Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (26)

26

Лицето на мистър Бартоломю приличаше на презрял домат. Лорд Хилдебранд изглеждаше ядосан. За първи път Александра се зарадва, че Джефри пуска в къщата й всички гости, от които се страхува и не смее да им откаже. Херцогът застана между нея и двамата джентълмени като куче, решено да защитава господарката си.

— Аз… ние искахме… — заекна Бартоломю.

— Чух всичко, което каза Калдикот — прекъсна го херцогът. — Съветвам ви да изчезвате, и то бързо.

Мистър Бартоломю изглеждаше дълбоко засрамен. Поклони се тромаво и избяга от салона. Стъпките му скоро заглъхнаха по стълбата. Лорд Хилдебранд обаче остана.

— Значи предпочитате херцози и виконти? — Измери Александра с многозначителен поглед и кимна. — Защото ви подаряват по-скъпи бижута, нали?

Херцог Сейнт Клер го изгледа унищожително.

— Пратете ми секундантите си.

Лорд Хилдебранд явно се уплаши, но скри страха зад презрително изпухтяване.

— Дуелите са само за глупаци. Лека вечер, мисис Алистър.

Той мина покрай херцога и излезе. Сейнт Клер затвори вратата зад него, мърморейки нещо неразбираемо.

Александра кипеше от гняв. Искаше й се да догони двамата така наречени джентълмени и да ги обсипе с проклятията, научени от Грейсън. Понякога наистина беше ужасно да си лейди.

Вместо това отиде до писалището си. Отвори най-горното чекмедже, извади списъка с кандидатите за женитба, разкъса го на малки парченца и ги хвърли в празната камина.

— Мъже! — изфуча вбесено тя и смачка с тока си няколко хартийки върху ориенталския килим.

Херцогът я наблюдаваше слисано. Александра се отпусна в най-близкото кресло и закри лицето си с ръце. Коленете й трепереха неудържимо. Чу как херцогът се приближи и се отпусна на колене до креслото. Добре, че не я докосна.

— Добре ли сте, мисис Алистър?

Не! — искаше да изкрещи тя. Разбира се, че не! Онези двамата й нанесоха смъртна обида. И най-лошото е, че не можеше да им се сърди. Те я смятаха за продажна жена и тя беше точно такава. Сама се хвърли в обятията на Грейсън. Отдаде му се доброволно. И щеше да го прави пак и пак. Тя не беше нищо друго, освен негова любовница.

Александра пое дълбоко въздух, вдигна глава и погледна Сейнт Клер право в очите.

— Всъщност не съм особено добре, Ваша светлост, но много се радвам, че дойдохте навреме. Защото не знаех как да реагирам.

Винаги меките му очи святкаха гневно.

— Двамата се държаха като селяци. Глупави селяци! Господи, мислех, че поне Бартоломю има маниери.

Александра не искаше да говори за мистър Бартоломю. Смяташе го за мил, дружелюбен, съвсем обикновен, но явно и той бе извадил своето заключение от видяното на соарето. Днес пък тя се бе явила пред посетителите си в салона разрошена, със смачкани дрехи, зачервена — кой не би помислил, че току-що е излязла от леглото на любовника си? Тя, само тя беше виновна за всичко.

Потрепери, изтри насълзените си очи и попита:

— Как разбрахте, че искам да говоря с вас, Ваша светлост? Не съм изпращала никого да ви повика.

Въпросът й явно го учуди.

— Искали сте да говорите с мен?

— Да. И съм ви безкрайно благодарна, че идвате навреме.

— Наистина ли?

— Наистина. — Александра се овладя с мъка и се изправи. — Остава ни само да чакаме мистър Хендерсън.

Известно време Грейсън се забавляваше, като заплашваше мадам Дьо Лорен с какво ли не, но после я пусна да си върви. Знаеше, че тя ще отиде веднага при Ардмор. И докато Жаклин дьо Лорен занимава врага му с оплакванията и страховете си, той ще изпълни онова, което е замислил.

Веднага след като отпрати Жаклин, Грейсън повика лейтенанта си.

— Джейкъбс, имам нужда от вас.

Лейтенантът вдиша вежди.

— А кой ще охранява Маги и мисис Феърчайлд?

Грейсън хвърли поглед към сумрачното стълбище. Знаеше, че на горния етаж Маги и мисис Феърчайлд стоят до парапета и подслушват всяка дума.

— Оливър ще остане тук и ще ги охранява. Освен това ще държи под око къщата на мисис Алистър. Вярвам, че тук ще е спокойно, защото всички ще гонят мен. Нуждая се от вас на „Маджести“. Искам корабът да е готов за отплаване. Вече наредих на Пристли да започне приготовленията. За първата задача ще ми трябва само Иън О Мали.

Джейкъбс изкачи стълбите на един дъх и с жест повика мисис Феърчайлд. Разтвори ръце и тя се хвърли в прегръдките му. Той я целуна нежно по устата и я притисна до гърдите си. Маги наблюдаваше внимателно влюбената двойка.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро, любов моя.

— Пази се.

— Разбира се — обеща с усмивка той и отново я целуна.

Грейсън се намръщи. Думите на първия офицер му причиниха болка. И той искаше да се сбогува по същия начин с Александра. Но не биваше да забравя и Маги. Повика я при себе си и я прегърна.

— Ще се върна скоро и после вече няма да се разделяме. Обещавам ти.

Тя кимна усмихнато.

— Знам, татко. Ти си много умен. И много смел.

Сърцето му преля от любов. Дъщеря му се гордееше с него.

Джейкъбс слезе по стълбата и като видя сияещото му лице, Грейсън му завидя още повече. Тупна го по рамото и се засмя:

— Вие и мисис Феърчайлд, аз и Александра… бих казал, че работите вървят отлично.

Джейкъбс се ухили още по-широко. В същия момент входната врата се отвори с трясък и на прага застана Иън О’Мали, също в най-добро настроение.

Грейсън го изгледа укорително.

— Закъснявате.

— Знам, знам. — Ирландецът се ухили самодоволно. — Влюбих се в една келнерка — съобщи той. — Забавих се малко при нея. Май ще се женя.

Джейкъбс избухна в луд смях.

— И ти ли?

Иън го изгледа смаяно, но преди да е започнал да задава въпроси, Грейсън избута и двамата навън с недоволно ръмжене.

 

 

Херцогът се обърка още повече.

— Мистър Хендерсън ли очакваме?

Александра кимна. Бе престанала да трепери и вече можеше да се съсредоточи върху предстоящите събития.

— Да. Трябва да му задам един въпрос. Така ще разберете за какво всъщност става дума.

Херцогът не изглеждаше особено зарадван.

— Съгласен. — Поколеба се малко и внимателно улови ръката й. — Ще позволите ли преди това да ви съобщя причината за посещението си?

— Разбира се — отвърна разсеяно Александра. — Съзнавам, че така е редно. Естествено, вие сте дошли тук с определени намерения.

— Точно така. — Той притисна ръката й до гърдите си.

— Мистър Бартоломю и лорд Хилдебранд ви отправиха крайно неприлично предложение. Аз обаче имам съвсем почтени намерения. Александра, дойдох да ви призная любовта си.

— Погледна я дълбоко в очите и заключи: — Скъпа, направете ме най-щастливия човек на света. Станете моя съпруга.

Зави й се свят. Ушите й забучаха.

— Ваша светлост…

— Отдавна ви обожавам, мисис Алистър. — Херцогът се усмихна с леко смущение. — Сигурно съм се издал поне десет пъти.

Издал се е? Какво говореше? Херцогът никога не си позволяваше да й се усмихва дръзко, не я молеше да спи гола, не й подари скъпоценности, които сияят като очите й. Вероятно беше забравила проявите на внимание от страна на херцога, защото Грейсън го беше изместил напълно. Откакто проклетият пират се нанесе в съседната къща, тя забрави съвсем как е живяла досега.

Пое дълбоко въздух и пошепна:

— Изненадвате ме, ваша светлост…

— Наистина ли? А аз си мислех, че възхищението ми от вас е очевидно. — Той стисна ръката й малко по-силно от обикновено. — Убеден съм, че ще се разбираме много добре.

Доскоро Александра също беше сигурна в това.

— О, ваша светлост, защо не ми направихте предложение преди три седмици? Тогава сигурно щях да се съглася.

Херцогът доби нещастен вид.

— Преди три седмици? Защо точно преди три… Аха. — В гласа му звънна безутешност. — Тогава лорд Стоук се нанесе в съседната къща.

— Безкрайно съжалявам, ваша светлост. Казвам ви го най-искрено. Не мога да приема предложението ви.

Лицето му се затвори.

— А аз си въобразявах, че ме харесвате.

— Харесвах ви и продължавам да ви харесвам. Вие сте най-милият джентълмен в кръга на познатите ми. Бяхте на първо място в списъка ми.

— Но се появи Стоук и открадна сърцето ви. — В очите му светнаха опасни искри. — Ще бъда честен, мисис Алистър. Ясно ми е, че сте любовница на Стоук. Искам да попитам: той помоли ли вече за ръката ви?

Александра поклати глава и неволно попипа шията си, където Грейсън бе оставил белега на любовта.

— Тогава е най-добре да приемете предложението ми. Поне да спасите честта си. Аз няма да искам от вас да ме обичате.

Сърцето й се сви от болка.

— Не мога да го направя. Моля ви, опитайте се да ме разберете и не ми предлагайте повече да стана ваша жена. Това би означавало да ви причиня зло. — Тя се изправи и събра къдриците си на тила, без да я е грижа, че той може да види белега от зъбите на Грейсън. — Вярно е, той още не ми е направил предложение, но аз не се срамувам, че го обичам.

Херцогът изглеждаше много нещастен, но не пускаше ръката й. Александра реши да му каже всичко.

— Трябва да ви направя едно признание, ваша светлост. Имах намерение да ви повикам в дома си, за да се срещнете с мистър Хендерсън. Аз знам къде се намира френският крал.

Херцогът изохка смаяно.

— Мили боже! Стоук ли ви разказа с какво се занимаваме?

— Не. Подслушах разговор, който не бе предназначен за моите уши. През последните седмици научих още някои неща. Всъщност Грейсън… искам да кажа, виконт Стоук, откри къде се намира Луи дьо Бурбон. Доколкото разбрах, в замяна на помощта му Адмиралтейството е готово да опрости всички престъпления срещу короната, извършени от него и екипажа му в Тихия океан. Правилно ли съм разбрала?

— Аз му дадох това обещание — кимна мрачно херцогът.

— Независимо от мнението ви за него, което без съмнение е повлияно от моето поведение, не бива да забравяте, че той трябва да отгледа дъщеря си. Моля ви, обещайте ми, че няма да нарушите споразумението!

Херцогът смръщи чело и замислено потърка брадичката си. След малко въздъхна и кимна.

— Разбира се, че няма да престъпя думата си. Ако бях негодник, щях да поискам вас в замяна на помилването му. — Разтърси глава и заяви: — Ако го направя, няма да мога да се погледна в огледалото. Не мога да ви заповядам да живеете с мен, след като не ме искате.

Той единствен разсъждава като почтен човек, каза си Александра. Капитан Ардмор е готов да ме принуди с всички възможни средства.

Херцогът се поклони и най-сетне пусна ръката й. Когато отново погледна Александра, очите му бяха спокойни и хладни.

— Моля, мисис Алистър, кажете ми къде се намира френският крал.

— Лично ще ви отведа при него. — Александра наклони глава и се вслуша. — Ето го и мистър Хендерсън. Той ще ни покаже пътя.

 

 

Грейсън седеше в стаята на Захария Бърчърд и чакаше домакина. Не се наложи да чака дълго. Стройният джентълмен се завърна само след минути и като видя неканения гост, се вкамени. В очите му светна паника. В следващия миг се обърна и побягна, но О’Мали му препречи пътя. Ирландецът затвори вратата и превъртя ключа. Бърчърд се изправи пред своя смъртен враг.

— Финли. — Думата прозвуча като съскане на отровна змия.

Грейсън скръсти ръце на гърдите и си позволи да се наслади на страха на Бърчърд.

— Знаех, че рано или късно ще се върнете в гнездото си. Човекът, който наблюдава хотела, ми каза, че ви е видял рано сутринта. Трябват ви дрехи. Не ви се иска да отидете при мъжки шивач, защото може да разбере какъв сте, нали?

Бърчърд оголи зъби, но лицето му си остана тебеширенобяло.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Познах ви — продължи все така спокойно Грейсън. — На соарето у мисис Алистър ви видях отблизо и най-сетне ми стана ясно кой сте. Толкова се изненадах, че ви позволих да избягате. Колко време мина оттогава? Петнайсет години?

Очите на Бърчърд засвяткаха като черни камъни.

— Петнайсет години, през които не съм преставал да ви мразя, Грейсън Финли. И вас, и Джеймс Ардмор.

Грейсън не знаеше дали изпитва отвращение или жал.

— Би трябвало Ардмор и аз да ви мразим. Никога няма да се отървем от вас. Обзалагам се, че О’Мали ще разказва историята на всеки, който се наема да работи при нас.

— Естествено. — О’Мали избухна в тих смях.

Грейсън кимна на ирландеца. О’Мали се стрелна напред и сграбчи изотзад лактите на Бърчърд. Негодникът се опита да се изтръгне, но Иън беше много по-силен. Изви ръцете му на гърба и го хвана здраво, за да не може да се добере до оръжията си.

Грейсън застана пред Бърчърд и погледна в разкривеното от гняв лице на врага си. Усмихна се, наведе се и разкопча панталона му.

Бърчърд изпищя. Грейсън пъхна пръсти в панталона и извади руло от мек лен. Размаха го пред отчаяното лице на Бърчърд и установи доволно:

— Нещо ви липсва, за да ви наричаме мистър Бърчърд.

Негодникът изръмжа нещо неразбрано и го заплю.

— Сега познахте ли я, О’Мали? — попита Грейсън и хвърли лененото руло на пода.

— Тъй вярно, сър. Толкова се смях тогава, че за малко да се подмокря.

— Вие ме докарахте до просешка тояга — изсъска жената, която досега познаваха като Захария Бърчърд. — Кълна се, че ще убия и двама ви.