Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (6)

6

Само след секунди в стаята й влезе виконтът. Александра скочи и застана пред писалището си. Той не биваше да види списъка.

Виконтът хвърли многозначителен поглед към Джефри. Без да чака заповед от Александра, младият лакей се поклони и побягна навън.

Лорд Стоук го изпрати с поглед и затвори двукрилата врата. Александра се уплаши. Не беше редно да приема джентълмен в салона си при затворена врата, и то след шест следобед. Да не говорим, че същият този джентълмен я беше целувал страстно преди по-малко от двайсет и четири часа. Тя искаше да посочи вратата, но бързо размисли. Вместо това сложи пръст върху белега на устните си.

Виконтът въздъхна и бързо пристъпи към нея. Без да помоли за позволение, хвана брадичката й и внимателно повдигна главата й. Огледа внимателно белега и бръчките на челото му се задълбочиха.

— Проклятие!

Без да съзнава какво прави, Александра прокара език по раничката и леката подутина, оставена от очилатия. През целия следобед беше усещала белега като следа от опозоряване.

Сините очи на виконта святкаха като стомана.

— Той съжалява за онова, което ви стори. Разкайва се, повярвайте.

— Значи наистина го познавате? — Александра отново си спомни за уплашения вик на Маги. Тя бе повикала мъжа по име. Значи не само виконтът, а и дъщеря му познаваше извършителя. Това събуди любопитството й.

— Ако искате да чуете извинението му, трябва само да ми кажете — продължи виконтът. — Веднага ще се погрижа.

Александра не искаше никога вече да види очилатия.

— Не, недейте. Нищо ми няма.

Пръстите му върху кожата й бяха толкова топли… Тя затвори очи, за да се наслади на усещането, но веднага ги отвори, когато виконтът продължи:

— Дадох му ясно да разбере, че никога повече не бива да се приближава до вас.

— Наистина ли го направихте? — попита с отслабващ глас Александра.

Палецът му описваше кръгчета около ъгълчетата на устата й и топлината върху кожата й се засилваше.

— Заявих им, че ще ви защитавам и че трябва да ви оставят на мира.

На кого? — запита се тя. На другите пирати? Дамите и господата от нейния кръг със сигурност няма да я оставят на мира, ако той обиколи Лондон с вестта, че тя е под негова закрила. О, ваша милост, случи се нещо необикновено! Пиратът от съседната къща се обяви за мой закрилник! Реакцията ще бъде шок, любопитство, ужас и възхищение едновременно. И край на доброто й име.

Можеше да го спре с целенасочен отговор. Все пак тя беше внучка на херцог и нямаше нищо общо с дамите, които приемаха целувки от мъжете на улицата и допускаха да отмъщават за тях. Подобни неща се случваха с най-добрите куртизанки или с дами от добри семейства, движещи се в съмнителни среди. Александра потисна една въздишка. Колко ли интересен беше животът им…

— Нищо ми няма, милорд — повтори тя. — Не съм ранена.

В сините очи, които не се откъсваха от лицето й, гореше тъмен огън.

— Аз имам много неприятели, мисис Алистър — обясни тихо той. — И много ми се иска да можех да ви пренебрегна. Но не е толкова лесно.

Александра усети как се разтапя. Защо всеки път ставаше така, щом той я погледнеше или пръстите му докосваха кожата й? Докъде щеше да стигне така? Тя беше почтена вдовица на двайсет и пет години, а не глупаво момиче, което допускаше всеки що-годе красив мъж да му завърти главата.

— И на мен не ми е лесно да ви пренебрегна, милорд.

Мрачното му лице се разведри.

— Това прозвуча много… мило.

Миглите му бяха златни като косата — перфектна рамка за сините очи. И перфектно прикритие за погледа му.

— Моите врагове са страшни. Те не си играят. — Гласът му отново прозвуча сериозно. — Затова би било най-добре да изчезнете. Имате ли имение извън Лондон, мисис Алистър?

Александра кимна колебливо.

— Покойният ми съпруг ми остави малка лятна къща близо до Солсбъри.

— Тогава ще заминете. Веднага.

Господи, той говореше сериозно! Сърцето й ускори ритъма си. Какво ставаше с нея?

— Невъзможно ми е да тръгна толкова бързо. Ще напусна Лондон в края на юни, както винаги. Обикновено гостувам на семейство Фийдърстоун в Кент.

Грейсън поклати глава.

— Не. Заминете незабавно за Солсбъри. Скрийте се в къщичката си и останете там най-малко до средата на лятото.

Александра мразеше онази къща. Тя беше прекрасен златен кафез, построен през миналия век от някакъв аристократ за любовницата му. После човекът загубил богатството си и се принудил да продаде къщата. Теофил я настаняваше там през лятото и я окуражаваше да кани дами на чай и да се разхожда. През това време той обикаляше близките села и спеше с жените и дъщерите на фермерите.

Александра навлажни с език пресъхналите си устни.

— Вече ви казах: не мога да замина преди края на месеца. Следващата седмици ще давам соаре. Чака ме много работа.

Грейсън я погледна неразбиращо. Явно за него соаретата бяха най-маловажното нещо на света. Топлите му пръсти милваха тила й и Александра постоянно отклоняваше вниманието си.

— Соарето — постара се да обясни тя — е замислено като обществено събитие по случай края на сезона. След това всички ще се оттеглим в провинцията. Ще дойдат херцози и херцогини. Вече съм разпратила поканите и имам съгласието им…

Той зарови пръсти в тъмната й коса и тя също започна да мисли, че соарето няма никакво значение. А пък херцозите и съпругите им — още по-малко.

— Вие, разбира се, също сте… поканен… с дъщеря си… — Александра стисна устни, за да не треперят. — Обаче момиченцето… има нужда… от подходяща рокля… И без това исках да говоря с вас за… облеклото й. Надявам се, ще ми разрешите да я посъветвам при избора. Извинете, че се намесвам, но…

Бузите й пламнаха — беше си спомнила, че миналата нощ говориха кое е прилично и кое не.

Явно и той мислеше за това. Очите му пламтяха.

— Разкажете ми, мисис Алистър — започна той, докато си играеше с една къдрица от косата й, — миналата нощ изпълнихте ли желанието ми?

Александра едва дишаше.

— Изпълних го — прошепна дрезгаво тя.

Той се усмихна едва забележимо.

— Това ме радва.

— Нали вие самият… го предложихте.

— Правите ли всичко, което ви предлагам?

— Не… разбира се, че не!

Той вдигна вежди и отново се усмихна.

— Защо тогава го сторихте?

Тя преглътна и отговори едва чуто:

— За да разбера как ще се почувствам.

Нито един от мъжете в списъка й не беше така изнервящо мъжествен. Даже херцогът, досега най-красивият от кандидатите, винаги беше… облечен. За разлика от него виконтът й даваше възможност да усети близостта му. Да помирише мъжкия му аромат.

— Е? Как беше? — попита тихо той.

Великолепно. Горещо. И необичайно. Събуди у нея странното желание да усети ръцете му върху тялото си.

Тя пое въздух и се опита да смени темата.

— Да поговорим… за моето соаре…

Той се приближи още малко до нея и тя загуби дар слово.

— Аз обаче не искам да говоря за вашето соаре. — Наведе се над нея и нежно я целуна в ъгълчето на устата, точно върху подутото място.

Случи се нещо необикновено. Цял следобед беше усещала бруталната уста на мъжа с очилата и съзнаваше, че има белег дори когато не искаше да мисли за това. Ала когато устните на виконта я докоснаха, болката и унижението изчезнаха, сякаш никога не се бяха случили. Първо кожата й се разтрепери, ала когато тръпките отшумяха, остана само насладата от докосването. Устните му милваха нейните като лек летен вятър. Целувката не беше страстна като онези от миналата нощ, а целебна като цветни листенца върху кожата й. Той вдигна глава и нежно духна върху белега, където сега се усещаше само неговата милувка.

Всички мисли за соарето, за новия гардероб на Маги и за неприятната случка следобед се разтвориха в нищото. Светът й се изпълни с устните му, с тялото му, притиснато към нейното, с пръстите, които си играеха с къдриците й.

— Би трябвало да ви устоя — пошепна той до устните й, — но не мога. Вие сте моята прекрасна съседка. Вие утешавате сърцето ми.

— О! — прошепна изненадано тя. После във внезапен прилив на смелост се надигна на пръсти и внимателно целуна белега на долната му устна.

Усети как устните му се извиха в усмивка. Той помилва шията й, горещият му език закръжи около ухото й.

— Вие сте магьосница — прошепна дрезгаво той.

Обгърна я с две ръце и властно я притисна до себе си. В първия момент Александра се разтрепери, но после сърцето й се изпълни с радост. Отдавна, много отдавна не я бяха прегръщали така — с толкова топлина и нежност, с две силни ръце. Спомняше си, че така я беше прегръщала майка й, преди да умре. Копнееше да има свои деца, за да ги прегръща по този начин, но тази радост й бе отказана. Едва когато този мъж я взе в прегръдките си, тя разбра колко дълго е копняла за човешка близост.

Облегна глава на силното му рамо и въздъхна. Сигурно ще бъде прекрасно да стане законна съпруга на този мъж. Тогава ще има правото да се облегне на гърдите му, да търси близостта му винаги когато има нужда от него. Сърцето му биеше силно и й вдъхна сигурност. Той плъзна ръка надолу по гърба й и тя усети сладка, гореща тръпка.

Изведнъж виконтът промени позата си и тя усети как посегна някъде зад нея. Списъкът! Беше го оставила на писалището си. Отворен. Всеки би могъл да го прочете.

Отчаяно се опита да се обърне и да грабне листа, но той я спря.

Изведнъж устата й пресъхна. Защо не бе прибрала списъка в чекмеджето, преди той да влезе? Брендито в чая явно й е замаяло главата. Сега й се зави свят.

Той прочете мъжките имена и я изгледа недоверчиво.

— Какво е това?

— Това е… — Александра се откъсна от прегръдката му и отстъпи крачка назад. — Това е лично, милорд! — Най-добре да се държи като обидена дама.

Погледът му се вледени.

— Виждам името си.

Александра трескаво затърси подходящи думи за отговор. Знаеше, че не може да лъже. Най-добре да му каже истината. Дори и брендито не можеше да й помогне в тази ситуация.

— Това е списък…

— Виждам. — Очите му станаха още по-студени. — Какъв списък? Надали сте записали гостите на соарето, което ще дадете. Твърде малко имена.

Александра вдигна ръце към лицето си.

— Моля ви, милорд, умолявам ви да не разказвате на никого за този списък! Ще ме засрамите пред хората.

Той смачка хартията.

— Мълчанието ми зависи от отговора ви. Какъв е този списък?

Изглеждаше толкова ядосан, толкова ужасен от глупавия списък с подходящи кандидати за женитба, че в смущението на Александра се примеси любопитство.

— От какво се боите? Защо моят безобиден списък ви стресна толкова силно?

Очевидно бе задала лош въпрос. Той се наведе заплашително над нея.

— Вече съм бил заплашван от много дръзки мъже, мисис Алистър. Някои изгубиха само пръстите на едната си ръка, други обаче трябваше да се простят с живота.

Александра зяпна смаяно. Учудването прогони страха.

— Заплашване? Шантаж? Защо ми е да прибягвам до такава низост?

Той размаха листа пред лицето й.

— Веднага ми кажете какъв е този списък!

Гледаше я злобно, без да подозира колко смешна е истината. Какво ли ще направи, ако го излъже? Не, по-добре не. Тя не умееше да лъже. Сигурно ще я изхвърли през прозореца. Или може би ще я…

Господи, ще й отреже пръстите! Александра скри ръце зад гърба си и се въоръжи със смелост. Ако го изрече бързо, може би няма да звучи така глупаво.

— Това е списък с подходящи кандидати за женитба. С джентълмени, които може би ще пожелаят да се оженят за мен, а аз бих била склонна да кажа „да“.

Слава богу, изрече го! Да видим как ще реагира той.