Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (4)

4

Трите гостенки отвориха широко очи и зяпнаха съвсем не като светски дами, но бързо се овладяха и отговориха в хор:

— Добър ден, милорд!

Александра стана и тръгна насреща му.

— Милорд…

Можеше само да се надява, че гласът й не трепери.

Той скръсти ръце, обходи помещението с поглед и накрая спря очи върху нея. Сините зеници я огледаха изпитателно. Сигурно бе отгатнал, че е изпълнила желанието му и е спала без дрехи. И че цяла нощ е сънувала как горещият му език гали устните й.

— Търся дъщеря си — обясни спокойно Грейсън.

Маги се бе появила малко вреди първите гости на Александра, придружена от мистър Оливър, тъмнокожия слуга на виконта. Поздрави весело домакинята и помоли да я заведат при Джефри и готвачката. Мистър Оливър я отведе долу. Днес, слава богу, не беше облечена в розовата копринена рокля, затова пък носеше момчешки панталон, ботушки и широка, дълга риза.

— О, разбира се — отговори с леко предрезгавял глас Александра. — Тя е долу в кухнята.

— Радвам се. Малката обича кухните.

Виконтът нито си направи труда да обясни загадъчната си забележка, нито се опита да влезе в салона — остана си на вратата, сякаш смяташе да прекара там целия следобед.

Ако обаче си мислеше, че може да уплаши лейди Фийдърстоун, много се лъжеше.

— Нямах представа, че имате дъщеря, лорд Стоук. На колко е години?

— На дванайсет. — Този пък виконтът не се поколеба с отговора. В очите му блесна гордост. — Истинско малко дяволче.

— Ще се укроти — увери го лейди Фийдърстоун. Все пак беше огледала три дъщери и разбираше от тези работи. — Ще й намерите добра гувернантка да я шлифова. И най-големите дяволчета се превръщат в изискани млади дами.

Обясненията й явно не заинтересуваха виконта. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Александра.

— Благодаря ви, мисис Алистър.

Дявол да го вземе, каза си Александра, дори тези прости думички звучат в устата му като любовно обяснение.

— Ще отида да взема Маги и веднага ще се сбогувам.

Тя отчаяно се помъчи да намери остроумен, интелигентен отговор. Думи, които да не издадат как се чувства в момента.

Той явно прочете мислите й и усмивката му стана по-широка. Изправи се, поклони се пред дамите и напусна салона.

Александра въздъхна, другите дами също, и то много по-шумно от нея. Мисис Тейтли отвори ветрилото си, защото се бе задъхала. Мисис Уотърс замечтано посегна към нова петифура.

Александра се отпусна на дивана с омекнали колене. Лейди Фийдърстоун се наведе към нея и я потупа с ветрилото си по ръката.

— Със сигурност ще го включим в списъка.

Александра понечи да протестира, но бързо се отказа. Как да обясни на майчината си приятелка, че виконтът не е подходящ кандидат? След смъртта на съпруга си тя водеше спокоен живот без събития, който й се отрази много добре след унизителния й брак.

Миналата нощ раздруса този мир из основи. Джентълмени като виконт Стоук, които се биеха със саби, целуваха като диваци и изискваха дамата да спи без дрехи, изобщо не се срещаха в живота й. Тя не беше подготвена за такъв мъж. Досега единственото й вълнение беше какъв чай да избере за закуска. Беше съставила списъка с кандидати, защото много държеше следващият брак да й осигури спокоен, предвидим живот. О, не, виконт Стоук със сигурност не принадлежеше към подходящите кандидати.

Освен това й бе направило впечатление, че с целувките и изразеното желание тя да спи без дрехи виконтът е постигнал основната си цел: тя да престане да задава въпроси.

Мисис Уотърс изтри пръстите си със салфетката.

— Знаете ли какво чух, мили дами? Разбира се, новината е строго секретна…

Лейди Фийдърстоун и мисис Тейтли се наведоха любопитно към приятелката си.

— Мистър Уотърс ми съобщи, че някой му разказал, че виконтът… — тя понижи глас до драматичен шепот — … бил пират.

Мисис Тейтли ужасено плесна с ръце.

— О, не!

— О, да. Той изглежда точно като пират, не е ли така?

Мисис Тейтли отново разтвори ветрилото си.

— Спомням си, че отиде в морето още много млад… след ужасната трагедия, която се случи с родителите му.

Мисис Уотърс изглеждаше много заинтересувана.

— Трагедия ли? Но аз не съм чувала нищо за родителите му!

Любопитството на Александра също се събуди. Мразеше да слуша клюки за човек, току-що напуснал дома й, освен това виконтът беше още тук и можеше да чуе разказа на мисис Тейтли.

Сигурно ще се ядоса много, ако някой извади на бял свят кирливите ризи на семейството му. А тя беше домакинята и носеше отговорност какво се приказва в салона й. Ала преди да е успяла да се намеси, мисис Тейтли продължи възбудено:

— Ако съдя по онова, което се говореше, е било ужасно. Сестрата на съпруга ми познаваше семейството му. Тогава живееха в Глостършир. Станал чудовищен скандал. Баща му, мистър Арчибалд Финли, в пристъп на ревност застрелял първо съпругата си, а после и себе си. Виконтът бил още момче. Можете ли да си представите!

Александра моментално изпита съчувствие.

— Бедничкият!

— Син на убиец? — Очите на мисис Уотърс святкаха от възхищение и ужас. — Нищо чудно, че е станал пират.

Лейди Фийдърстоун изглеждаше скептична.

— Ако беше пират, нямаше да има дъщеря.

— Хмм… — Мисис Уотърс се взря напрегнато в празното пространство, но само след миг изражението й се разведри. — Сигурно момиченцето е на някоя девица, обезчестена от него.

— Това е било много отдавна — възрази меко мисис Тейтли.

Потънала в мислите си, мисис Уотърс продължи:

— Представете си, че сте пасажер на кораб, нападнат от пиратите… Той влиза в кабината ви… — замечтаният й поглед се насочи към вратата, през която бе излязъл виконтът — … и си позволява да се държи непочтено с вас. Какво посегателство над личността. Притиска ви към стената на кабината и…

В салона се възцари дълбоко мълчание, прекъсвано само от шума на каретите навън по улицата.

— А после откъсва огърлицата от шията ви и изчезва в облаци барутен дим… — Мисис Уотърс въздъхна блажено.

Лейди Фийдърстоун решително вдигна чашата си.

— Четете прекалено много романи, Синтия! — Наведе се към Александра и пошепна: — Освен това тежите най-малко сто кила…

Александра побърза да прогони изкусителната представа как се люби с виконта в корабна каюта. Сигурно ще я целува, както я беше целувал снощи на пода в спалнята си — нежно и завладяващо. Тя ще обгърне с ръце голите му рамене и двамата ще се целуват, докато останат без дъх…

Накрая ще се отдели от него напълно изтощена и слаба и той ще я положи върху койката. Ще свали огърлицата от шията й и ще каже: „Ще я запазя като вечен спомен от вас, уважаема лейди.“ Гласът му ще звучи дълбоко и дрезгаво. Ще я погледне със сините си очи, ще я целуне за последен път и ще си отиде…

Александра пое дълбоко въздух и разтърси глава, за да прогони фантазиите си.

— Нямаме никакви доказателства, че е бил пират — заяви тя и прикри пламналото си лице с ветрилото. — За мен виконтът е просто съсед. Мъж, който сам възпитава дъщеря си.

— Тя помълча малко и обясни: — Предполагам, че жена му е починала. Във всеки случай къщата изглежда ергенска…

Лейди Фийдърстоун зяпна смаяно.

— Била сте в къщата му? Кога? Защо? Как така не сте ми казала?

Александра почервеня като рак.

— Аз…

— Е, как беше? — осведоми се възбудено мисис Уотърс.

Александра се поколеба.

— Той се нанесе наскоро и вътре е още… неподредено. Не е сменил мебелите на последния виконт. Не навсякъде е почистено.

Мисис Уотърс изглеждаше разочарована.

— Аз пък чух, че донесъл десетина сандъка със скъпоценни камъни, коприна и екзотични предмети.

Александра си спомни какво й бе казал: „Притежавам опали, които ще светят в тъмните ви коси като полярно сияние.“ Откъде бяха тези опали? Дали наистина щеше да ги занесе при бижутер, за да ги обкове?

— Да, вероятно е донесъл спомени от пътуванията си в далечни страни…

— Посетете го отново, а после ще ни разкажете какво сте видели.

— Точно така, Александра, това е ваш християнски дълг! — намеси се възбудено мисис Тейтли. — Щурмувайте бастиона и разберете дали наистина е пират. — Тя се изкиска съвсем не като дама. — Искам да чуя всяка подробност от живота му.

Александра наблюдаваше гостенките си с нарастващо неодобрение. Съзнаваше, че тя е събудила любопитството им, но нямаше никакво намерение да шпионира в дома на виконта и да ги осведомява какво е видяла. Освен това, като я видят да влиза в къщата му, хората непременно ще почнат да клюкарстват. Не можеше да си позволи скандал — нали искаше да се омъжи отново?

От друга страна обаче… непременно трябваше да поговори с него за дрехите на Маги — по-скоро за липсата на подходящо облекло за детето. Пират или не, виконтът явно нямаше представа как трябва да се облича едно дванайсетгодишно момиче. Добре би било да му предложи знанията и помощта си. Ще излезе на покупки с Маги и ще й помогне да си избере подходящ гардероб. След това ще дойдат шивачките… и ще се наложи да посещава къщата му буквално всеки ден.

Не! Съвестта й решително отхвърли тази представа. Тя няма да шпионира в дома му и най-вече няма да използва едно невинно момиченце като претекст, за да го посещава.

Обаче Маги се нуждаеше от подходящи дрехи. Александра познаваше шивачка, истинска майсторка на тоалети за млади дами. А що се отнася до гувернантка… естествено, мисис Феърчайлд. Александра беше запомнила с най-добри чувства гувернантката, която се грижеше за нея преди дебюта й в обществото. Тя беше най-доброто за Маги. Малко преди сватбата на Александра мисис Феърчайлд се бе омъжила за преподавател в Оксфорд, но междувременно бе овдовяла. Съвсем наскоро писа на бившата си питомка, за да я уведоми, че отново смята да възпитава млади госпожици.

— Вижте, дами… — започна Александра, но не успя да каже нищо повече, защото навън се чу силен трясък. Последва шум от чупене на стъкло, пронизително цвилене на коне, страхливи викове на минувачи.

Александра скочи и се втурна към прозорците. Гостенките я последваха. Навън цареше хаос. Една карета лежеше преобърната на паважа и покривът й беше само на няколко сантиметра от парапета, който отделяше улицата от каменното стълбище на къщата й. Количка за доставки бе паднала напреки на улицата, а втора карета се бе сблъскала с нея. Конете цвилеха и страхливо теглеха юздите си. Едно от прозорчетата на преобърнатата кола се беше пръснало.

Мъже се втурнаха към мястото на катастрофата. Няколко кочияши, кацнали високо върху изисканите си возила, ругаеха забавянето. Армейски офицер в светлочервена униформа на пехотинец се затича към падналата кола. Рус мъж с очила и скромен костюм слезе от двуколката, която управляваше сам, хвърли юздите на едно момче и също побърза да предложи помощта си.

Виконтът излезе от къщата си.

— Разрежете сбруята — заповяда енергично той. — Освободете конете.

Маги излезе веднага след баща си, все още облечена като момче. Тя скочи умело върху преобърнатата карета и помогна на потресения кочияш да отвори вратичката.

Александра обърна гръб на прозореца и посегна към турския си шал, оставен на дивана.

— Може да има ранени! — извика тя и забърза навън. На вратата се сблъска с Джефри, който политна назад и многословно започна да се извинява. Добре, че се усети навреме и побърза да й отвори вратата.

Гросвенър стрийт беше много оживена улица, връзка между Бонд стрийт и Гросвенър скуеър. По нея минаваха не само елегантните карети на обитателите на Мейфеър, а и доставчици с каруци и колички, ездачи и пешеходци. Често ставаха задръствания и злополуки, но Александра отдавна не беше виждала толкова тежка катастрофа. Миналия път й се наложи да смени един прозорец и любимата си маса от Хепълуайт, защото дъска от катастрофирала кола влетя в салона й. Слава богу, никой от домакинството й не пострада, само дето Джефри не смееше да влезе в салона през следващите шест месеца. Ако се съдеше по страхливото хълцане, което се чуваше от вътрешността на преобърнатата карета, този път беше станало нещо ужасно.

Смъртноблед лакей помогна на млада жена с руса коса да слезе от пострадалата карета. На челото й зееше рана. Изглеждаше замаяна. Маги моментално сложи ръка на рамото й и я поведе към парапета. Александра се втурна да помогне. Загърна младата жена с плътния си шал, но тя само я погледна с невиждащи очи и сложи ръка върху издутия си корем. Божичко, жената беше бременна!

Александра я отведе по-далеч от каретата. Понеже катастрофата беше станала точно пред къщата й, трябваше да заобиколят. През това време Маги изведе от другата страна възбуден млад мъж — сигурно съпруга на жената. Той се затича след съпругата си.

— Знаех си, че този кочияш е луд! — Гласът му пресекваше от вълнение. — Не биваше да го вземаме на работа. Знаех си, че ще ни създаде ядове.

Жената го гледаше с неразбиращ вид. Явно не беше в състояние да отговори. Александра сложи ръка на рамото й и се опита да я успокои с нежни думи. Ала скоро забеляза, че непознатата не я слуша. Тя се вслушваше вътре в себе си. В своето скъпоценно дете.

Александра усещаше страха й като свой. Много добре си спомняше месеците, през които новият живот растеше в утробата й. Случваше се дори да пее тихичко на бебето си, когато наблизо нямаше никой. Обаче роди няколко седмици преди срока и едва не умря от болка.

Лекарите и акушерката бяха убедени, че и майката, и бебето ще умрат. Тя оцеля, но малкото момченце не живя и един ден.

Александра стискаше ръката на непознатата жена и се молеше детето в утробата й да не е пострадало.

Скоро се появи съседката й лейди Сътън.

— О, милите! — извика тя, като видя пострадалите. — Елате у нас, имате нужда от чай. И от бренди, разбира се!

Александра също беше готова да покани младата двойка в дома си, но реши да не води излишни спорове. Докато вървеше към дома на лейди Сътън, мъжът продължи да ругае негодния кочияш. Гласът му заглъхна едва със затварянето на вратата.

Александра се обърна отново към мястото на катастрофата. За щастие нямаше други ранени. Виконтът и един колар бяха освободили конете и сега уплашените животни потрепваха нервно и се опитваха да се откъснат въпреки опитите на мъжете да ги успокоят.

Отведоха далече всички други коне. Маги продължаваше да стои върху преобърнатата карета с ръце на хълбоците. Изглеждаше ужасно в момчешкия панталон, но Александра трябваше да признае, че ако беше с пола, момичето изобщо нямаше да може да помогне.

В този момент пред дома й спря елегантна карета. От нея слезе един от шегите, които Александра очакваше: херцог Сейнт Клер, следван от лорд Хилдебранд Калдикот и сестра му. Тримата заобиколиха преобърналата се карета и се запътиха към Александра, която ги очакваше пред отворената врата на дома си.

— Мили боже! — извика разтревожено херцогът. — Добре ли сте, мисис Алистър?

— О, нищо ми няма. — Александра хвърли бърз поглед към прозорците на лейди Сътън. — Слава на небето, никой не пострада сериозно.

Казвайки това, тя прехапа устни. Дано шокът на младата жена не е бил много силен, иначе можеше да доведе до помятане. Лейди Сътън беше много мила, винаги се държеше майчински… сигурно щеше да настои бъдещата майка да си отпочине, преди да се върне в дома си.

Лорд Хилдебранд също прояви загриженост.

— По-добре е да влезем, мисис Алистър. Конете изглеждат опасни.

Виконтът все още се опитваше да удържи уплашените животни. Александра видя как мускулите на широките му рамене се опъваха под жакета. Той ще се справи, каза си успокоено тя.

— Аз няма да остана на улицата нито миг повече — заяви решително лейди Хенриета Калдикот. — Гледката ме потресе. — А като забеляза Маги, се намръщи още повече. — Я вижте онова хлапе! Какво търси тук? Би трябвало да забранят на деца от простолюдието да се мотаят из Мейфеър!

Това е почтената мис Маги Финли, беше готова да отговори Александра. И баща й чу как нарекохте дъщеря му. Вместо това тя стисна устни и повика Джефри.

— Бързо, Джефри, въведи лейди Хенриета в салона и й поднеси нещо освежително.

Джефри бе разочарован, че няма да види как ще вдигнат каретата, но се поклони и въведе дамата в къщата. Лорд Хилдебранд ги последва, като непрекъснато се обръщаше.

— Това не е ли виконт Стоук? — попита тихо херцогът и посочи Грейсън Финли.

Той вече бе предал юздите на успокоените коне на смъртнобледия кочияш и маша за поздрав в посока към херцога. Джентълменът с очилата също се приближаваше към херцог Сейнт Клер, но той не го забеляза и отиде да поздрави виконта.

За следващите събития Александра си спомняше съвсем неясно. Виконтът зърна джентълмена с очилата и очевидно го позна, защото дружелюбното изражение на лицето му се замени от дива ярост. Маги, която не напускаше мястото си на каретата, също позна човека с очилата и извика изненадано:

— Мистър Хендерсън!

Очилатият бе впил очи в Александра и вървеше право към нея. Имаше ъгловато лице, ясни сиви очи и светлоруса, почти бяла коса. В скромния си костюм приличаше на викарий.

— Мисис Алистър? — попита учтиво той.

Джентълмените рядко си позволяваха да заговарят непознати жени на улицата, но Александра не се разсърди. Вероятно господинът беше забравил за малко добрите си маниери след станалата злополука.

— Да, аз съм — отговори тя.

— Благодаря — отвърна той.

Преди Александра да е успяла да попита за какво й благодари, той я сграбчи за косата, отметна главата й назад и я целуна грубо по устата.