Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (21)

21

Само два дни след соарето Александра вече се беше възстановила. Ръката все още я болеше и често се сковаваше, но на третия ден стана от леглото и се опита да поднови обичайния си дневен ритъм.

Това се оказа невъзможно. Пиратското приключение по време на соарето беше станало голямата тема за разговори в Мейфеър. Всички вестници пишеха за случилото се и публикуваха интервюта със свидетели. След като прочете няколко статии, Александра стигна до извода, че анонимните свидетели са били затворени в салона и са пропуснали голямото събитие. Според статиите на първия етаж отеквали изстрели, а по стълбата се спуснали банда пирати, половината от които голи, но всички въоръжени до зъби, за да ограбят гостите. Само виконт Стоук, херцог Сейнт Клер и няколко други джентълмени успели да запазят присъствие на духа и предотвратили най-лошото. Благодарение на тях пиратите били прогонени от почтения дом на мисис Алистър.

Мненията кои са били пиратите вървяха в най-различни посоки. Вестниците спекулираха с френски шпиони, недоволни английски дезертьори и стари врагове на виконта. Според слуховете някога виконт Стоук бил пират — скандално известният капитан Финли. В крайна сметка обаче журналистите отхвърлиха това подозрение като невероятно и невъзможно — за голямо смайване на Александра. Защото тя много добре знаеше, че именно това е истината.

Много скоро се разбра как мистър Бърчърд е успял да влезе в дома й. Лейди Фийдърстоун му изпратила покана много преди Грейсън да каже на Александра, че мъжът е бил кръвожаден пират. Домакинята беше предоставила списъка с гостите на приятелката си и после поради голямата си заетост бе забравила да го провери. Лейди Фийдърстоун не одобри поведението на мистър Бърчърд в театъра, но явно не бе сметнала за нужно да отмени поканата. Затова името му стоеше в списъка с гостите — а този списък беше за Джефри свещен като Библията, нищо, че Александра му беше заповядала да не допуска Бърчърд в къщата й.

Защо обаче мистър Джейкъбс беше изскочил чисто гол от стаята на последния етаж, си остана тайна. Още на следващия ден смъртнобледата мисис Феърчайлд застана до леглото на бившата си възпитаница и се опита да поеме цялата вина за случилото се. Изумената Александра узна, че скъпата й гувернантка някога е имала връзка с мистър Джейкъбс и все още го обича, макар да е дълбоко засрамена. Как би могла да й се сърди!

След малко в стаята нахлу мистър Джейкъбс. Тръгнал да търси мисис Феърчайлд. Като разбра какво става, гневно заяви, че единствено той е виновен за ужаса, преживян от Александра, и за раната, която е получила. Това накара мисис Феърчайлд да избухне в плач. Пристигна и Грейсън и тримата започнаха да спорят на висок глас, докато Александра безпомощно следеше препирнята от леглото си. Мисис Феърчайлд отново помоли да бъде освободена от поста си на гувернантка на Маги, но виконт Стоук категорично не се съгласи. Мистър Джейкъбс последва примера й и също поиска да бъде освободен от служба, но капитан Финли му забрани дори да мисли за това под страх от бичуване.

Появи се Маги, следвана от мистър Оливър, а накрая Ейми и Ани любопитно провряха глави през вратата, за да разберат каква е тази глъчка в спалнята на господарката.

За всеобща изненада командата пое мистър Оливър. Асистираше му готвачката, също привлечена от шума. Двамата прогониха неканените посетители от спалнята на Александра с обяснението, че ранената се нуждае от спокойствие. Дори виконтът се подчини, макар че ръмжеше недоволно. Вашите хора са виновни за случилото се с мисис Алистър, заяви му в очите готвачката.

Така или иначе, всички си отидоха и никой не се върна. Александра не знаеше дали готвачката е останала на пост пред вратата, или причината е друга. Във всеки случай дори Грейсън не бе посмял да се върне, за да поговори с нея.

Когато най-сетне стана от леглото, тя се изненада много от първия гост. Мистър Хендерсън.

Прие го в салона на първия етаж. Джефри го въведе с дълбок поклон и разочаровано изкриви лице, когато веднага го отпратиха. Както винаги мистър Хендерсън беше безупречно облечен. Този човек е прекалено съвършен, помисли си Александра. Косата на Грейсън винаги беше малко разрошена и се усещаше като коприна под пръстите й.

Хендерсън застана пред нея, вдигна внимателно ранената й ръка, провери превръзката и целуна студените пръсти.

— Дойдох още първия ден след раняването ви — разказа той, — но вашият лакей отказа да ме пусне. По нареждане на готвачката, както заяви.

Знаех си, помисли си развеселено Александра.

— Наредиха ми да си почивам — отговори тя и издърпа ръката си.

— Разбирам. — Хендерсън отстъпи крачка назад. — Търсих Бърчърд. Навсякъде, Финли ми каза в кой хотел е отседнал, но там ми заявиха, че се е изнесъл още преди няколко дни. Финли също го търси, но без успех.

— Защо? — попита Александра и Хендерсън изненадано вдигна глава. — Защо всички го търсите, след като знаете колко е опасно?

— Той ви рани, мисис Алистър, и трябва да си плати. Даже херцог Сейнт Клер е наредил на полицаите от Боу стрийт да го търсят. Убеден съм, че мистър Бърчърд много скоро ще избяга от Лондон, ако вече не го е сторил. Сигурно му пари под шапката.

— Херцогът е много съвестен — промълви Александра и се опита да разтрие слепоочията си.

— Може би, но на първо място е силно влюбен във вас.

— Хендерсън се усмихна измъчено. — Точно като мен.

Александра простена тихо. Главоболието не преставаше да я тормози.

— Не е редно да се говори така, мистър Хендерсън.

— Какво не е редно? Че ви обичам ли? Не мога другояче. Влюбих се във вас… още щом ви видях на прага, преди да извърша онази непростима постъпка. — Той помълча малко и добави: — Пламенно се надявам един ден да ми разрешите да ви покажа колко нежен мога да бъда, за да забравите поведението ми през онзи злощастен ден.

Александра се опита да се държи като дама, която отблъсква нежелан обожател. Трябваше да му заяви, че няма надежда, но се чувстваше толкова уморена, че загуби самообладание. Въздъхна тежко и се свлече на най-близкия стол.

— Мили боже! — изохка Хендерсън. — Наистина ли тази мисъл е толкова ужасна за вас?

— Стига, мистър Хендерсън. — Александра скръсти ръце и продължи през стиснати зъби: — Опитвам се да залича от паметта си събитията от последните две седмици. За съжаление случилото се по време на соарето направи това невъзможно. Целият град говори за мен. Доброто ми име е унищожено. И причината за това е, че вие, пиратите и ловците на пирати, решихте да уреждате личните си вражди в моя салон. — Скри треперещите си ръце под полата и продължи по-спокойно:

— Някога живеех толкова мирно и тихо… — И скучно, добави вътрешният глас. — Животът ми вървеше като по часовник. — По-точно се влачеше без нито една интересна случка. — Всичко си беше на мястото. — Животът ти беше предсказуем и твърдо установен. — Докато вие… — тя го посочи обвинително с пръст — … ме целунахте посред бял ден на улицата. Съседът ми, Грейсън Финли, ме помоли да спя без дрехи, а мистър Ардмор ме отвлече на кораба си. И накрая, на соарето, всички, които не знаеха какво става, разбраха. Издадох се, като извиках името на Грейсън, когато той попадна в опасно положение, и се разплаках, че ми откраднаха диадемата, подарена от него. Следващия път, когато отворя вестник, сигурно ще видя карикатура, на която съм изобразена заедно с пиратския капитан виконт Стоук. Вероятно ще ме изрисуват гола в обятията му, а над главата ми ще напишат остроумен текст.

Изтощена от дългата реч, Александра издиша шумно и затвори очи.

Хендерсън пристъпи към нея. Лицето му изразяваше дълбоко разкаяние. Падна на колене и улови здравата и ръка.

— Мисис Алистър… Александра, ако знаете как се мразя за онова, което ви причиних. Нямате представа колко се презирам. С радост бих върнал времето назад. Аз ви обожавам! — И пламенно целуна изтръпналите й пръсти.

— Моля ви, мистър Хендерсън! — извика раздразнено Александра. — Недейте да правите нещата още по-лоши.

— Кажете как да ги направя по-добри.

— Върнете часовника назад. — Тя се усмихна уморено. — Можете ли?

Той отново вдигна ръката й към устните си, но тя беше твърде изтощена, за да я отдръпне.

— Бих го направил, стига да вярвах, че така ще забравите срещата си с Финли. — Въздъхна и продължи: — Ще бъда откровен с вас, затова предварително ви моля да ми простите, ако ви засегна твърде дълбоко, Финли е варварин. Той не разбира вашия свят. Вие казвате, че насилието ви отвращава. Неговият живот се състои от насилие. Дълбоко в сърцето си знам, че вече сте негова любовница. Когато иска да има нещо, той не чака. Но никога няма да стане ваш съпруг.

Александра изпита чувството, че се е надвесила над бездънна пропаст. Ей сега ще пропадне през пода на салона си и ще се озове на първия етаж.

— Съпруг…

— Той има уговорка с капитан Ардмор. Въпреки всичко притежава чувство за чест и ще се яви за екзекуцията си.

Александра извика ужасено.

— Не бива да допускате това! Трябва да спрете капитан Ардмор!

— Аз? Да спра Ардмор? Той не позволява никой да го спре. Даже мадам Дьо Лорен. Тя се прави на тайнствена, върти някакви интриги, но той я използва както намери за добре. Според мен обаче Финли има някакъв коз в джоба. Досега винаги е ставало така.

— Какво означава това? Смятате, че Грейсън няма да допусне Ардмор да го убие, така ли? — Александра се вкопчи в тази искрица надежда.

— Нямам представа какво е измислил Финли. Винаги ми е било трудно да го преценя. — Хендерсън притисна ръката й. — Единственото, което искам, е да ви изтръгна от всичко това. Ще напусна Ардмор и ще се върна в Кент. Имам много пари. Няма да ви липсва нищо. Ще се заселим в близост до стария ви дом и ще водим чудесен живот. Ще имаме деца, кучета… всичко, каквото ви харесва.

Всичко, което ми харесва? Александра пое въздух и поклати глава.

— Боя се, че не знам точно какво искам, мистър Хендерсън.

Той изохка измъчено.

— Аз знам какво искате. Искате Финли. Но не разбирам защо.

— И аз не разбирам.

О, за бога, разбира се, че знаеше защо! Защото той внесе в живота ми радост. Защото ме разбра, когато плаках за сина си. Защото ми открадна ужасната огърлица на Тео и я превърна в най-прекрасната диадема на света. За съжаление не можеше да каже всичко това на мистър Хендерсън, който беше обвързан с капитан Ардмор. Все едно какво и предлагаше. Даже Кент не я привличаше без Грейсън…

— Съжалявам, мистър Хендерсън — отговори тихо, но решително тя.

Той се вкопчи в ръката й.

— Моля ви, не ме отблъсквайте! Още не. Обещайте да помислите върху предложението ми. Сега ще ви оставя сама, но ако имате да ми кажете нещо, изпратете да ме потърсят в хотел „Маджестик“. Дайте ми поне искрица надежда!

Александра изобщо не усети как той отново целуна ръката й. Знаеше, че няма да му даде надежда. Отдавна беше дарила сърцето си на мъжа, които щеше да жертва живота си за дъщеря си. А това означаваше, че и за нея няма никаква надежда.

— Мисис Феърчайлд ще ме изведе на разходка с коне в парка — обяви весело Маги. — Искаш ли да дойдеш с нас?

Грейсън, който стоеше до вратата към градината, се обърна, като чу гласа на дъщеря си. Маги беше облечена в светъл костюм за езда, а прелестното й личице беше обрамчено от кокетна шапчица. Очите й блестяха възбудено.

— Съжалявам, но не мога. Налага се да работя за проклетото Адмиралтейство. — Грейсън не виждаше причини да крие от дъщеря си какво изпитва. — Ще се опитам да дойда утре.

Усмивката на Маги угасна.

— На кораба винаги бяхме заедно. Помниш ли как двамата с О’Мали ми показвахте как да се катеря по вантите?

Грейсън се усмихна на спомена. Маги беше безстрашна и много усърдна ученичка. Старият морски вълк Иън О’Мали беше дълбоко впечатлен от уменията й.

— Помня, разбира се.

Тя отиде при него и стисна ръката му.

— Когато бяхме на кораба, си мислех, че Хендерсън, О’Мали и Ардмор са наши приятели. Откакто сме в Лондон, всичко се промени. — В погледа й светеше интелигентност, нетипична за дванайсетгодишно момиче. — Нещо не е наред. Защо изведнъж станаха твои врагове?

Грейсън отбеляза местоимението „твои“. О’Мали все още обичаше дъщеря му и я защитаваше с всички сили. Чувствата им бяха взаимни, въпреки че ирландецът дължеше подчинение на Ардмор.

— Те отдавна са мои врагове — обясни внимателно той.

— Споразумяхме се да забравим враждата, докато се приберем в Англия.

— Трябваше да ми го кажеш от самото начало.

— Не исках да те плаша допълнително, Маги. Достатъчно беше, че нахлух така неочаквано в живота ти. Сигурно съм ти вдъхнал сковаващ страх.

Погледът й стигна чак до сърцето му.

— Ти изобщо не ме уплаши, татко. От първия миг, в който те видях, знаех, че ти си моят баща и всичко ще бъде добре. Много повече ме беше страх, че ще остана цял живот сама. Даже мистър Ардмор не беше толкова страховит като тази мисъл.

— Ще му предам какво си казала. — Грейсън беше дълбоко трогнат от признанието на дъщеря си. Тя изглеждаше толкова крехка, а имаше толкова силен характер. — Много се радвам, че не те е страх от него. Това означава, че никога няма да те победи. — Като видя смаяния поглед на момичето, побърза да се поправи: — Аз никога няма да те оставя сама, Маги. Давам ти думата си.

Маги кимна кратко, напълно убедена, че баща й ще сдържи думата си.

— Готвачката на мисис Алистър каза, че дамата вече е много по-добре. Утре може би ще ми позволи да я посетя.

— Тя се усмихна знаещо на баща си и попита невинно: — Не искаш ли и ти да я посетиш?

Грейсън затвори очи. Всеки път, когато мислеше за Александра, си представяше койката си в „Маджести“ и въпросителния й поглед, докато езикът й се плъзгаше по най-интимната му част и го водеше към екстаз. Изохка тихо и разтърси глава.

— Разбира се, че ще я посетя.

И ще продължи така всеки ден, до края на живота си.

— Много добре. Ако искаш, ще идем заедно. — Маги го целуна и хукна към вратата.

Детската прегръдка беше толкова топла, толкова сладка…

— Маги!

Момичето се обърна и го погледна въпросително.

— Ти знаеш, че те обичам, нали? — Грейсън вложи в този въпрос цялото си сърце.

Маги се поколеба и той затаи дъх. После на лицето й изгря усмивка.

— И аз те обичам, татко. — Погледна го в очите, после рязко се обърна и избяга навън.

Грейсън намери О’Мали в кухнята. Седеше с Оливър и мисис Далауей, готвачката на Александра. Щом го видя, ирландецът стана. Грейсън го отведе настрана и му предаде няколко послания, които беше подготвил. О’Мали пребледня.

— Наистина ли искате да му кажа това? Не е ли по-добре просто да се самоубия?

Грейсън нямаше търпение да го убеждава.

— Предайте му посланията ми точно в този ред. Искам да говоря с мадам Дьо Лорен още днес. Ако не съм се прибрал, когато тя пристигне, задръжте я тук. Ако стане нужда, Оливър да седне върху нея.

О’Мали го изгледа мрачно.

— Проклет да сте, Финли. Аз съм втори командващ офицер на един от най-страховитите кораби в световния океан, а не момче за съобщения на надут английски виконт.

Грейсън го хвана за раменете и го придърпа до себе си.

— Тук, в Лондон, вие сте само един досаден ирландец, който почти сигурно е участвал в бунта от деветдесет и девета. Убеден съм, че Адмиралтейството ще се заинтересува от старите ви спомени.

— Това си е чист шантаж — изръмжа О’Мали. — Как смеете да пробвате такива методи, Финли? Направо ми разбихте сърцето. След всичко, което преживяхме заедно.

— Направете, каквото ви казах! — изфуча Грейсън и побърза да излезе.

На Марилебон стрийт Грейсън с радост установи, че този следобед мис О-ла-ла отново обслужва клиентите си. Той влезе в магазина, настани се на един стол и се зазяпа в стоките, докато тя се занимаваше с някакъв французин. След малко мъжът излезе от магазина и кимна на Грейсън почти сърдечно.

Момичето се обърна към новия клиент и се усмихна подканващо. Даде му да разбере, че му е разрешено да огледа не само кутийките за бижута, а и нещо друго, и че ще бъде богато възнаграден.

Грейсън не се отзова на поканата. Помоли я да му покаже три богато украсени кутийки и избра една за Маги. През цялото време се надсмиваше над себе си. Всеки път, когато Маги му причиняваше мъка, той й купуваше подарък. Ако продължаваше така, щеше да й трябва склад за вещите.

Мис О-ла-ла не престана да му се усмихва подканващо.

— Тази кутийка — обясни тя, пърхайки с тъмните си мигли, и посочи най-скъпата кутийка за бижута — е тъкмо за дъщеря ви. Може да побере в нея всичките си бижута.

Момичето носеше памучна рокля, под която се виждаха розовите панделки на бельото. Тъмните зърна на гърдите й изпъваха съвсем ясно под тънката материя.

— В Англия ли сте родена? — попита небрежно Грейсън.

Госпожицата се усмихна сияещо.

— О, да, мосю. Но родителите ми са дошли от Франция. Избягали от терора. В родината си са били богати аристократи. И много известни в своите кръгове.

Грейсън знаеше, че тя лъже. Повечето аристократи продължаваха да живеят като такива, макар и скромно. Само провинциалните благородници отваряха магазини. Всеки знаеше, че са видели и по-добри дни, но със сигурност не са били сред елита на придворните.

Той помилва смарагда върху емайлираното капаче на кутийката.

— Миналия път споменахте мадам Дьо Лорен.

— О, да! Прекрасна дама. Много харесва нашите кутийки. Купи си и разни неща за тоалетката си.

Грейсън опря лакти на тезгяха.

— Тогава сигурно ще ви изненадам, мадмоазел, като ви съобщя, че мадам Дьо Лорен е френска агентка и работи за правителството на Наполеон!