Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (5)

5

Александра се отбраняваше отчаяно. Мъжът я дърпаше за косата и тя изпитваше силна болка. Целувката му беше брутална и безогледна и по нищо не приличаше на пламенните целувки на виконта от миналата нощ. Той също бе проявил безогледност, но в никакъв случай не искаше да й причини болка. Този мъж обаче изобщо не обръщаше внимание на съпротивата й.

След миг я пусна така внезапно, че тя политна и едва не падна.

Шокиран, херцогът се втурна да я подкрепи. Александра чу как лорд Хилдебранд извика нещо от антрето. Виконтът също бързаше към тях. Погледът му гореше от жажда за убийство. Като го видя да приближава, мъжът с очилата се уплаши, обърна се рязко и хукна да бяга. Само с две крачки виконтът го настигна и го обърна към себе си. В следващия миг физиономията на очилатия се промени. Страхът му изчезна и той се ухили подигравателно. Виконтът заби юмрук в лицето му и от гърлото му се изтръгна болезнен вик.

Придружен от своя лейтенант Джейкъбс, Грейсън Финли тичаше по Бонд стрийт в посока Пикадили. Целта му беше хотел „Маджестик“. Не беше на себе си от гняв.

Хендерсън бе успял да избяга с двуколката си, но Грейсън беше твърде бесен, за да чака, докато му приготвят каретата. Извика Джейкъбс и двамата се втурнаха да преследват негодника пеша. Грейсън знаеше къде ще отиде Хендерсън.

Оливър се бе погрижил за раната на Джейкъбс. Лейтенантът имаше болки, но за щастие не бе пострадал сериозно. Готвачката на мисис Алистър беше помогнала на Оливър и той изглеждаше много доволен от нея. Не каза нищо — той никога не говореше, — но от снощи се усмихваше едва забележимо.

Миналата вечер в дома му бяха дошли почти всички прислужници на мисис Алистър. Джефри само погледна кървящата рана и се свлече в безсъзнание на пода в кухнята, обаче близначките Ани и Ейми — като ги видя, Грейсън реши, че вижда двойно, — изтичаха да доведат помощ и много скоро се върнаха с един полицай. Грейсън го определи като твърде млад и неопитен и го отпрати. После се появи камериерката Алис и подгони прислужниците към къщи.

Гневът на Грейсън растеше с всяка крачка. Знаеше кой е възложил на Хендерсън да изиграе този мръсен малък номер. Не толкова на Александра, колкото на него. Стисна зъби и си пожела да има пистолет и сабя в колана. Само че тук беше Лондон и управата на хотел „Маджестик“ сигурно нямаше да му позволи да нареже Хендерсън на парчета върху килима в салона.

Грейсън си обеща да се погрижи Джеймс Ардмор и бандата му никога вече да не се докосват до прекрасната му съседка. Тя не беше нито пристанищна курва, нито скъпа куртизанка, която знае как да държи в шах двама легендарни пирати с наклонности на Казанова. Не, Александра беше истинска лейди с копринени коси и кафяво-зелени очи и сигурно щеше да рухне от игричките на Ардмор.

Господ явно имаше чувство за хумор. Грейсън вече имаше всичко, за което си струва да живее, но не разполагаше с никакво време на този свят. Преди шест месеца животът му беше пуст и скучен. После научи за съществуването на Маги — дъщерята, за която дълго време не знаеше нищо. Сега пък откри възхитителната мисис Алистър, и то в съседната къща. Истинска дама с вкус на хладно вино в задушна лятна вечер. А очите й… май щеше да се удави в тези очи.

Маги бе започнала да събужда за нов живот мъжа, който дремеше дълбоко скрит под хладната фасада на скандалния капитан Грейсън Финли — ужаса на Карибието, демона на Пасифика. Мисис Алистър притежаваше всичко необходимо, за да го извлече на бял свят, колкото и да се противеше. Днес обаче Грейсън беше длъжен да зарови този мъж дълбоко, дълбоко в душата си.

„Маджестик“ беше прекрасна джорджианска сграда. Намираше се на Пикадили точно срещу Сейнт Джеймс стрийт и наскоро беше преустроена в елегантен, скъп хотел. Много подходящо място за Хендерсън. Този човек притежаваше цели гардероби с костюми от най-добрите шивачи по Бонд стрийт. Нито един шивач от Карибието или от Азия не се осмеляваше да ушие нещо за взискателното конте. Понякога се случваше да развали костюма си и тогава го прибираше грижливо и го съхраняваше, докато се върне в Англия. Тъй като обаче Джеймс Ардмор беше в списъка на търсените от английските власти престъпници, защото нападаше английски кораби и освобождаваше принудително набрани американски моряци, Хендерсън рядко имаше възможност да се завръща в родината си.

Даже когато бяха в морето, той поддържаше маникюра на ноктите си. Беше издържал няколко изпита в Оксфорд, известно време членуваше в духовен орден, но скоро го напусна разочарован и лишен от наследство. Затова отиде в морето. Целта му беше да стане офицер, но явно беше объркал конците, защото преди няколко години се появи в бандата на Ардмор.

Джейкъбс беше завършил Итън и също беше следвал в Оксфорд. Произхождаше от също толкова изискано семейство като това на Грейсън, но изобщо не беше сноб като Хендерсън. Грейсън достатъчно често беше виждал зад очилатата фасада на Хендерсън да святка стомана и знаеше що за човек е контето. Ардмор понасяше модните залиталия на своя подчинен главно защото Хендерсън наистина беше дяволски добър лейтенант.

Завариха го да седи сам в празния салон на партера и да чете вестник. Устата му се бе оцветила в тъмночервено и вероятно тъкмо затова бе потърсил уединение.

Мисис Алистър също имаше синьо петно над горната устна — Грейсън го видя с очите си. За спомен от Хендерсън. Когато херцогът я отведе в дома й, тя притискаше кърпичката си върху петното, сякаш можеше да го заличи. Маги остана много объркана от случилото се. „Защо мистър Хендерсън постъпи така, татко?“ — попита няколко пъти тя, притискайки се към баща си.

Грейсън също искаше да разбере. Видя как гостите на мисис Алистър я наобиколиха развълнувано, когато херцогът я въведе в салона. Грейсън изобщо не хареса израза върху лицето на лорд Хилдебранд Калдикот. Негодникът гледаше Александра с такъв глад, сякаш завиждаше на Хендерсън за проявената смелост. Грейсън не намери начин дори да се доближи до Александра, камо ли да я докосне и да пошепне в ухото й, че ще отмъсти за нея.

— Хендерсън — проговори той с опасно тих глас.

Негодникът скочи и вестникът падна на пода. Погледна изпитателно двамата мъже насреща си и побърза да се скрие зад високото кресло.

— Финли…

Грейсън пристъпи по-близо и Хендерсън вдигна ръце.

— Стига, Финли — опита се да го спре той. — Веднъж вече ме ударихте, насинихте лицето ми. Виждате ли какво ми причинихте? Имах намерение тази вечер да посетя няколко изискани дами, а сега…

— Защо? — попита подигравателно Джейкъбс. — Те ще се погрижат за вас.

Лицето на Хендерсън моментално се разведри.

— Наистина ли смятате така?

— Хендерсън — повтори със същия тон Грейсън.

Името оказа магическо въздействие. Хендерсън пребледня.

— Идеята не беше моя, Финли, кълна ви се.

— Знам чия е била идеята. — Гласът на Грейсън звучеше тихо и убийствено. — Дошъл съм, за да разбера причината.

Хендерсън облиза пресъхналите си устни и изохка тихо, когато докосна раната.

— Капитан Ардмор я е видял да влиза снощи в къщата ви.

— След като офейка? — учуди се Джейкъбс. — Нали се беше заклел, че няма да ни убие?

— Ами той не ви уби, нали така? — Хендерсън разпери ръце. — Аз нямам нищо общо с нападението. Узнах за него едва тази сутрин от О’Мали.

— Тук ли е О’Мали? — Джейкъбс се огледа, сякаш очакваше дребосъкът всеки момент да изскочи от тайна врата в ламперията.

Хендерсън изпухтя презрително.

— О’Мали? Тук? Наистина ли вярвате, че в такъв хотел ще приемат някакъв си ситен, мръсен ирландец?

— Ще предам на мръсния малък ирландец, че сте ми го препоръчали — отвърна сухо Грейсън. — Продължавайте. Държа да чуя обясненията ви.

Хендерсън скръсти ръце.

— Ардмор иска да разбере какво означава за вас красивата дама. О’Мали заяви, че най-лесно ще разберем, ако някой джентълмен я целуне пред очите ви.

— Разбирам. — Гласът на Грейсън прозвуча хладно и той се поздрави за самообладанието. Въпреки че ужасно му се искаше да разкъса Хендерсън във въздуха. — И вие се обадихте доброволно.

Хендерсън се изсмя сухо.

— Задължиха ме да се явя като доброволец. Заклевам ви се, нямах понятие, че тя е… лейди.

— Точно така, Хендерсън, тя е лейди. — Гласът на Грейсън прозвуча ледено. — А вие какво си мислехте?

Контето нервно вдигна рамене.

— Ами… как да кажа? Бие си знаете. Весела вдовица… скъпа куртизанка. Все пак тя влезе в къщата ви, нали? Посред нощ! Коя изискана дама би постъпила така?

Грейсън усети, че всеки миг ще загуби самообладание. Ей сега ще нападне Хендерсън и ще го убие. Персоналът на „Маджестик“ ще събира остатъците му от килима.

— Дамата дойде, за да ми спаси живота.

Хендерсън намести очилата си.

— Уверявам ви, нямах представа. Разбрах го едва когато застанах пред нея. Но трябваше да я… — Той не посмя да произнесе думата. — Чак тогава ми стана ясно, че Ардмор е допуснал ужасна грешка. — Поколеба се, но все пак попита: — Тя… добре ли е?

— А вие как мислите?

Хендерсън го изгледа учудено. Грейсън сам не разбираше откъде идва гневът му. Александра не беше негова жена, а просто дама, която никой не беше научил да се целува истински. Нейните меки, невинни устни трепереха любопитно под неговите. Да, тя нямаше никакъв опит. Защо, след като е била омъжена? — запита се Грейсън. Явно съпругът й е бил пълен идиот.

— Запомнете какво ще ви кажа, Хендерсън. Ако още веднъж я докоснете с мръсната си уста, ще считам за свой дълг да отмъстя за честта й. Ще постъпя така с всеки, който се осмели да се доближи до нея. Кажете на Ардмор, че това важи и за него. Разбрахте ли ме?

Лицето на Хендерсън побеля като вар.

— Да, разбирам ви. Но що се отнася до капитана, за съжаление не мога да поема гаранция.

Гневът на Грейсън отново пламна. Беше готов да разкъса лейтенанта на парченца, и то само защото бе целунал съседката му! Жена, която го изгледа смаяно, когато я помоли да спи без дрехи.

Тя бе изпълнила молбата му. Разбра го, като видя лекото й изчервяване, когато го посрещна в салона. Въпреки че възрастните дами го наблюдаваха подозрително, той не беше способен да откъсне очи от нея. Да, тя беше спала гола и сега се чувстваше неловко. Едновременно с това беше възбудена.

Поведението й оказа своето въздействие върху него. Проклет да е Хендерсън! Случката му бе показала от ясно по-ясно какво може да се случи с Александра, ако бившият капитан Финли се поддаде на импулса си и я направи своя. Ардмор ще я сметне за лесна плячка. Животът на Грейсън и без това беше много объркан. Сближаването с Александра щеше да го направи още по-сложен.

Ако убие Хендерсън, ще се почувства по-добре, но това означаваше да пусне в ход цяла поредица от отмъщения. Отмъстителността на Ардмор не знаеше граници, освен това Хендерсън беше само пионка в голямата игра. Също като О’Мали, Маги и дори той самият.

Затова потисна импулса да извърши убийство, кимна на Джейкъбс и се обърна да излезе от салона. Хендерсън се изсмя триумфално и извика подире му:

— Божичко, Финли, вие току-що ми разкрихте всичко, което Ардмор искаше да узнае!

Гостите си бяха отишли преди няколко часа. Александра седеше в малкия салон на горния етаж, разтърсена до дън душа. Тази вечер двете с лейди Фийдърстоун смятаха да отидат на театър, но тя помоли достойната дама да я извини. Лейди Фийдърстоун й предложи да остане при нея, но Александра я отпрати с обяснението, че ще изпие чаша хубав чай и ще се успокои.

Алис наистина й донесе чай, даже с малко бренди, но сега Александра съжаляваше, че го е изпила. Виеше й се свят. В главата й се гонеха несвързани мисли, не беше в състояние да се съсредоточи. Отново и отново виждаше мъжа с очилата да се насочва към нея. Виждаше жаждата за убийство в погледа на виконта, чуваше уплашения вик на Маги: „Мистър Хендерсън!“

Кой беше този човек? Защо я целуна насред улицата, пред очите на толкова много хора? Поведението му събуди у гостите й крайно противоречиви чувства. Лейди Фийдърстоун и мисис Уотърс реагираха с ужас и съчувствие. Мисис Тейтли малко се разсърди, че русият джентълмен с очилата не избра нея за своя жертва. Лейди Хенриета Калдикот обаче вирна носле, цъкна неодобрително с език и неколкократно намекна, че Александра е инсценирала цялото представление, като се започне от злополуката и се стигне до осъдителната целувка насред улицата. Направила го е само за да я изнерви.

Джентълмените обаче… Александра притисна пулсиращите си слепоочия. Херцогът беше самата доброта.

Александра извади списъка от тайното чекмедже на писалището си. Херцогът бе на първо място. Баща му беше стар приятел на семейството й и когато се замисли за втори съпруг, той беше първият, който й дойде на ума. Наскоро беше навършил трийсет години. Ожени се млад, обаче преди пет години жена му и единствената му дъщеря станаха жертва на трагична злополука. Имаше по-малък брат, флотски офицер, който преди година загина в морето, и все по-често намекваше, че е крайно време да се погрижи за наследник. Разбира се, имаше достатъчно майки, които с радост биха му дали дъщерите си, но той се славеше като много взискателен.

Днес следобед се грижеше трогателно за Александра и погледът му издаваше искрено съчувствие. Лорд Хилдебранд обаче не скриваше любопитството си. Изисканата му учтивост отстъпи място на известно пренебрежение. Александра на два пъти го улови да зяпа жадно устата й и белега, оставен от онзи с очилата. Последния път даже облиза устни. Поведението му изобщо не й хареса.

Тя извади перо, отвори мастилницата и натопи перото в гъстата течност. Дали да задраска лорд Хилдебранд? Най-добре да не избързва. Може би странните му погледи не означаваха нищо. Написа до името му минус — знак, че кандидатът е проявил слабост.

А сега да минем към виконт Стоук, каза си решително тя. Лейди Фийдърстоун отказа да си тръгне, преди Александра да й обещае, че ще включи виконта в списъка. Той беше много различен от фугите кандидати. В Лондон не се знаеше почти нищо за него. Значи и тя, и лейди Фийдърстоун трябва да удвоят усилията си и да получат цялата необходима информация. Но разбира се, няма да кажат нищо на мисис Уотърс и мисис Тейтли.

Александра написа името му и дълго остана неподвижна с перо в ръка. Дългото, извито „С“, извивките на „к“, спокойната закръгленост на „о“. Другото му име, Грейсън Финли, някак по-добре му подхождаше. Написа го до титлата с леко трепереща ръка. Трябваше бързо да махне перото от хартията, за да не покапе мастило.

Александра затвори очи и се замисли за миналата вечер. Какво направи, след като се върна вкъщи? Дълго стоя до леглото си, замислена за желанието му тя да спи без дрехи. Александра Алистър, поне каквато беше досега, никога не би направила подобно нещо. Старата Александра Алистър никога не би приела с такава готовност целувките на един пират.

Стоя така поне половин час, а може би и повече. Алис отдавна си беше легнала, свещите догаряха. Накрая бавно започна да се разсъблича. Отваряше кукичка след кукичка, разкопча ситните копченца и остави копринената нощница да се свлече по краката й и да падне на пода. За момент остана съвсем гола, наслаждавайки се на полъха на нощния въздух кожата си. После се пъхна в леглото.

Помнеше как усещаше хладните чаршафи по раменете, прасците и корема си. Зърната на гърдите й се втвърдиха, дъхът й стана горещ и накъсан. Тя мушна ръка между бедрата си, притисна горещото, пулсиращо от копнеж място и се опита да потисне напиращите усещания. Припомни си как ръката му бе легнала върху това място и пръстите й овлажняха.

Сънищата, които я споходиха през нощта, и сега я караха да се изчервява от срам. Пак лежеше в леглото си без никаква дреха, само че до нея бе един пират със загорели от слънцето мазолести ръце… и тези ръце милваха бедрата й. „Вие сте възхитителна, лейди — шепнеше той. — Ще позволите ли да ви вкуся?“ „О, да“ — отговори с готовност тя и зачака да усети допира на устата му върху голата си кожа, но той се изсмя, наведе се над нея и откъсна диамантената огърлица от шията й. Защо ли я беше сложила в съня си? — „Благодаря ви, прекрасна лейди.“

Целуна я по устата, стана и й се представи във великолепната си мъжественост. Запъти се към вратата и докато тя зяпаше мускулестия му задник, изчезна в мъглата.

Александра бързо отвори очи, въздъхна, потопи перото в мастилницата и написа след името на виконта въпросителен знак.

Точно тогава тежките стъпки на Джефри отекнаха по мраморния коридор.

— Лорд Стоук! — изрева той пред вратата.

Александра подскочи и едва не преобърна мастилницата.

— За бога, Джефри, няма ли най-после да се научиш да чукаш, преди да се втурнеш като вихър в салона ми!

— Простете, мадам — пошепна смутено момъкът. — Лорд Стоук е тук.