Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (8)

8

Грейсън също се обличаше.

— Ох, омръзна ми — изръмжа недоволно той.

— Ей сега ще свършим, сър — увери го Джейкъбс, върза грижливо вратовръзката му и най-сетне позволи на господаря си да сведе глава.

Грейсън го изгледа мрачно.

— Трябва ли да ме удушите?

Джейкъбс съвсем спокойно поклати глава.

— Възелът на вратовръзката трябва да стои безупречно, сър.

— Последния път, когато не можех да си поема въздух, беше, когато Ардмор се опита да ме обеси. Никога няма да проумея за какво е това проклето парче плат на шията ми. Абсолютно безполезно!

Джейкъбс, първи лейтенант и заместник-капитан на „Маджести“ все още млад, но абсолютно надежден, доверено лице на капитана, не прояви никакво съчувствие.

— Така ни диктува модата, сър. Щом сте решили да отидете в клуб, трябва да сте облечен, както подобава. Нима като момче не са ви връзвали вратовръзка?

— Оттогава минаха двайсет и три години!

Джейкъбс събра кърпите и ги хвърли в ръцете на Оливър, който беше проследил процедурата със загадъчен поглед. Грейсън попипа възела на шията си и въздъхна тежко. Джейкъбс, израсъл в изискано семейство от Мейфеър, изпълняваше съвестно задачата си да го облича като джентълмен. За щастие това не се случваше всеки ден.

— Надявам се, че Сейнт Клер ще оцени усилията ми — изръмжа Грейсън.

Херцогът бе предложил да се срещнат в неговия клуб „Уайтс“. Възнамеряваше много скоро да предложи и Грейсън за член на клуба. Вече беше изпратил необходимите препоръки, сега оставаше само другите членове да гласуват за приемането му.

Починалият виконт също членувал в „Уайтс“, затова херцогът се надяваше да приемат наследника му без възражения — поне така твърдеше пред Грейсън. Тази вечер двамата трябваше да поговорят за търсенето на френския крал. Грейсън знаеше, че всички ловци на пирати са получили специални писма да го издирват. Самият той бе уведомен официално, че ако изпълни задачата си и открие френския крал, Адмиралтейството ще му издаде официален документ, че няма да го преследва за пиратските му набези. Документът бил готов, трябвало само подпис. Ако обаче не се справи, щели да го арестуват и да го окачат на въжето. Засега Сейнт Клер не обясняваше дали искат Грейсън да им поднесе краля на сребърна табла, или просто да ги отведе в убежището му. Вероятно, мислеше си цинично виконтът, господата от Адмиралтейството чакат да намеря краля и тогава ще изберат една от двете възможности.

Съгласи се да се срещне със Сейнт Клер, въпреки че нямаше какво да му каже. Шпионите му наблюдаваха всички градове в близост до Ламанша: Гринич, Блекуол, Грейвсенд. Беше научил от тях някои интересни неща. Например че началникът на пристанището в Блекуол приема подкупи във вид на ром, тютюн, роби и дори скъпоценни игли за шапка. Или че любовницата на лорд канцлера е бременна, но не от него. За съжаление не се знаеше нищо за френския крал. Ако наистина са го откарали някъде по Темза, трябваше да намерят доказателства.

Слава богу, засега монархът не се беше появил във Франция. Сейнт Клер имаше достатъчно шпиони в страната, които щяха да го уведомят. Досега не се беше получило и искане за откуп, нито злобна прокламация на републиканците, че са отсекли главата на още един бурбонски крал. От Сейнт Клер Грейсън знаеше само, че Англия търпи присъствието на Луи и привържениците му на острова, за да го върне в родината му, ако Наполеон най-после падне от власт. Засега обаче императорът седеше здраво на трона си и Грейсън предполагаше, че няма никакво желание да го напусне, нито доброволно, нито принудително.

Чувстваше се малко странно, докато следеше политическите борби от фугата страна на Ламанша. Войната с Наполеон беше изнервила английските капитани в Карибието и борбата с пиратите бе взела нов обрат. Англичаните стреляха по всички платна, които срещаха по пътя си, а броят на принудително събраните моряци непрекъснато се увеличаваше. Самият той и Джейкъбс на два пъти щяха да станат жертва на английски моряци, опитващи се да попълнят редиците на армията. Добре, че имаха средства и начини да ги убедят, че си имат друга работа.

Американските пирати завладяваха всички кораби, оставени без надзор от британците, което правеше положението още по-напрегнато. Пиратите, естествено, не се оставяха на произвола на съдбата. А сега и Ардмор се мотаеше наблизо.

И какво правеше през това време той, Грейсън? Разхождаше се из Мейфеър и търсеше френския крал, вместо да преодолява блокади и да бяга от лудия Джеймс Ардмор. Опасяваше се, че бившият му приятел ще се окаже по-бърз от него. Разбира се, можеше да се махне оттук, но сърцето не му позволяваше да остави Маги, за да избяга от Ардмор. Не, щеше да остане тук.

Много добре си спомняше грубите греди на палубата под коленете му, дебелото въже около шията му, студеното острие, опряно в гърлото му. Китките му бяха изранени от въжето, горната част на тялото му — цялата в сини петна. Ардмор и лейтенантът му не си отказаха удоволствието да го набият.

— Ей сега ще ви заколя като пиле, Финли — заплашваше го през смях Ардмор. — Или ще ви обеся на най-високата рея. Да, ще го направя, ако веднага не ми кажете поне една основателна причина да се въздържа.

Грейсън никога нямаше да забрави как отговори с пресекващ глас, изпълнен с отчаяние:

— Защото ще липсвам на дъщеря си. Не я карайте да страда.

Джейкъбс приглади безупречния черен жакет. Докосването върна Грейсън в действителността.

— На театър ли отидоха? — попита с интерес.

— Тъй вярно, капитане. С каретата на мисис Алистър. Хубава карета има дамата. Страхотни коне.

Грейсън присви очи.

— Охранява ли ги някой?

— Пристли е както винаги на поста си, капитане.

— Добре.

Представи си как прекрасните сини очи на Александра ще засвяткат от възмущение, ако узнае, че един от хората му я охранява нощ и ден, и се засмя. Не можеше да я остави да се разхожда с дъщеря му, докато Бърчърд е в Лондон.

Беше проследил уж мъртвия пират до убежището му в Сейнт Джеймс. Разбра, че живее в пансион за почтени и заможни джентълмени. Един от офицерите на кораба му претърси всички кафенета в околността и постави постове да следят кой влиза и излиза от пансиона. Самият Грейсън още не бе видял Бърчърд, но инстинктът му подсказваше, че наистина е открил уж убития пират, колкото и невероятно да бе това.

Точно в този момент пред дома му спря карета и някой почука на входната врата. Грейсън отиде до прозореца и погледна навън. Не беше наетата от него карета. Не беше и О’Мали. Просто наемен файтон. Момъкът, който почука, се върна до вратичката, отвори и помогна на някаква жена да слезе.

— Проклятие! Напълно бях забравил гувернантката.

— Искате ли аз да се заема с нея, сър? — попита безизразно Джейкъбс. Искаше да намекне, без да го каже гласно, че умее да се разправя със слуга и с гувернантки. За разлика от него капитанът умееше да командва кръвожадни пирати и не знаеше как да се оправя в нормалното всекидневие.

Грейсън се намръщи и поклати глава.

— Лично ще говоря с нея. Става въпрос за дъщеря ми.

Оливър отвори входната врата. Грейсън бързо слезе в салона. Джейкъбс го последва с едва доловима усмивка.

Чуха гласа на дамата в антрето. След малко Оливър я въведе в приемната и се върна да донесе багажа й. Тя свали ръкавиците си и кимна с достойнство.

— Милорд? Аз съм мисис Феърчайлд. Идвам по препоръка на мисис Алистър.

Грейсън я гледаше смаяно. За бога, това ли беше гувернантката на Александра? В учтиво хладното си писмо скъпата му съседка бе написала, че дамата е била нейна учителка и е много подходяща да обучава Маги. Грейсън очакваше да види сивокоса, дебеличка стара мома, а пред него се изправи дама с тъмни коси, не по-възрастна от самия него, с красиво лице и дълбоки тъмносини очи. На червените устни грееше учтива усмивка, дългите ресници се сведоха под изпитателния му поглед.

Тялото й изглеждаше дяволски изкусително. Тази жена е в състояние да побърка дори монах, каза си развеселено Грейсън. Дори сивата, скучна рокля не беше в състояние да скрие красивите й закръглености и дългите, стройни крака.

Гувернантка на дъщеря му. Жената, превърнала Александра в това, което беше. Очакваха го интересни дни.

Той се усмихна учтиво и протегна ръка.

— Мисис Феърчайлд.

Тя стисна ръката му. В следващия момент погледна зад него и лицето й пребледня.

Грейсън се смая. Боже, тази жена престана дори да диша! Очите й се разшириха от ужас. В кого се взираше така слисано? Пусна скованата й ръка и се обърна.

Джейкъбс стоеше на най-долното стъпало. И той се бе вцепенил и конвулсивно стискаше парапета. Лицето му беше мъртвешки бледо.

Грейсън скръсти ръце и се облегна на перваза на камината. Никой от тримата не помръдваше. Добре, че скоро се появи Оливър с багажа и Джейкъбс трябваше да се отмести, за да му направи място.

— Познавате ли се? — попита най-сетне Грейсън.

Джейкъбс разтърси глава. Кръвта се върна на лицето му.

Адамовата му ябълка подскачаше развълнувано, но все пак успя да отговори с обичайния си глас:

— О, не, сър. Разбира се, че не. — И сведе поглед.

Нагла лъжа, каза си развеселено Грейсън. Момъкът би трябвало да знае, че не умее да лъже. Мисис Феърчайлд го бе познала, той нея — също. Историята ставаше от минута на минута по-интересна. Не му оставаше нищо друго, освен да следи развитието й.

— Тази вечер Маги е на театър с мисис Алистър. Така че, мисис Феърчайлд, можете спокойно да разопаковате багажа си и да се устроите удобно в стаята си. Аз излизам. Ако желаете чай или каквото и да е друго, позвънете на Оливър.

— Благодаря ви, милорд. — Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Много добре. Ще се видим утре. Желая ви приятна вечер, мисис Феърчайлд.

— И аз ви желая добра вечер, сър.

В прекрасните тъмни очи светна нещо като отчаяние и страх. Грейсън много искаше да разбере какво става, но имаше уговорка със Сейнт Клер и господата от „Уайтс“. По-късно ще се занимае с личния живот на своя лейтенант и гувернантката на дъщеря си. Взе шапката и ръкавиците си и излезе от къщи. Каретата вече го очакваше.

Александра и Маги влязоха в театъра след началото на комедията. На сцената излязоха две сестри, едната добра, другата лоша, и глупавите им родители. След много перипетии добрата спечели любовта на местния земевладелец, а лошата загуби доброто си име, разплака се и помоли родителите си за прошка. В крайна сметка всички паднаха с плач в прегръдките си.

Маги гледаше представлението с голям интерес. Накрая даже се ядоса, че не може да разбере всичко. Зрителите през цялото време си приказваха, подвикваха си, даваха на артистите съвети или им подхвърляха подигравателни забележки. Група млади мъже явно предпочитаха лошата сестра и през цялото време й предлагаха да прелъсти местния земевладелец и да избяга с него. Освен че пускаха неприлични забележки, те й подвикваха „Хайде, Нели, покажи ни хубавите си глезени!“ и пронизително свиреха с уста.

В ложата на Александра седяха още лорд и лейди Фийдърстоун. Освен креслата, вътре имаше и масичка, където оставяха оперните бинокли, ветрилата и чашите за чай. Лорд Фийдърстоун пиеше чай и следеше ставащото на сцената с намръщено чело. От време на време хвърляше нежен поглед към лейди Фийдърстоун, веднъж даже хвана ръката й. Александра се почувства много самотна.

След първото представление осветиха сцената. Започна номерът на акробатите и Маги се обърна със святкащи очи към Александра.

— Мисионерите все ми повтаряха, че всички театрални представления са неморални. Но вие не мислите така, нали?

Лорд Фийдърстоун извъртя очи.

— Типично за сухите протестантски мисионери! — изръмжа раздразнено.

Маги се замисли.

— От друга страна, аз също съм неморална, може би затова го приемам така спокойно.

В сърцето на Александра отново пламна гняв срещу мисионерите.

— Стига, Маги. Ти не си нито неморална, нито лоша.

Съпрузите Фийдърстоун се спогледаха многозначително.

— Разбира се, че не е — заяви решително лорд Фийдърстоун.

Маги не възрази. Обърна се отново към сцената и се загледа в номерата на акробатите. Щом те свършиха, взе лорнета на Александра и започна да оглежда залата. Лорд Фийдърстоун излезе от ложата, за да се види с познатите си. След малко се върна, придружен от джентълмен, при чиято поява сърцето на Александра спря да бие. Защо лордът бе довел в ложата й точно мистър Бърчърд, човека, когото виконтът бе зачертал от списъка и? За съжаление не бе намерила време да разкаже на лейди Фийдърстоун за случилото се, а и не смееше, защото не знаеше как да го обясни.

За бога! Този мъж изобщо не изглеждаше като злодея, описан от Грейсън. Виконтът сигурно имаше предвид друг Захария Бърчърд. Този мистър Бърчърд бе към четиридесетте, слепоочията му бяха посивели, но иначе беше висок и строен… макар и не колкото Грейсън. Тъмните му очи оглеждаха внимателно присъстващите, а маниерите му бяха безупречни. Лейди Фийдърстоун го бе проучила и не й каза нищо лошо за него. За съжаление все още не беше получила сведения за братовчедите му, които живеели в Йоркшир.

Новодошлият се поклони пред Александра и лейди Фийдърстоун, хвърли любопитен поглед към Маги и се настани на свободния стол. Лейди Фийдърстоун представи Маги като мис Финли, дъщеря на виконт Стоук.

Въобрази ли си Александра, или мистър Бърчърд наистина трепна ужасено при споменаването на името?

Поведоха оживен разговор. Мистър Бърчърд се отнасяше почтително към лейди Фийдърстоун и беше много внимателен към Александра, без да флиртува с нея. Маги съсредоточи вниманието си върху зрителите, а гостът престана да й обръща внимание.

По лицето му нямаше никакви белези. Изобщо не изглеждаше зъл, просто трезв и равнодушен. Не беше ли прекалено равнодушен? Александра тръсна глава. Само си въобразяваше. По света сигурно имаше и други мъже с името Захария Бърчърд.

Лорд Фийдърстоун не говореше много — вероятно защото лейди Фийдърстоун бе прела воденето на разговора. Мистър Бърчърд отговаряше спокойно на въпросите й. Така узнаха, че джентълменът няма братя и сестри, а отдавна починалият му баща му е завещал къща близо до Скарбъро. Смятал да отиде там през юли и август и да разпрати покани за ловния сезон.

Лейди Фийдърстоун хвърли многозначителен поглед към Александра. Явно смяташе, че и те ще получат покани.

Александра събра цялата си смелост, обърна се към госта и попита невинно:

— Били ли сте някога в морето, мистър Бърчърд?

Този път видя ужаса в очите му съвсем ясно. Даже остана с усещането, че той се надигна малко на стола си, но бързо се овладя и се отпусна. Съзнаваше, че въпросът й е необикновен. Усети въпросителния поглед на лейди Фийдърстоун.

— Какво имате предвид, милейди? Боя се, че не разбрах добре въпроса ви — отговори глухо той.

Лорд Фийдърстоун се намеси в точния момент и заличи неловката пауза.

— Аз например често отивам на морския бряг, за да погледам корабите. Днес е модерно да се ходи на море.

Лейди Фийдърстоун се засмя облекчено, Александра също се усмихна. Достойната дама явно не одобряваше поведението й, но ситуацията бе спасена.

— Вижте, вижте! — извика внезапно Маги и се наведе към залата. — Там е мистър Хендерсън!

Александра проследи ръката на момиченцето и пребледня. Там наистина седеше русият джентълмен с очила, който я бе целунал, насред улицата. Сърцето й заби като безумно.

Слово богу, лейди Фийдърстоун не беше видяла човека, извършил това позорно дело. Александра не й беше казала какво е научила от Грейсън. Затова дамата продължи да разговаря с мистър Бърчърд, без да обърне внимание на вика на Маги.

Реакцията на мистър Бърчърд обаче беше видима. Лицето му загуби цвета си, после позеленя. Когато се обърна към Александра, погледът му вече не беше равнодушен, а крайно обезпокояващ. Явно веднага бе разбрал: тя знаеше, че споделя ложата си с кръвожаден пират, който само преди няколко месеца е бил обявен за мъртъв. Господи, какво ли я очакваше?