакваше, че след като сключиха споразумение, Ардмор ще промени правилата. Част от споразумението беше виконтът да отведе Маги в Англия и да я направи дама. Ардмор обаче следваше единствено собствените си правила. Беше се заклел, че Грейсън ще си плати за дяволиите, и не се отказваше. Грейсън беше готов да му отстъпва, но никога, никога нямаше да му даде Александра.

Тя го целуна по ухото и той отвори очи. Лицето й пламтеше, на устните грееше усмивка.

— Какво се случи? — попита дрезгаво тя.

— Ти получи оргазъм — обясни той. — Никога ли не ти се случвало?

Тя поклати глава и меката й коса помилва бузата му.

— Никога.

Велики боже! Тя беше объркана като недокосната девойка, макар че беше родила дете. Грейсън си спомни, че в нощта, когато я целуна за първи път, тя дори не знаеше как да отговори на целувката му.

Съпругът й е бил сляп идиот, каза си той. Заслужава ритници. Такава жена се пада веднъж в живота. Трябва да я вкусиш, да я научиш да се люби, да я окуражаваш, да се наслаждаваш на реакциите й като на глътки силно вино.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Той отстъпи назад и сложи ръката й върху панталона си.

— Това тук настоява да те взема.

Тя го обхвана внимателно и топлата й длан разпали още по-силно огъня в слабините му.

— Не очаквах, че е толкова… — тя навлажни устни — … забележително.

— Във всеки случай ме обвинява, че не продължавам — обясни развеселено той.

Ръката й се плъзгаше бавно по мъжествеността му и му причиняваше сладко мъчение.

— Това означава ли, че ще ме притиснеш до стената? — пошепна с треперещ глас тя.

Той се разтрепери, но погледът й беше абсолютно невинен. В гърлото му се надигна смях и той отново благодари на бога, че го е дарил с такава жена. Сложи ръка под брадичката й и внимателно повдигна главата й.

— Как така до стената?

— Това не е ли обичайно?

По дяволите! Защо да е обичайно? Е, би могъл да го направи, но в кабината му нямаше свободна стена.

— Александра, ако искаш… — Той я вдигна във въздуха и я понесе към прозорците зад писалището. — Щом искаш на стената… — Облегна я на дървената ламперия и сложи ръка между грубото дърво и нежния й гръб. — Ще те взема, но… — Бързо разкопча панталона си и нетърпеливата му мъжественост се стрелна навън. — Добре, любов моя, ще се подчиня.

— Добре — изпъшка тихо тя.

Повдигна внимателно хълбоците й. Тя беше отворена и влажна, напълно готова за него. Най-сетне, най-сетне проникна бавно в нея.

Господи… Господи… Грейсън затвори очи и дълбоко пое въздух. Мястото му беше тук. Точно тук.

Тя докосна устните му. Несръчна, неопитна целувка, затруднена от бързото й дишане. Той отговори с цялата си страст.

— Любов моя — пошепна дрезгаво. — Любов моя…

Желанието пулсираше в тялото му, тръпнеше в крайниците му. Тя беше гореща, мокра, хлъзгава… и толкова тясна. Утробата й го приканваше да нахлуе по-навътре и никога да не я напуска.

Тя издаваше несвързани звуци и милваше с ръце и устни бузите и ушите му. След малко сведе глава и нежно захапа шията му. Болката го възбуди до крайност. Мъжествеността му пулсираше мъчително. С бавни, ритмични движения проникваше все по-дълбоко в нея. Любеше я меко и настойчиво и непрестанно ускоряваше движенията си.

Екстазът наближаваше и той усещаше как се надига, как копнее за облекчение. Но не, още не, не тук.

Вдигна я и бързо излезе от нея. Прегърна я и я положи върху койката така бързо, че за малко да падне върху нея. Великолепните й къдрици се разпиляха по възглавницата. Той я притисна върху матрака и разтвори краката й с коляно.

— Още ли не сме свършили? — изпъшка тя.

Да свършат? Тази жена е луда!

— Не, сърце мое, още не. Но скоро, много скоро, обещавам ти.

Плъзна се отново в нея, изпълнен с жажда да я има. Тя сложи треперещата си ръка върху рамото му.

— Не ми харесва… в легло.

Интересно. По-късно ще я разпита.

Той вдигна ръцете й над главата, притисна китките върху възглавницата и поднови ритмичните движения. Ето така беше много добре.

Очите й потъмняха, полузакрити от тежките ресници, лицето й изрази блаженство. По челото й бяха залепнали кестеняви кичурчета.

— Грейсън… — пошепна дрезгаво тя.

— Да, сърце мое?

Тя стисна ръце в юмруци, но не се опита да се освободи от хватката му.

— Грейсън…

— Александра! — Той произнесе името й с чувството, че тя е най-близкият му човек. — Любов моя!

И тогава дойде върхът. Той се отдаде на екстаза, но секунди, преди да се освободи, излезе от нея и семето му пръсна по чаршафа.

Александра издиша шумно, с наслада и помилва бузата му с безсилна ръка.

— О — пошепна тя и затвори очи, — изобщо не беше зле.

Александра усети хладен полъх върху кожата си. Грейсън лежеше наполовина върху нея. Чуваше дишането му и усещаше горещите му пръсти върху китките си.

Проследи движенията на един паяк, който бавно и внимателно тъчеше едва видимата си мрежа по тавана. Чувстваше се приятно изтощена, но в корема й започна треперене, което не искаше да спре.

Как ли ще реагира Грейсън, ако тя се разплаче? Дали ще заяви, че му се гади от нея, и ще я отпрати? Сигурно ще я качи в някоя карета и ще я остави да се прибере сама в Лондон. Александра прехапа устни и се опита да спре сълзите.

Той пусна китките й и започна да целува шията й.

— Ммм…

Кадифената панделка на тила му се беше развързала и избледнелите от слънцето къдрици падаха по раменете му. Александра зарови пръсти в гъстите кичури и въздъхна.

Той се опря на лакът и я погледна. Похотливата му усмивка ускори ритъма на сърцето й.

— Изобщо не било зле… така ли каза?

— Ами да.

Той се развесели. Гневът, който го владееше доскоро, бе изчезнал без остатък.

— Много съм щастлив, че те задоволих, милейди.

Александра приглади къдриците му.

— Не, милорд, ти си доволен от самия себе си.

Той се засмя тихо.

— Права си. Защото съм в леглото с най-красивата съседка, която един мъж може да си пожелае.

— Наистина ли ме намираш красива? — попита плахо тя.

— Никога не лъжа. Ти си прекрасна.

Александра плъзна пръст по пречупения му нос.

— Кога лъжеш?

— О, доста често. Понякога сам се учудвам на себе си. А ти кога лъжеш?

— Никога — поклати глава Александра. — Не умея да лъжа, затова не се и опитвам.

Той се усмихна самодоволно.

— Трябва да се поупражняваш. Не е трудно. — Целуна я точно под диамантената огърлица и попита с леко смръщване: — Това сигурно е подарък от съпруга ти?

— Да.

Александра не искаше да говори за Тео. През последната седмица образът на починалия й съпруг избледня като полузабравен сън. Подлите му, остри забележки, пренебрежението към желанията й и неприкритите му изневери й причиняваха жестока болка, а сега бе забравила всичко това. Сякаш го беше отвял морски бриз.

Един прясно изпечен виконт се бе нанесъл в съседната къща и внезапно всичко се промени.

Той опипа един диамант.

— Много грозна огърлица.

Александра беше напълно съгласна с него.

— Това е най-хубавият ми накит. Почакай да видиш другите. — И след кратка пауза попита: — Ще ми я откраднеш ли?

Грейсън се засмя изненадано.

— Какво каза?

— Нали пиратите правят така…

— Кой ти каза, че съм пират?

— А не си ли?

Ръката му се плъзна към голия й корем.

— Аз съм виконт. И имам дъщеря.

— Лейди Фийдърстоун каза същото.

— Лейди Фийдърстоун? — повтори объркано той.

— Тя заяви, че ако си пират не би имал дъщеря.

— Умна жена — кимна доволно Грейсън.

— Но ти не отговори на въпроса ми.

— На кой въпрос? — В челото му се вдълба бръчка.

— Ще откраднеш ли огърлицата ми?

Виконтът затвори за миг очи. Когато отново ги отвори, в зениците им святкаха сини искри.

— И защо да го правя?

— За спомен от днешния ден.

Той се засмя тихо.

— Уверявам те, че той ще остане завинаги в паметта ми.

— О! — Александра видимо се зарадва.

Той започна да милва корема й. Пръстенът с печат охлади кожата й. Пръстът му проследи един от белезите й и тя се напрегна.

— Какво се случи? — попита нежно той.

— Нищо не се е случило, милорд. Родих дете. Син. Почина скоро след раждането.

Той се наведе и започна да целува белезите по корема й. Александра изпита нужда да говори.

— Кръстих го Джеръми Марк Брендън Алистър. Живя само един следобед.

Грейсън целуна най-долния белег, скрит от целия свят, дори от самата нея. Е, сигурно го е виждала и камериерката, каза си той, а сега и аз знам за него.

Александра беше толкова развълнувана, че не можа да спре сълзите си. Притисна длани върху горещите си бузи и затрепери с цялото си тяло.

Той я притисна утешително към широките си гърди.

Тя продължи да плаче, неспособна да се извини. Не беше в състояние да спре. Първия ден беше плакала за сина си, но обстоятелствата я принудиха да спре сълзите си. Тео не желаеше да разговарят за бебето и само след седмица забрави „произшествието“. Александра погреба емоциите си и продължи да живее. Сега обаче всичко заровено в дълбините на сърцето й избликна на повърхността. Болка, мъка, тъга… всички онези безсмислени дни, които беше преживяла… желанието й да умре.

Виконтът зарови пръсти в косата й. Тя изтри очи с опакото на дланта си.

По-добре да се наплачеш, отколкото да го държиш в себе си. Потиснеш ли го, то ще загнои и никога няма да престане.

Болезненият израз в очите му й показа, че и в неговото сърце гори нещо, стара болка, от която не е успял да се освободи. Потърка лице в ризата му, смаяна, че най-сетне е намерила човек, който я разбира. Даже лейди Фийдърстоун, тази толкова мила и дружелюбна жена, не намери думи да я утеши — може би защото не разбираше, че Александра има нужда от утеха. А ето че сега я намери при един пират, който я бе отвлякъл на кораба си.

— Къде смяташ да ме отведеш с тази лодка? — попита Александра и дори се засмя.

— Това е кораб — поправи я той. — Никъде няма да те отведа. Може би не усещаш, но стоим на едно място.

— Аз пък си мислех, че сме на път към Франция.

— Не. Никога вече няма да напусна Англия. Ще остана тук.

Тя помилва лицето му и се засмя на наболата брадичка. Мъжът й никога не би го допуснал.

— Знаеш ли, аз никога не съм напускала Англия.

— Наистина ли? — попита той с вдигнати вежди.

— Моят свят е много малък. Лондон и Кент. Твоят обаче е много голям. Обхваща цялата земя. — На лицето й изгря замечтана усмивка.

— Вече не. — Той й хвърли неразгадаем поглед. — Казах, че ще си остана в Англия.

Целуна я, за да сложи край на разговора, преди да е принуден да й обясни. Но Александра вече не чуваше нищо. Езикът му заигра с нейния, топъл и възбуждащ. Сякаш имаха цялото време на света. В известна степен това беше вярно. Тя беше твърде изтощена, за да се спусне в реката и да се върне в Лондон с някоя от ужасните малки лодки.

В този миг вратата се отвори с трясък. Александра подскочи. Зъбите й се забиха в езика на Грейсън.

— По дяволите!

— Сър! — Приближиха се стъпки. — Макданиелс се върна! Донесе новини… О! — Младият мъж със светлокестенява коса спря и зяпна смаяно. — Простете, сър… Аз… ще почакам навън. С Макданиелс. И новините му.

Момъкът се покашля, лицето му пламна от срам. Врътна се и избяга. Вратата отново се тресна.

— Проклятие! — Грейсън се надигна и приглади косата си. Усмивката изчезна от лицето му и отстъпи място на твърда решителност. И на раздразнение. — Ще трае само една минута, любов моя.

Александра кимна. Не знаеше какво да каже. Грейсън скочи от леглото, но се спъна в панталона си и за малко да падне. Едва успя да се залови за масата. На лицето му се изписа смайване.

Александра избухна в луд смях, но бързо затисна устата си с длан.

Грейсън изръмжа нещо, наведе се, обу панталона си и го закопча.

— Смей се, смей се, сърце мое — подхвърли той с многозначителен поглед към леглото. — Приятно ми е, когато се смееш. — Изпрати й въздушна целувка и излезе на палубата.

Навън го очакваше мистър Макданиелс, третият му офицер. Подофицерът Пристли стоеше засрамено настрана.

— Съжалявам, че ви попречих, сър — ухили се офицерът.

Пристли се поклони смутено.

— Още веднъж моля за прошка, сър.

Грейсън го изгледа строго.

— Щом съм довел на борда красива жена, Пристли, не бива да се изненадвате, че ме намирате със смъкнат панталон. — Обърна се към Макданиелс и попита, забравил всичко друго: — Какви новини носите?

Офицерът се наведе към ухото му и зашепна тайнствено:

— Нали търсите краля на французите, сър? Видях го да се качва на борда на един кораб. Поне си мисля, че е той.