Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (3)

3

Александра не можа да скрие учудването си. Виконтът имаше дъщеря? Как така лейди Фийдърстоун не беше разбрала, че е женен и има дете — екзотично, сякаш произхождаше от някой тихоокеански остров, открит лично от капитан Кук.

Виконтът прегърна момичето и го притисна до гърдите си. Затвори очи и нежно целуна буйните къдрици. Пръстите му затрепериха леко.

— Той те измъчваше, нали, татко? — попита детето, притиснало глава до гърдите му. — А аз си мислех, че мистър Ардмор е наш приятел.

Виконтът се изправи и внимателно отстрани ръцете на момичето от кръста си. Мрачното му лице се разведри.

— Както виждаш, малката ми, жив и здрав съм. — Приглади косите й и я обърна към Александра. — Виж, тази красива лейди ме спаси.

Бадемовидните очи на момичето огледаха непознатата без никакво стеснение. Закръглеността на брадичката, устните, предизвикателният блясък в очите — всичко това беше от виконта, но кожата на малката беше тъмна, с цвета на кафе с мляко. Прекрасно дете, каза си Александра, но изобщо не е на мястото си в елегантния, изискан Мейфеър.

Главата й забръмча от въпроси. Коя е майката на момичето? Женен ли е виконтът? Сърцето й заби неравномерно. Май не можеше да го сложи в списъка си.

Но детето беше възхитително. Начинът, по който се притискаше към баща си, показа на Александра, че много го обича. Усети пробождане в сърцето и разтърси глава. Но защо, за бога, малката носеше тази отдавна излязла от мода копринена рокличка, отрупана с рюшове, чието място беше по-скоро в бална зала, отколкото в тази прашна спалня?

— Как се казвате? — попита я самоуверено детето.

Александра беше много впечатлена от будните, интелигентни очи.

— Мисис Алистър. Ваша съседка съм.

— И много смела, много красива дама — допълни виконтът и й се усмихна очарователно над главата на дъщеря си. — Спаси ме наистина в последния момент.

Момичето явно беше впечатлено. Силната ръка на виконта почиваше върху рамото на малката и Александра буквално усети колко здрава е хватката му. Двамата бяха наистина необикновена двойка.

— Ще я възнаградим ли? — попита момичето.

Бащата отново измери Александра със синия си поглед. Недостатъчното му облекло я правеше нервна. Даже съпругът й, готов да свали панталона си за всяка минаваща жена, не си позволяваше да се явява пред нея само по риза, и то отворена. Този мъж обаче показваше широките си, мускулести и загорели от слънцето гърди съвсем спокойно, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Фактът, че и двамата я наблюдават с неприкрито възхищение, увеличи неловкостта й. Почувства се разголена, сякаш бяха проникнали до дъното на душата й. Явно обучението и възпитанието на високоплатени и уж много способни гувернантки не е било достатъчно, каза си раздразнено тя.

— Възнаграждение? — повтори смутено тя. — Не ми е нужно възнаграждение. Чух разговора ви с онзи господин през отворения прозорец и побързах да ви предложа помощта си. Ако вие…

Виконтът вдигна ръка.

— Виждал съм дори най-дивите пирати да пребледняват, когато си имат работа с Джеймс Ардмор. Вие наистина сте невероятно смела. — Сините му очи изведнъж потъмняха.

— Притежавам няколко опала, които ще святкат в тъмните ви коси като полярно сияние. Веднага ще наредя на бижутера си да ги обкове за вас.

Александра си представи как той лично подрежда опалите в косата й и гърлото й пресъхна. А после, в леглото, ще започне да ги сваля един по един…

— Не ми трябват опали — отговори с треперещ глас тя. — Честно казано, не обичам накити. Съпругът ми непрекъснато ми купуваше разни неща.

Виконтът я изгледа засегнато и лицето й пламна. Да, Теофил я обсипваше с бижута, защото искаше съпругата му да блести, а не да го позори. Сигурно виконтът знаеше всичко за унизителния й брак. Бедната мисис Алистър — бяха му казали клюкарките.

— Съпругът й беше ужасно недискретен. Да, в нейното общество недискретността бе много по-страшен порок от изневярата.

Александра пое дълбоко въздух и кимна.

— Много се радвам, че сте невредим, милорд, но вече е време да се върна в дома си.

— Още не. — Той хвана ръката й и я стисна. — Трябва да намеря начин да ви възнаградя.

Вдигна ръката й към устните си и я целуна. Докосването се усещаше като хладно кадифе, ала когато почувства топлия му дъх, по гърба й пробяга гореща тръпка. Устните й още тръпнеха от натиска на неговите. Той сигурно не бе осъзнал какво прави, когато я притисна на пода и я целуна с дива страст. Александра плъзна език по долната си устна, където бяха минали зъбите му. Никой мъж досега не я беше целувал по такъв начин. Виконтът ще е първият и последният, каза си меланхолично тя.

— Татко — намеси се в този момент момичето, — защо капитан Ардмор иска да те убие?

Грейсън се обърна към дъщеря си, без да пуска ръката на Александра.

— Той не иска да ме убие, Маги. Само ме предупреди.

Александра си спомни какви думи беше чула през прозореца, преди да повика Джефри и готвачката и да дотича в съседната къща. Уплаши се много, като чу за изчезването на френския крал, но веднага разбра, че това няма нищо общо с враждата между виконта и непознатия на име Ардмор. Омразата в гласа му й показа, че тази вражда е дългогодишна и дълбока.

Виконтът най-сетне пусна ръката й и смени темата:

— Трябва да помогнем на лейтенант Джейкъбс. Раниха го.

Смущението по лицето на момичето отстъпи място на загриженост.

— О, бедният мистър Джейкъбс! Ще се погрижа за него. Къде е Оливър?

Малката мина покрай баща си и изскочи от стаята, все още с нож в ръка, сякаш възнамеряваше да отмъсти на враговете.

Александра понечи да я последва, загрижена, че може да се нарани с ножа, но изведнъж политна назад като риба, уловена на въдицата. Обърна се и видя, че виконтът я е хванал за колана на халата.

— Останете при мен, красива лейди.

— Но Маги може би е в опасност! Онези може да са се върнали. Или някой да е останал скрит на партера.

— Няма да се върнат — отговори спокойно той. — Или поне не тази нощ.

Държеше се смайващо за човек, в чийто дом са проникнали хора с лоши намерения и който едва не е изгубил живота си.

— Кои са нападателите? Кой е този мистър Ардмор? Веднага трябва да изпратите някого в полицията.

Мъжът дръпна колана по-силно и я приближи до себе си.

— Много е важно да забравите всичко, което видяхте и чухте тази нощ, мисис Алистър. Ще го направите ли за мен?

— Но кой…?

Погледът му се вкамени.

— Повярвайте ми, моля ви. Мога да ви кажа само, че животът ми е твърде опасен, за да въвлека в проблемите си вас или полицията. Вървете си вкъщи и останете моята красива съседка. — Лицето му се смекчи и той й се усмихна по начин, който стопли сърцето й. — Може би следващия път, когато се срещнем, няма просто да си кимнем и да се разминем, а ще си побъбрим. Това ще ме направи много щастлив.

Александра беше достатъчно честна да си признае, че тази възможност и е приятна.

— Но вие не можете да отминете случилото се! Онзи мъж се опита да ви убие. Трябва да се доверите на някого. Може би на Адмиралтейството.

На челото му се появи бръчка. Защо ли се учудваше, че тя не е изпълнила желанието му незабавно? Явно не беше свикнал да оспорват думата му. Смяташе, че всички са задължени да го слушат. И не беше нужно да крещи — една дума и един поглед бяха достатъчни.

Александра обаче мразеше от дън душа ролята на покорната съпруга.

— А какво става с френския крал?

Лицето му остана напълно безизразно.

— Какво да става с него?

— Мистър Ардмор смята да ви попречи да го търсите, така ли? Как ще го откриете, като не искате да приемете помощ дори от Адмиралтейството?

В погледа му блесна студенина.

— Заради вашата сигурност, мисис Алистър, и заради моя живот и този на Маги, трябва да ми дадете думата си, че ще престанете да задавате въпроси. Аз ще се оправя с мистър Ардмор и с френския крал по моя си начин. — Изгледа я така строго, че тя потръпна. — Закълнете се. Никаква полиция. Никакви въпроси.

Тя се взираше в него като замаяна. Сърцето й заби страхливо.

— Е, добре. Щом смятате, че бих могла да изложа дъщеря ви на опасност, аз се заклевам да не говоря за това с никого другиго, освен с вас.

Той кимна кратко, но лицето му си остана мрачно.

— Обаче — продължи дръзко тя — вие самият би трябвало да ми разкажете какво се случи.

Той примигна смаяно. Тя упорито вирна брадичка. О, не, милорд, няма да се подчиня лесно на желанията ви.

Внезапно той се засмя, сложи ръце на раменете й и се наведе към нея. Горещият му дъх се плъзна по устните й. Тя си спомни вкуса му, докато я целуваше на пода в спалнята си. Див, екзотичен, замайващ… невероятно мъжествен. Тогава се почувства… удовлетворена. И сега беше така.

— Явно ще се наложи да ви затворя красивата уста по друг начин — прошепна той и върхът на езика му нежно се плъзна по устните й. Александра извика тихо. Местата, по които минаваше езикът му, пареха като огън. Александра се постара да запази равновесие и отчаяно се опита да намери точка, в която да съсредоточи погледа си. Ала видя само отворената му риза, бронзовата гръд и небръснатата брадичка. Мястото, което според слуховете съпругът й предпочитал гладко и без нито едно косъмче, изведнъж стана влажно и горещо.

Александра се покашля и отговори колкото можеше по-високомерно и изискано:

— Сър, вие се държите крайно неприлично!

Грейсън изобщо не се впечатли.

— Не, разбира се. Просто ви вкусих. Ако ви целуна, вече ще е неприлично.

— Наистина ли? — Тя го изгледа с леко объркване. — Не мисля, че има голяма разлика.

Той се поклони отново.

— Имате вкус на мед.

— Вие май още не сте дошли на себе си, милорд. Вероятно от облекчение, че останахте жив.

— Може би сте права. Да, малко съм объркан.

— Тогава си починете. Утре рано ще сте възстановили физическите си сили и ума си.

Той отмахна една къдрица й помилва бузата й. Кожата й запари.

— Вие също трябва да си починете, мисис Алистър. Преживяхте ужасна нощ.

— По-скоро бих я нарекла необикновена. — В малката вдлъбнатинка на шията му блестеше пот и за свой ужас Александра изпита желание да я — вкуси. — На колко години е дъщеря ви?

Той я погледна, учуден от бързата смяна на темата.

— На около дванайсет, предполагам.

Нима не знаеше точно? Александра много искаше да научи повече за детето. Сигурно е прекрасно да имаш такава очарователна дъщеря, каза си тя с лека завист.

— Ще позволите ли… ще позволите ли да ви задам още един въпрос?

— Да, но внимавайте. Ако не го харесам, ще си позволя отново да се държа неприлично.

Александра преглътна. Явно съм полудяла, каза си тя. Трябваше да се махне оттук, докато още можеше, да се прибере в спокойния си дом. Вместо това докосна с треперещ показалец белега на ключицата му.

— Докъде стига това?

Като видя усмивката му, тя се стресна. Той улови пръста й и го опря върху панталона си, малко над десния хълбок.

— Дотук.

Александра усети как кожата там се опъна и сама се разтрепери още по-силно. Веднага изтръгна ръката си и попита:

— На дуел ли го получихте?

Грейсън поклати глава.

— Нападнаха ме със сабя. Бях се втурнал да помогна на слугата си, който бе нападнат с абордажна кука.

— И вие спечелихте битката и спасихте мистър Оливър?

— Не. Загубих и Оливър ме спаси.

— О… — Подобна бруталност й беше чужда. В нейния свят имаше дуели, но те протичаха цивилизовано и се провеждаха по ясни правила. Каква е била тази варварска битка? — Е, тогава… — Тя отстъпи крачка назад. — Трябва да се погрижите за приятелите си. Лека нощ, милорд.

Виконтът я гледаше мълчаливо. Явно разбираше, че тя говори несвързани неща, защото трепери с цялото си тяло. Сърцето й биеше като на уплашено зайче. Ако я докоснеше, тя щеше да се свлече на пода и да го моли да я вземе.

Александра събра цялата си сила, обърна се и излезе от стаята.

— Мисис Алистър…

Кадифеният звук на гласа му я накара да се обърне рязко. Коленете й омекнаха и тя се улови за парапета на стълбата.

— Да? — Едва успя да придаде на гласа си безгрижно звучене.

— Искам да ви помоля за една услуга.

Александра преглътна.

— И каква е тя?

Той впи поглед в очите й и блясъкът им я замая.

— Когато тази нощ се върнете в леглото си… свалете нощницата.

Александра се вкопчи с две ръце в парапета. Едва се държеше на краката си.

— Какво казахте?

Той се облегна на касата на вратата. Погледът му обходи тялото й.

— Преди да си легнете, махнете нощницата. Искам да си ви представя така, докато лежа от другата страна на стената.

Зави й се свят. От тялото й струеше горещина.

— Защо? — попита дрезгаво.

Той я изгледа невярващо и се усмихна така, че сърцето й за малко да изскочи от гърдите. Тя се отдели от парапета и хукна с треперещи крака надолу по стълбата. Дълбокият му гърлен смях я преследваше до вратата на къщата.

— Александра винаги ни поднася вкусни неща — засмя се Синтия Уотърс и се облегна на крехкия стол в стил Шератон. Посегна и внимателно си взе още една петифура от платото на масата. Напъха я цялата в устата си и задъвка доволно.

Лейди Фийдърстоун, която седеше редом с домакинята на дивана в стил ампир, стисна ръката на Александра.

— Е, решихте ли? — попита шепнешком тя, докато мисис Уотърс и мисис Тейтли превъзнасяха качествата на сладките.

— Какво да съм решила? — отвърна разсеяно Александра.

— За виконт Стоук.

Александра с мъка успя да скрие уплахата си. Нощното приключение бе оставило видими следи. От сутринта се чувстваше уморена, даже се скара на камериерката Алис — въпреки че иначе беше най-любезната господарка на света. Сега гледаше в развълнуваното лице на лейди Фийдърстоун и трепереше вътрешно. Всички ли знаеха, че е лежала на пода в спалнята на виконт Стоук и му е позволила да я целува?

Да не говорим, че наистина бе спала без нощница. Сигурно затова се държа зле с Алис. Камериерката бе влязла в спалнята й, преди Александра да облече халата си и да се престори, че всичко е нормално. Алис обаче беше отлично възпитана камериерка и се бе престорила, че не вижда нищо неприлично във факта, че господарката й лежи в леглото си без никаква дрешка. „Нося ви чая, мадам“ — каза само тя и веднага излезе.

— Какво за виконта? — попита нервно Александра.

— Ще го добавим ли в списъка?

Александра приглади роклята си и не отговори. Миналата година по Коледа, докато гостуваше у семейство Фийдърстоун, тя изказа съкровеното си желание да се омъжи отново и да роди деца. Когато изрази загрижеността си, че вторият й съпруг може да се окаже като първия, лейди Фийдърстоун, най-близката приятелка на починалата й майка, реагира с пълно разбиране и заяви, че веднага ще състави списък с подходящи ергени. След това двете ще проучат внимателно всеки кандидат и ще оставят в списъка само онези, които изпълняват високите изисквания на Александра.

Отначало Александра се колебаеше, но после се съгласи, че планът на лейди Фийдърстоун е разумен. Ако беше внимавала повече с първия си съпруг, вместо зарадвано да приеме първото предложение за женитба, сега щеше да живее щастливо. Може би дори вече щеше да има децата, за които копнееше, и съпруг, чиято най-голяма грешка ще е, че по време на хранене пъха салфетката в жилетката си. Тя, разбира се, няма да обръща внимание на това дребно провинение. Теофил беше винаги безупречно облечен и имаше съвършени маниери. Неопитната Александра беше сбъркала това внимателно подбрано поведение с дружелюбие и доброта. Да, той наистина играеше убедително ролята си.

— Няма ли поне да го поканите на соарето? — попита лейди Фийдърстоун.

Александра въздъхна недоволно. Достойната дама я бе убедила, че в края на сезона трябва да даде соаре и да покани всички хора с ранг и име, останали в града. Много скоро всички ще потеглят към провинцията и ще стане ужасно скучно, настояваше лейди Фийдърстоун. Днес обаче Александра се чувстваше твърде изтощена, за да мисли за предстоящото забавление. Лейди Фийдърстоун я дари с окуражителна усмивка.

— Аз няма да… — започна тя, но точно тогава в салона се втурна видимо възбуденият Джефри с накривена перука.

— Виконт Стоук! — буквално изкрещя той.

Гостенките на Александра вдигнаха глави. Разговорите около масата замлъкнаха.

Виконтът се появи на прага на отворената двукрила врата. Изглеждаше съвсем спокоен, едва ли не равнодушен, сякаш не се беше борил за живота си миналата нощ. Жакетът му беше толкова тъмносин, че изглеждаше почти черен и подчертаваше очите му по съвършен начин. Под жакета носеше батистена риза, косата му беше вързана на опашка на тила. Вместо яка и вратовръзка беше украсил шията си с копринено шалче — вероятно за да скрие по-добре следите от въжето, съобрази Александра.

Джефри се поклони и бързо излезе, опитвайки се да поправи перуката с дебелите си пръсти. Виконтът се облегна небрежно на вратата и изпълни салона с усмивката си.

— Добър ден, уважаеми дами.