Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (11)

11

Ардмор я гледаше пронизващо.

— Напротив, мисис Алистър, аз ви считам за извънредно смела жена.

Тя въздъхна.

— Е, поне не се подмокрих, искам да кажа, с изключение на водата по роклята ми.

— Не сте се… какво?

— Грейсън ми разказа, че даже най-дивите пирати губели контрол над себе си, когато се изправели пред вас. Трябва да призная, че може би е преувеличил малко, защото аз не ви намирам ужасяващ. Разбира се, може би е виновно средството, с което вашият мистър Хендерсън беше напоил кърпичката си. Заради него се държа като глупаво дете.

Ардмор потърка брадичка и предложи:

— Да се върнем на вашия списък с кандидати за женитба. Казахте, че сте искали да се омъжите за Финли.

— Няма никакво значение дали аз искам да се омъжа за него или не. Той недвусмислено ми даде да разбера, че не си търси жена. Вероятно не смее да опита втори път, след като първият му брак не е протекъл щастливо. Би трябвало веднага да зачеркна името му от списъка — завърши тя със съжаление в гласа.

— Моля, направете го.

Александра притисна пръсти към долната си устна, за да спре треперенето й.

— Херцогът си остава най-подходящият кандидат, но аз смятам, че ще предпочете дебютантка пред застаряваща вдовица като мен.

— Значи е глупак — заяви Ардмор.

Думите му разтопиха леда в каютата.

— Мистър Бартоломю е учтив, спокоен джентълмен, само дето малко заеква, но никой не би могъл да го укори за това.

— Прозвуча ми така, сякаш е недостоен за вас.

Александра захапа малкото си пръстче.

— Мистър Бърчърд обаче се държи странно. Грейсън твърди, че бил много опасен пират. А тази вечер…

— Бърчърд? — извика смаяно Ардмор.

— Точно той — потвърди Александра. — Вашият мистър Хендерсън и мистър О’Мали реагираха по същия начин. Прогониха го от театъра точно когато разговаряше с лейди Фийдърстоун и се надявахме да научим нещо повече за него.

— Захария Бърчърд е жив?

— О, да, жив е. Грейсън ми каза, че сте го убили, но явно сте се заблудили. — Александра потрепери. — Честно казано, не ми е приятно да говоря за тези неща.

— Дявол да го вземе! Хендерсън!

Думите му бяха заглушени от силен удар по вратата. Цялата каюта — какво ти, целият кораб се разтрепери. Вратата се натроши на парчета. В помещението нахлу виконтът. Лицето му пламтеше от жажда за убийство, а в сините очи се беше насъбрал толкова гняв, че можеше да запали огън само с поглед. След него влязоха Хендерсън, един моряк и червенокосата жена.

Грейсън сграбчи Ардмор за реверите на палтото и го хвърли върху масата. Тя беше завинтена за пода, но след силния удар заскърца тревожно. Ардмор стисна китките на Грейсън с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, но виконтът не го пусна.

Мистър Хендерсън изпъшка, извади пистолет и го насочи в тила на виконта.

— Оставете го, Финли!

Александра скочи и макар че краката й трепереха, се втурна към него.

— Моля ви, мистър Хендерсън, не стреляйте!

— Казах ти. — Гласът на Грейсън прозвуча смъртоносно спокойно. — Не я пипай.

— Това са твоите правила, не моите — отговори гневно Ардмор.

Грейсън го повдигна леко и го удари в плота на масата.

— Сега действам по твоите правила. Ти създаде враждата между нас преди много време. Ти определи правилата. Ти каза: ние двамата, никой друг.

Ардмор оголи зъби като хищник.

— А ти придържаше ли се към правилата, когато уби брат ми?

Александра изохка стреснато. Мили боже! Обърна се към Хендерсън, но нито той, нито морякът изглеждаха особено изненадани. Искаше да зададе няколко въпроса и да крещи на мъжете, докато й отговорят, но от устните й не излезе нито звук.

— Пуснете го, Финли — повтори Хендерсън с треперещ глас. — Ако не го пуснете, ще стрелям.

Атмосферата в каютата беше толкова натегната, че на Александра й се зави свят. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Препъвайки се, стигна до мистър Хендерсън и помоли:

— Трябва да сложите край на тази драма!

Сивите очи на Хендерсън засвяткаха.

— Виждате ли, Финли? Уплашихте мисис Алистър.

Грейсън не отговори. Виждаше и чуваше само Ардмор.

— Всичко е наред, милорд — обърна се към него Александра. — Ние с мистър Ардмор просто разговаряхме.

— О, разговаряли сте значи? — изръмжа той. — Така ли го наричаш сега?

— Не заслужаваш тази жена, Финли! Твърде добра е за теб.

— Ако я докоснеш само с пръст, ще видиш какво ще ти се случи!

Александра бе обзета от паника.

— Той не е направил нищо, Грейсън, наистина. Мистър Хендерсън ме отвлече. Мистър Ардмор само си поговори с мен.

Хендерсън трепна уплашено.

— Той е следващият — изръмжа Грейсън.

— Проклятие! — изсъска очилатият.

Ардмор се освободи от хватката на противника си.

— Махнете оръжието, Хендерсън.

Лейтенантът явно остана много изненадан от заповедта на капитана, но я изпълни без бавене. Двамата мъже се изправиха един срещу друг и се погледнаха втренчено.

— Вземай я и се махай — процеди през зъби Ардмор.

Грейсън кимна, пусна реверите на жакета му и се обърна към Александра. Устните му образуваха безмилостна линия, в очите му святкаше жажда за убийство.

Ардмор го наблюдаваше недоверчиво. Хендерсън все още стискаше пистолета и пръстите му бяха побелели. Мадам Дьо Лорен и морякът май се готвеха да побягнат.

Олюлявайки се, Александра се приближи до Грейсън и вдигна ръка.

— Моля ви, милорд, да седнем и да поговорим разумно…

— Аз не съм дошъл да говоря разумно — изсъска той. — Дошъл съм да ви спася.

— В момента не се нуждая от спасение, милорд. Вие и мистър Ардмор трябва да си поговорите. Без да се биете. Като възпитани хора.

— По дяволите, Александра, аз ще те спася, все едно дали искаш или не.

Грейсън се озова с една крачка пред нея, наведе се и я метна на рамото си. Александра притисна лице към синьото му палто и се опита да спре надигащото се гадене.

— Какво правите, за бога? — извика Хендерсън.

— Спасявам своята дама. Махнете се от пътя ми!

— Финли!

Александра чу глухо пляскане и потрепери. Грейсън хукна навън. Свежият въздух погали лицето й, миризмата на солена вода я удари в носа и тя се почувства по-добре. Вдигна глава и се опита да разбере какво става зад нея.

— Видяхте ли! — извика тържествуващо тя. — Оказах се права. Той не търпи никой да му се изпречва на пътя.

Мадам Дьо Лорен и морякът бяха избягали. Мистър Хендерсън стоеше насред осветената каюта като артист на сцена. По снежнобялата му вратовръзка капеше кръв.

— Защо винаги ме удря в лицето? — изохка жално той. — Защо толкова държи да ме обезобрази?

Това беше едва началото на драматичната спасителна акция. Грейсън бе дошъл с лодка, управлявана от треперещ от страх моряк. Заповяда на Александра да го обхване с ръце и крака и се спусна по въжето, което беше закрепено за кораба с абордажна кука.

Принуди се да избере този опасен и неудобен път, защото корабът явно се готвеше да отплава. Намираха се в средата на реката и бреговете се губеха в мрак и мъгла. Александра се уплаши ужасно, че въжето, което носеше тежестта и на двамата, е толкова тънко.

— Какво ще стане, ако прережат въжето или извадят куката? — попита жално тя.

— Ще се намокрим — отвърна спокойно Грейсън.

Стигнаха до лодката без никакви произшествия. Морякът започна да гребе като луд, а Грейсън седна на кормилото. Александра остана сама на носа. Вместо да се приближат към брега, се отдалечиха още. Изведнъж от мъглата изникнаха очертанията на друг кораб.

Александра тъкмо се питаше как Грейсън ще се изкатери по влажните, гладки стени на кораба и ще стъпи на борда, когато отгоре им спуснаха нещо като юзда. Виконтът я върза на кръста й и й заповяда да се държи здраво с две ръце за въжето. Преди да се усети какво й се готви, тя вече висеше във въздуха и се издигаше към палубата.

Александра нададе изненадан вик. Сигурно така вдигат товарите на кораба, каза си тя. Някъде там горе има макара и някой от моряците ме тегли. Хвана се здраво за въжето и затвори очи.

Вятърът, който гонеше мъглите над реката, охлади горещите й бузи. Леката й рокля се изду и разголи по крайно неприличен начин чорапите, жартиерите и бедрата й, така че всеки можеше да ги види. Александра хвърли бърз поглед надолу и видя, че Грейсън е вдигнал глава. Белите му зъби блеснаха под светлината на фенера. Само ако можеше да пусне въжето, за да скрие срама си… Но не посмя. Можеше само да се надява, че никой друг няма да види краката й.

Тъкмо когато се запита докога ще се изкачва, тя се прехвърли през парапета и стъпи на палубата. Морякът на макарата изръмжа нещо неразбрано и разхлаби въжето. Едва когато стъпалата й усетиха твърдите греди на палубата, тя колебливо се пусна.

Морякът я освободи от „юздата“ и тя изчака, трепереща от силния вятър, докато Грейсън скочи на борда.

— Защо ме доведохте тук? — попита с тракащи зъби Александра. — Това вашият кораб ли е?

— Добре дошла на „Маджести“ — отвърна тържествено той и направи широк жест. Вече се зазоряваше и Александра успя да види, че корабът е голям и величествен.

Грейсън обаче изглеждаше разсеян. Заповяда на моряците да вдигнат лодката, обърна се към Александра и й подаде ръка.

— Елате с мен.

Тя направи крачка към него, но коленете й омекнаха. Грейсън я улови точно навреме, преди да се свлече на дъските. Без да се колебае, той я вдигна на ръце и я отнесе в каютата на кърмата. Настани я на койката и отстъпи назад, за да й даде възможност да се огледа. Още първият поглед й показа, че тази каюта е различна от салона на кораба на Ардмор.

Първо, тук имаше само едно помещение, което от двете страни се снишаваше, и не се виждаха врати към странични каюти. Неговата койка също беше тук, от лявата страна. Пред нея стояха маса и стол. Под прозорците нямаше пейка.

Матракът на койката беше по-твърд от мекото й легло у дома, затова пък можеше да разпери ръце, без да се докосне до ръба. Беше безкрайно по-приятно да лежи, отколкото да стои права. Когато лежеше, не усещаше люлеенето така силно.

Грейсън я наблюдаваше внимателно и се развесели от начина, по който тя изпробва койката. В очите му все още светеше гняв, лицето му издаваше напрегнатост. Омразата между двамата мъже беше уплашила Александра много повече от пистолета на мистър Хендерсън. Тя изпълваше цялата каюта и изличаваше всичко друго. Всички присъстващи го забелязаха. Другите бяха излишни… само зрители в битка между двама титани.

Мълчанието на Грейсън я обезпокои. Вярно, познаваше го отскоро, но никога не го беше виждала толкова мълчалив. Може би се опитваше да измисли нещо крайно неприлично, с което да я шокира… и да й достави удоволствие. Вече имаше такива случаи, но тогава очите му святкаха развеселено. Днес обаче в погледа му нямаше нищо подобно.

— Каютата на капитан Ардмор е по-просторна от вашата — промълви тя, за да запълни потискащата тишина.

Той продължи да я гледа безмълвно.

— Обаче вашата койка е много по-голяма — побърза да допълни Александра.

Думите й изобщо не го умилостивиха.

— По-голяма ли е… от неговата?

— Откъде да знам? Исках да кажа, че вашата койка е по-добра от пейката, на която лежах. Тя беше твърда и се чувствах ужасно неудобно.

— Защо, по дяволите, сте лежали на някаква си пейка?

Александра примигна, смаяна от грубия му тон.

— Защото ми се виеше свят. Мистър Хендерсън беше напоил кърпичката си с някакво средство…

— Ще удуша мистър Хендерсън ей с тези две ръце — закани се той.

— О, не, моля ви, той не е виновен! Искам да кажа, той ми се закле, че ужасно съжалява за злото, което ми причинява. Според мен той е принуден да изпълнява всичко, което му заповяда мистър Ардмор.

— За съжаление не мога да споделя великодушието ви. Можел е да му се противопостави, както направи О’Мали.

Александра седна и разтърси глава.

— Боже, той отведе Маги! Добре ли е тя?

Грейсън придърпа един стол към койката, седна и опря лакти на коленете си.

— Доведе я право вкъщи. За щастие той е силно привързан към Маги. В момента дъщеря ми е под защитата на О’Мали, Джейкъбс и Оливър. — Притисна ръце към слепоочията си и добави: — Да не забравя гувернантката. Тя пристигна следобед.

Александра засия.

— Мисис Феърчайлд е пристигнала? Но това е прекрасно! Радвам се, че ще я вадя отново. Тя е изключителна, милорд, най-доброто, което е създал нашият пол. Тя ще помогне на Маги да…

— Александра!

Във вика му имаше толкова болка, че тя моментално спря да бъбри.

— Какво има?

— Той причини ли ти болка?

Грейсън я наблюдаваше остро и дори се наведе напред, сякаш щеше да я разкъса на парчета, ако се опиташе да го излъже. Ставащото между него и Ардмор в момента надвишаваше способността й да разбира. По-късно, когато вече няма да й се вие свят, ще го разпита. Тогава и той ще е по-спокоен и двамата ще си поговорят разумно. Той ще й обясни защо не се разбира с Ардмор, тя ще го изслуша и ще разбере всичко.

В момента обаче изпитваше потребност да заспи… или пак да се закиска както преди.

— Ох… какво ме попитахте, милорд?

Той изтърси нещо, което прозвуча досущ като ругатня. Александра си каза, че би трябвало да го укори за начина му на изразяване. Все пак тя беше дама… но май вече не беше, след като разни джентълмени бяха започнали да я отвличат, да я целуват на улицата или да й заповядват да спи без нощница.

Внезапно той я сграбчи, ръцете му обхванаха китките й като в клещи. Привлече я към себе си, вдигна я от койката и я настани в скута си. Но не я сложи прилично на едното си коляно, о не. Вдигна полите й, разтвори краката й и я сложи да седне с лице към него.

Александра отвори широко очи. Никоя дама не би си позволила да седи по този… крайно интересен начин. Лицето й беше само на сантиметри от неговото и тя можеше да го гледа право в очите. Въпреки това се уплаши ужасно. Между голите и бедра и панталона му нямаше преграда. Копринената рокля лежеше под дупето й, но бедрата й бяха върху кашмирения му панталон, днес не беше облечен в кожа. Платът беше малко влажен, но тя усещаше топлината на кожата му. Ръцете му бяха върху голите й бедра.

И двамата бяха задъхани. Пулсът, който Александра усещаше в пръстите и китките му, беше бърз като нейния.

— Ти ми принадлежиш — произнесе дрезгаво той. — Кажи ми, че ме приемаш.

Белегът на устната му смъкваше ъгълчето по-надолу от обикновено.

— В момента не разбирам нищичко — отвърна дрезгаво тя.

Той помилва бузата й и притисна палец към слепоочието.

— Ти ми принадлежиш. Той няма да те има. Няма да те дам.

Александра примигна. Започваше да разбира.

— Разбира се, че няма. Представяте ли си, той поиска да го сложа в списъка на кандидатите. При това дори не е англичанин.

— Не ме интересува, даже да беше турчин. Няма да му позволя да те отнеме от мен. Не те давам. — Погледът му помрачня. — На никого не те давам.

Горещата му длан притискаше бедрото й. Ще ме целуне ли? — запита се Александра. Сърцето й биеше в радостно очакване. Беше минала повече от седмица след последната им целувка. Спомни си как седеше на коляното му зад писалището си и той се шегуваше със списъка й.

Грейсън обаче не изпълни желанието й. Вместо това се втренчи в нея и тя изпита чувството, че погледът му проникна в главата й. Май не мислеше за нея и това я обърка.

Ще му покажа какво искам, помисли си тя. Щом е решил да ме вземе, поне да обърне внимание на желанията ми. Притисна се към него, приближи лицето си до неговото и нежно го целуна по устните.