През живота си Грейсън се беше срещал с много лъжци и измамници. Честните мъже, които познаваше, се брояха на пръсти. О’Мали например, който вината казваше, каквото му е на сърцето. Или Оливър, който винаги си мълчеше… защото си имаше причини. Сега към този кратък списък се присъедини и мисис Алистър. Прекрасната, завладяваща мисис Алистър, която го бе спасила от жестоките игрички на Джеймс Ардмор.

Но защо в списъка беше и неговото име? Под имената на херцог Сейнт Клер и на един от най-ужасните негодници, които някога бяха ходили по тази грешна земя. На мъж, който би трябвало да е мъртъв. Ардмор твърдеше, че го е убил, а Ардмор не обичаше да се хвали. Проклятие!

Грейсън отстъпи крачка назад. Прехапала устни, Александра го следеше със страх.

Списък с джентълмени, които прекрасната дама считаше достойни за потенциални съпрузи. А неговото име най-отдолу в този списък! Грейсън Финли, виконт Стоук. Следваше голяма въпросителна.

Беше готов да избухне в смях. Ситуацията наистина беше комична и даваше повод за ирония и подигравки. Но сърцето не му позволяваше да се подиграва с Александра. Освен това беше и малко обиден. Защо името му не беше първо в списъка? Защо изобщо го сравняваха с други мъже?

Грейсън разглади листа хартия върху писалището и се наведе да види по-добре.

— Какво означават тези звезди, кръстчета, чертички и удивителни знаци?

Александра застана до него. Топлият й дъх помилва бузата му, меките й къдрици погалиха рамото му.

— Нищо. Те не са важни.

Грейсън я изгледа многозначително.

— Току-що стигнах до извода, че вие сте един от малкото честни хора, които познавам. Моля ви, не се опитвайте да ме лъжете.

Лицето й се обля в червенина.

— Знаците ни подсещат какво знаем за джентълмените.

— Защо говорите в множествено число?

— Защото правих списъка заедно с лейди Фийдърстоун. Идеята беше нейна.

Грейсън издиша шумно. Представи си как лейди Александра и дамският й кръжец изреждат лондонските ергени и обсъждат качествата им. Тази представа го зарадва и уплаши едновременно. Посочи името на сър Хенри Баркли и попита строго:

— Този защо има две звезди?

— Звездите означават деца — обясни тя. — Сър Хенри има две. Вече са големи.

Явно мисълта за децата я радваше. Грейсън грабна перото, оставено до мастилницата, и седна на стола. Натопи перото в мастилото и нарисува звездичка след името си.

— Аз също имам дъщеря. Имам семейство.

Александра го наблюдаваше, хапейки нервно долната си устна. Явно няма представа колко сладка изглежда, когато е нервна, помисли си Грейсън. Стана му горещо.

— А какво означават удивителните? — попита той, за да отклони вниманието си.

Александра отново се изчерви.

— Означават, че джентълменът… изглежда много добре.

Удивителна имаше зад името на херцога. И след името на Захария Бърчърд, господ да му е на помощ. Но с него ще се занимае по-късно.

Изписа удивителен знак след своето име и заяви самодоволно:

— Хората казват, че и аз изглеждам много добре.

— О, да, милорд, истина е…

Гласът на Александра прозвуча плахо и той я погледна изненадано. Тя го гледаше изпод полуспуснатите си ресници. Очите й святкаха.

Изведнъж здравият човешки разум отново взе връх в главата му. Какво правеше той? Нямаше никакво право да се намира в този списък, колкото и прекрасна да беше жената, която го бе съставила. Той имаше да изпълнява важна държавна задача: да търси френския крал. Освен това трябваше да се грижи за Маги и да изпълнява едно дяволско споразумение. Нямаше време да флиртува с дама, която никога нямаше да притежава. Не биваше да си играе с нея. Въпреки това…

Усмихна й се, сложи ръка на кръста й и внимателно я привлече на коляното си. Господи, колко хубаво миришеше — на канела и орлов нокът. Беше абсолютно прав по отношение на опалите. Щяха да сияят в червено-кафявите й къдрици. Сякаш бяха създадени специално за нея.

Мъжествеността му се събуди. Мекото й задниче на коляното му, сладко ухаещата коса до лицето му, твърдите млади гърди — толкова близо, че нямаше как да не го възбудят. Той беше мъж, а тя — изкусителна млада жена. Внезапно всичко друго загуби значението си.

За съжаление в реалността нямаше място за любов. По-добре да съсредоточи вниманието си върху списъка.

— А какво означават минусите?

Александра премести тежестта си и се приближи още повече до интимните му части.

— Недостатъци на характера.

— Разбирам. Радвам се, че след моето име няма нито един. Ами кръстчетата?

— Заслуги — отговори с тих смях Александра.

— О! — Херцогът имаше… цели седем кръстчета? Дявол да го вземе! — Защо Сейнт Клер има най-много?

— Защото е херцог.

— А аз съм виконт. Отлично. — Нарисува кръстче след името си. — А второто за какво е?

— Защото е приятел на семейството.

— Аз пък съм ви съсед. — Още едно кръстче за лорд Стоук.

— Познавам го отдавна. Винаги е бил добър с мен.

Грейсън изръмжа недоволно и нарисува още десетина кръстчета след името си.

— Вижте само колко заслуги имам!

Александра не отговори и той вдигна очи. Тя го наблюдаваше с полуотворени устни, които буквално подканваха за целувка. Когато най-сетне заговори, гласът й прозвуча много, много тихо:

— Предложение ли ми правите, лорд Стоук?

— Предложение ли? — попита изненадано той.

— Вие твърдите, че сте най-подходящият кандидат в моя списък. Това означава ли, че искате да се ожените за мен? — Очите й потъмняха и той откри непознати досега дълбини. — Или само ми се подигравате?

Грейсън не беше в състояние да се откъсне от изпитателните зелено-кафяви очи. Тази жена е изтърпяла много унижения, разбра изведнъж той. Що се отнася до него… той беше водил труден живот сред брутални хора. Животът го беше научил да прониква през маските и фасадите и да разпознава истинската личност зад тях. При мисис Алистър не беше нужно да се премахват много пластове. Един от съседите му — баронет, който явно обичаше клюките, — му бе разказал, че съпругът й бил ужасно безогледен. Теофил Алистър обличал жена си в кадифе и коприна, отрупвал я с бижута, отнасял се учтиво с нея, но в същото време спял с евтини уличници и с жени на видни личности. Сменял жените буквално всеки ден. Поддържал няколко официални любовници и въобще не го притеснявало, че жена му знае за похожденията му. Горкичката лейди Александра, бе заявил съчувствено застаряващият баронет. Добре че Теофил умря рано, та да не я подлага на повече унижения.

Списъкът означаваше, че тя е решена на всяка цена да избегне втора подобна грешка. Впил поглед в ясните й, изпитателни очи, Грейсън рече тихо:

— Съжалявам. — Каквото и да искаше мъжествеността му, той наистина съжаляваше, и то дълбоко. Защо трябваше да я намери точно сега? — Не мога да се оженя.

Пред очите й сякаш падна було и скри погледа към душата й. Тя стисна устни и лицето й се затвори. Изведнъж се отдалечи поне на три метра от него, макар че продължаваше да седи в скута му.

— Тогава моля, не се докосвайте повече до списъка ми.

Поиска да му го отнеме, но той го задържа.

— Почакайте. — Вдигна перото и задраска името Захария Бърчърд.

— Какво правите?

— Добре ли познавате мистър Бърчърд?

— Разбира се. Той е приятел на лорд и лейди Фийдърстоун. — Тя се поколеба. — Всъщност е по-скоро познат, отколкото приятел. И те го познават отскоро. Извънредно учтив и отзивчив джентълмен. Нито аз, нито лейди Фийдърстоун открихме нещо, което да говори против него.

Грейсън поклати глава и отговори с твърд, нетърпящ възражение глас:

— Захария Бърчърд е пират. Търгува с всичко, до което може да се докопа, включително с роби. Потопява всеки кораб, изпречи на пътя му. Военни фрегати, други пиратски кораби, търговски съдове. Няма да ви кажа какво прави с пленниците, които взема от търговските кораби. До днес не знаех, че за пореден път е възкръснал от мъртвите. Крайно неприятно умение, не намирате ли?

Александра го гледаше, без да разбира.

— Какво означава всичко това?

— Доколкото знам, досега е умирал три пъти. Всеки път се скриваше за известно време, а после отново се появяваше. Когато го видях за последен път, Джеймс Ардмор тъкмо го беше подпалил.

— Запалил е кораба му? — извика ужасено Александра.

— Не кораба му, а него самия. Бърчърд се бе заплел във въже от собствения му горящ такелаж и точно тогава Ардмор стреля по него. Всички бяхме убедени, че го е убил. А сега виждам името му във вашия списък с подходящи за женитба джентълмени! Махнете го!

Александра се взря в списъка, сякаш никога не го беше виждала.

— Сигурно се лъжете. Не може да е същият Захария Бърчърд.

— Кога го видяхте за първи път?

— В началото на сезона.

— Ардмор стреля по него през ноември. Имал е достатъчно време да се скрие в бърлогата си, да си ближе раните и да се възстанови. Не знам как го прави, но успява. Върнал се е в Англия и се е набутал в Мейфеър.

Грейсън присви очи. Нищо чудно Бърчърд да е замесен в бягството на френския крал. Макар да не можеше да си представи защо му е да се набърква в политиката. Но от скандален тип като него можеше да се очаква всичко.

Това означаваше, че трябва да намери Ардмор и да му каже какво е узнал. Ардмор и ловците на пирати преследваха Бърчърд от години. Грейсън трябваше да съобщи на бившия си приятел, че пак не е улучил негодника. Никак не му харесваше, че Бърчърд се мотае из Мейфеър и особено, че се среща с мисис Алистър. Проклятие! Точно на него ли трябваше да се натъкне!

Към задачите му се прибавяше още една: да намери Бърчърд и да го прати в гроба… или на другия край на света, само да е по-далече от дамата. Освен това трябваше да помогне на Адмиралтейството да намери избягалия френски крал. Досега хората му не бяха открили и следа от беглеца. Трябваше още да се погрижи Маги да получи възможно най-голяма част от парите и имуществото му, преди Ардмор да изгуби търпение и да продължи личната си война срещу него.

Грейсън съзнаваше, че не може да се занимава едновременно с Бърчърд, Ардмор и френския крал. Пък и не искаше. Искаше да лежи в леглото с Александра и да я люби. Тя беше самотна, жадуваше за любов… и беше най-прекрасното същество на земята. Нямаше друга като нея. Заради него бе спала без нощница. Жалко, че не бе влязъл през нощта в стаята й, за да я види, но поне можеше да си я представи. Направила го е за него. Сигурно ще е прекрасно да прекара две седмици в леглото с нея, а другите да вървят по дяволите!

Не. Не можеше да изостави Маги. Заради Маги беше длъжен да прояви здрав разум. Отново си спомни деня, когато я намери. Задухата, която тегнеше над Ямайка. Горещата ръка на Сара, която го водеше към дома на мисионера. Неговото смайване и ужас. Не беше виждал Сара от дванайсет години — тя го бе напуснала в едно пристанище близо до Сиам. Нямаше представа как е стигнала до Ямайка. По лицето й личеше, че няма да живее дълго.

— Това е баща й — каза тя на изненадания отец и на жена му, когато най-сетне стигнаха.

Дъщеричката му Маги седеше в градината зад къщата, облечена в дебела вълнена пола и скромна бяла блузка. Когато вдигна очи към него, Грейсън преживя шок. Момиченцето имаше очите на майка му — жената, която той не можа да спаси от жестоко убийство. Коленичи пред детето и видя в него своето минало. И своето спасение.

Внимателно отмести Александра от скута си. Тя стъпи на крака и го погледна объркано. Грейсън стана и заяви решително:

— Задраскайте името му и помолете приятелите си да прекъснат контактите с него.

Тя се намръщи. Устните й се отвориха. Разтърси глава и няколко къдрици нападаха по зачервените бузи.

По дяволите! Да прекара следващите три седмици в леглото с нея…

По-добре да си върви, преди да я е хвърлил на пода и да е вдигнала домакинството на крак. Но той ще я вземе, без изобщо да се притеснява от прислугата.

Застана пред нея и повдигна брадичката й с един пръст.

— Ще спите ли и тази нощ гола… за мен? — Гласът му преливаше от желание.

Очите й се разшириха. От гняв? Или беше омагьосана?

— Какво си позволявате…

Така му се искаше да й каже колко я обича, когато е гневна и се прави на високомерна. Така му се искаше да я целува, докато изтрие гневните следи от лицето й. Не биваше. Затова само я дари с дръзка усмивка.

— Ако промените мнението си, почукайте на стената. За да знам!

Тя отстъпи назад и се изчерви до корените на косата. Грейсън беше готов да се засмее. Тази жена наистина нямаше представа колко прекрасно изглежда, когато е развълнувана и възбудена. Ако узнаеха, че са включени в списъка с възможни кандидати за женитба, джентълмените щяха да налягат по гръб като кучета и да размахат опашки. Достатъчно беше Александра да посочи с пръст избрания и той ще падне в краката й.

И тогава той ще му откъсне главата. Мъжествеността му изискваше своето, но той си заповяда да не й обръща внимание. Сега ще се прибере вкъщи и ще се залее със студена вода, за да се вразуми.

Отново плъзна поглед по изкусителното й тяло, усмихна се на обърканото й изражение и излезе с бързи крачки.

Александра разресваше внимателно разбърканите къдрици на Маги. Момиченцето седеше пред голямото огледало на тоалетката й, облечено в красива нова долна риза и наметнато с халат. Александра също беше в домашна роба: фуста от кремава коприна и сребърносив халат, който блестеше изкусително при всяко нейно движение. Косите й бяха вързани на опашка на тила и украсени със свежи цветя. На шията й блестеше диамантена огърлица и очакваше да дойде някой пират и да я грабне.

Беше минала цяла седмица, откакто виконтът откри списъка на писалището й и я подигра. Тя беше достатъчно глупава да се почувства поласкана, че той изрази желание да бъде поставен на първо място, и достатъчно романтична, за да приеме думите му за чиста монета. И когато го попита дали й прави предложение, той само я погледна и изрази съжалението си…

С други думи, повтаряше си Александра, той искаше да каже: не, малка глупачке, аз съм пират и съм бил женен за красива екзотична жена. За какво ми е вдовица, която си прави списъци с подходящи за брак джентълмени, за да избере между тях следващия си скучен и жалък съпруг?

Предупреждението да прекрати контактите с мистър Бърчърд я ужаси и ядоса. Вярна ли беше историята, или виконтът я е измислил само за да си поиграе още малко с нея? Докато разговаряше с Маги, тя спомена името на Бърчърд уж случайно, но момичето явно не беше чувало нищо за него.

Александра много искаше да говори с виконта за Маги, за облеклото и възпитанието й. Колко жалко, че бе намерил списъка точно когато бе споменала момиченцето. А след безсрамната му молба отново да спи без дрехи вече не бе посмяла да се върне към темата.

След като Алис си отиде, тя отново свали нощницата си и се мушна между хладните чаршафи. Оттогава го правеше всяка нощ. Халатът я очакваше на удобно място в края на леглото и тя се увиваше в него преди появата на Алис сутрин. Всяка нощ се обвиняваше в неприлично поведение, но си припомняше парещото желание в сините очи на виконта, когато бе изрекъл молбата си, и преставаше да се обвинява. Споменът за жадната му усмивка я придружаваше през цялата нощ и тя не страдаше от липсата на копринената нощница.

Нощните й съмнения обаче не й позволяваха да говори с него за Маги. Накрая му написа кратка бележка и помоли Джефри да я отнесе в съседната къща. Извини се, че си позволява да се обърне към него по този начин, извини се за дързостта, че се намесва в живота му и му предложи да помага във възпитанието на дъщеря му. Много искала да обнови гардероба й, освен това познавала отлична гувернантка.

Нужни й бяха три часа и няколко чернови, докато краткото писъмце задоволи изискванията й. Накрая се подписа, запечата плика и изпрати Джефри да го предаде. Отговорът на виконта пристигна само след десет минути, написан на гърба на мъчително бавно съставеното й писмо. „Правете каквото желаете“ — бе написал той.

Александра се взираше поразено в трите думи и се питаше какво ли означават в действителност. Дали се ядосваше на намесата й, или изобщо не го беше грижа кой ще се занимава с дъщеря му?

За съжаление не намери сгоден случай да го попита, защото през следващата седмица не го видя нито веднъж пред къщата, когато слизаше от каретата си. Затова пък херцог Сейнт Клер направи визита на виконта цели три пъти. Александра знаеше, че херцогът работа за Адмиралтейството. Спомни си думите на виконта, които през онази съдбоносна нощ беше чула през прозореца. Адмиралтейството бе поискало от него да помогне в издирването на избягалия френски крал. Любопитството я измъчваше, но нямаше кой да го задоволи.

Докато четкаше косата на Маги, Александра с учудване откри, че не е съвсем черна, а е примесена с по-светли кичури — явно наследство от русия й баща.

Маги я наблюдаваше внимателно в огледалото.

— Татко смята, че сте най-красивата жена на света — заяви с усмивка малката.

Александра трепна, но успя да скрие изненадата си. Остави четката и посегна към една панделка.

— Това ме ласкае, Маги — отговори тя, когато отново можеше да вярва на гласа си. — Но ти няма как да го знаеш.

— Татко каза: „Мисис Алистър е прекрасна“ — обясни момичето и грабна четката. — Помоли да ви попитам дали обичате смарагди.

Александра си спомни твърдението на мисис Уотърс, че домът на виконта е препълнен с бисери, коприна и други екзотични съкровища. Но най-екзотични са обитателите му, каза си с усмивка тя. Имаш, и Оливър, и особено виконтът.

Заплете панделката в плитката на Маги и заяви почти сърдито:

— Не ми трябват смарагди.

Маги кимна невинно.

— Но той иска да ви ги подари. А моят татко винаги прави, каквото е решил.

— Да, Маги. И аз забелязах същото.

Маги отново я погледна втренчено в огледалото. Колкото повече я опознавам, толкова повече се привързвам към нея, помисли си с учудване Александра. Маги приличаше на баща си в много отношения, освен това излъчваше естествено, безгрижно веселие, с което заразяваше всички около себе си. И най-важното: не беше някое глупаво дете. В очите й святкаше интелигентност, наблюдаваше събеседника си по начин, който беше почти плашещ, и често изричаше непривични за възрастта си мъдрости.

— Мисионерите в Ямайка не искаха да ме дадат на татко, но той въпреки това ме взе — обясни Маги спокойно, едва ли не равнодушно и Александра изненадано се запита каква ли история е скрита зад тези простички думи.

— А майка ти как се съгласи? — попита с привидна небрежност тя, опитвайки се да скрие любопитството си.

Маги вдигна рамене.

— Мама не се интересуваше много от мен. Където и да отидехме — а ние с нея много обикаляхме, — ме оставяше при мисионерите. После изчезваше и дълго време не се появяваше. Мама е от Таити и много искаше да се върне там, но не смееше. Затова обикаляхме Ямайка и Мартиника. Затова бях много щастлива, когато татко най-сетне дойде да ме вземе. Не обичах мисионерите.

Сърцето на Александра преля от съчувствие. Много добре беше разбрала болката зад тези думи. Бях нежелана.

Тя се замисли над чутото. Нима беше възможно някой да не иска дете? Особено възхитително, живо момиченце като Маги! След смъртта на своето момченце тя едва не умря от болка и тъга, а това дете копнееше за любов. Животът беше несправедлив и неразбираем.

Стига тежки мисли. По-добре да се съсредоточи отново върху настоящето. Мисис Феърчайлд, бившата й гувернантка, я бе научила, че не е редно да говори лоши неща за други хора, колкото и да й се иска.

— Мисионерите са постъпили много любезно, че са те приели в домовете си — отбеляза тихо тя.

Маги я изгледа съжалително — типично за дванайсетгодишна госпожица, която си въобразява, че знае какъв е светът.

— Мисионерите в Ямайка непрестанно ми обясняваха, че съм нещастно дете, защото мама и татко са лоши хора. Никой не ми вярваше, че татко е бил женен истински за мама. Знам това от мама. Тя много се гордееше, че е била негова жена. Обаче мисионерите ми заявяваха, че трябва да треперя пред бога и много да се старая да стана добра, защото съм дете на дявола.

Александра побесня и забрави уроците на мисис Феърчайлд.

— Какво чудовищно обвинение!

Тя млъкна рязко и отново взе четката. Как са посмели да наричат това възхитително момиченце дете на дявола! Гневът й се насочи и срещу майката, която беше оставяла детето си в мисиите като нежелан пакет. Що за жена е била тази Сара? Но по-добре да не изрича мислите си гласно.

— Вече не ми е мъчно. — Маги бе уловила погледа й в огледалото. — Татко им се разкрещя здравата. Заяви им, че ако съм дете на дявола, значи той е дяволът, който е дошъл да ме вземе, а тях да прати в ада. Да знаете само как се уплашиха… — Тя се изсмя доволно. Смехът й беше като на баща й.

Александра отлично си представяше мисионерската двойка. Сигурно са водили тих, смирен, богобоязлив живот, а един ден е връхлетял едър, заплашителен пират със святкащи сини очи и гласът му е отекнал като гръм в скромната им къщичка. Представи си как двамата лицемери се притискат треперещи до стената и запушват уши, за да не чуват ругатните му. Колкото и да беше неприлично, тази представа й достави огромно удоволствие.

— Помниш ли какво ти е разказвала майка ти за баща ти, когато си била още малка? — попита любопитно тя.

— Разбира се, че помня. Всеки ден ми разказваше за него. Казваше, че е много висок, със златна коса и сини очи. Не й вярвах, но като го видях, веднага разбрах, че е моят баща. Тогава беше с брада, но веднага я обръсна. Каза ми, че много съжалява, дето не е дошъл по-рано да ме вземе, но не знаел, че съществувам. Мама беше много щастлива, че татко дойде да ме вземе. Скоро след това умря.

Александра беше готова да се разплаче. Маги разказваше толкова искрено, с такава любов към баща си. Явно го бе приела като герой от древните легенди, дошъл да я освободи от студения, мрачен затвор. Какво ли е да те спаси такъв мъж, подмиели си Александра и потръпна. Да превземе с щурм чуждата крепост — красив и очарователен, с разтворена риза, да разбие на пух и прах враговете й, да счупи веригите й, да я грабне в обятията си и да я отнесе някъде много далеч.

Какви смешни мисли! Тя живееше в Мейфеър и нямаше врагове. Да, Теофил я бе измамил жестоко, но той не можеше да бъде наречен враг. Беше просто лош човек и я бе направил много, много нещастна. В Мейфеър нямаше затвори, вериги и мрачни престъпници. И пирати нямаше. Александра въздъхна тежко.

След като довърши прическата на Маги, тя я облече, двете се качиха в каретата и отидоха на театър в Ковънт Гардън. Александра не можеше да си представи, че още преди завръщането си ще се изправи пред опасности, които дори Мейфеър не можеше да пренебрегне. Не можеше да си представи, че ще види със собствените си очи пиратски кораб и ще проумее колко силна беше омразата на враговете на виконта.

Към следващата част или към съдържанието

Дженифър Ашли Моят съсед пиратът (7)

Метаданни

Данни

Моят съсед пиратът

Информация

История

Сваляне / Връзки

7

Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (7)