Брайън Хейг
Врагове по неволя (9)

9

Както ми се изясни по-късно, Кийт решил да се измъкне през задния портал, за да напазарува това-онова. Било някъде около девет часа същата вечер. Прекосил натоварения булевард и влязъл в търговската част на Итеуон. Може би са започнали да го следят още тогава. Ако е така, той очевидно не го е забелязал.

Влизал и излизал от магазинчетата, купувал едно оттук, друго — оттам. Снабдил се с шикозно авиаторско кожено яке с пухкава яка, чифт маратонки „Найки“ и готин кожен портфейл. Към единайсет вече бил прекосил половината Итеуон. Стигнал до голямо кръстовище с фучащи коли и изчаквал човечето на светофара да светне зелено, за да прекоси, когато чифт силни ръце го повдигнали във въздуха и го метнали право пред засилените автомобили. Първата кола го блъснала високо във въздуха и той се приземил точно пред бронята на следващата. На линейката й трябвали двайсет минути, за да стигне дотам, и Кийт бил откаран в най-близката болница.

Добрата новина беше, че паспортът му бил в него, в болницата установили самоличността му и веднага уведомили американското посолство, че някакъв американец е бил прегазен от няколко коли. Телефонистката от посолството, която била нощна смяна, не го познавала по име, затова си отбелязала да съобщи за произшествието на дежурния при следващата му контролна обиколка из сградата. Това станало чак в четири сутринта. Дежурният също не знаел кой е Мерит. Затова карал по стандартната оперативна процедура и се обадил да съобщи името на пострадалия на дежурния сержант от военната полиция в базата „Йонгсан“. Той също не знаел кой е Мерит, но грижливо вписал новината в дневника на дежурството. Ето защо ние не бяхме информирани какво е станало чак до седем сутринта.

А ето и лошата новина. Кийт беше в интензивното отделение, а докторите кършеха ръце и мърмореха притеснено. Черепът му беше строшен, единият бъбрек бе пробит от счупено ребро, кракът и ръката му бяха счупени на безброй места, а лекарите все още се опитваха да открият източника (или източниците) на обилен вътрешен кръвоизлив.

Разбрах това от едно крайно истерично обаждане на Катрин. Втурнах се направо към стаята й. Вратата беше открехната, затова влязох направо. Али и Катрин се бяха сгушили в ъгъла, прегърнати, и хленчеха. Мария седеше зад бюрото, а лицето й изглеждаше така, сякаш някой беше окачил десеткилограмови тежести в ъгълчетата на очите и устните й. За миг се почудих дали пък Али не й върти номера. В стаята цареше атмосфера като в погребално бюро.

— Може да умре — каза Катрин и вдигна очи към мен.

— Аха — кимнах мрачно.

Седнах на края на леглото и замълчах. Знаех какво става в главите им. Никой от нас нямаше реална представа какво се беше случило, но всичко съвпадаше прекалено идеално. Човек не можеше да избяга от тази мисъл.

Най-сетне Катрин попита:

— Тези хора наистина ли са такива варвари?

— Може би — отвърнах.

Не бях потвърдил нищо, но достатъчно красноречиво им бях дал да разберат, че подценяват рисковете.

Продължих:

— Показаха ли ви по корейската телевизия?

— Дадохме няколко интервюта, преди да дойдеш — отвърна намусено Катрин.

— Всички? И сте си показали лицата пред камерата? Може би и в местните вестници?

— Точно така — каза Али, пусна Катрин и отиде при Мария. — Бяхме по телевизията и във вестниците. И какво от това?

— Тогава не си правете прибързани заключения.

— Какво би трябвало да означава това? — попита Али в типичния си бунтарски стил.

— Искам да кажа, че извършителят може би е някой, който работи за южнокорейските власти. Имат няколко свръхсекретни агенции за вътрешна сигурност, които се славят като жестоки главорези. А може и някой друг да е бил.

Катрин се завъртя към мен, а лицето й беше болезнено сгърчено.

— Кой друг би могъл да бъде? Не ме будалкай, Дръмънд. Очевидно е кой го е сторил.

— Не, не е — казах. — След като сте парадирали толкова явно пред медиите, сами сте си нарисували мишените по челата.

— Мишени за кого? — попита Али.

— За някоя от студентските групи, протестиращи срещу американците, които гледате по телевизията. Или за някоя група местни военни, които са бесни, че един от братята им по оръжие е бил изнасилен и убит. Единственото нещо, което изобщо не ни липсва тук, са достатъчно врагове.

— Дръмънд, говориш пълни глупости — рече Катрин и ме изгледа зверски.

— Не, не е така. А сега ще ви изнеса една малка лекция. Може би не съм избрал подходящото време, но най-добре ще бъде поне веднъж да ме изслушате.

Катрин се домъкна по-близо от своя ъгъл и аз най-сетне успях да привлека пълното им внимание.

— Корея — започнах да обяснявам, — фактически погледнато, се намира в положение на война. Не твърдя, че южнокорейците са идеални, но по принцип не са лоши хора. На четирийсет километра оттук е разположена тримилионна армия. В цялата страна е пълно със севернокорейски агенти. Само преди няколко години една тяхна подводница заседна на пясъчна плитчина до източния бряг и от нея се изсипаха десетима десантници. Спомняте ли си за този инцидент? Беше в новините през цялата седмица, която беше необходима на южнокорейците да ги проследят и избият. Но единствената причина за инцидента беше тази, че капитанът на подводницата беше допуснал грешката подводницата му да заседне на брега. Можете ли изобщо да предположите колко такива кораби и подводници са стоварвали агенти и командоси, които не са били заловени?

Мария направи недоверчива гримаса, или пък може би това си беше естественото й изражение, но когато понечи да отвори уста, аз я прекъснах с бързо, отсечено движение на ръката си във въздуха.

— Не говори. Слушай — заповядах грубо. — Тези хора живеят така от 1953 година насам. Имате ли представа какво означава това? Всяка година на границата има засади и престрелки. Тази хотелска стая, в която се намираме, е в обсега на артилерийския обстрел на севернокорейците. За броени секунди страната им може да бъде изпепелена. Това влияе върху психиката ти. Тук не е като в Америка. Престанете да мислите като американци.

Катрин рече:

— Нищо не оправдава това, което се случи!

— Нищо не оправдавам, по дяволите! — отсякох и я изгледах строго. — Престани да спориш. Изслушай ме. И в никакъв случай не свиквай поредната си идиотска пресконференция, за да обвиниш южнокорейското правителство за инцидента. Може и да са виновни, може би не. Доколкото знаем, може дори да са били някакви джебчии, които е хванал в крачка, и те за наказание са го хвърлили на пътя.

— Знаеш, че не е станало така! — тросна се Катрин.

— Нищо не знам, по дяволите! Нито пък ти. Единственото, което знам, е, че снощи ти засегна достойнството на южнокорейците, а днес един от нашите колеги се озова в болницата. Можеш да изградиш теза върху косвени доказателства, но не и върху случайни съвпадения.

Станах и се надвесих над Катрин. Тя ме гледаше така, сякаш би дала мило и драго, за да се сдобие с покана за погребението ми.

— Това не са Съединените щати, Карлсън. Спомни си какво ти каза онази горила вчера! Научи се да спазваш местните правила. Така ще бъде най-добре за всички.

Тя понечи да отвърне нещо, но аз вдигнах ръка.

— Виж, ще се опитам да разбера каквото мога. Просто не свиквай срещи с медийните си приятелчета, докато не съм свършил. И откажи изявите по Ен Би Си и Ей Би Си, които планираше вчера. Няма да доведат до нищо добро за клиента ни, да не говорим пък за собственото ни здраве.

Оставих ги в стаята, за да се пържат в собствен сос. Не бих казал, че с Кийт бяхме приятели, тъй като едва го познавах, но бях също толкова шокиран и бесен от произшествието, колкото и те. Проблемът беше, че Катрин и нейните приятелчета нямаха никаква представа с кого си имаха работа тук. Опитах се да ги предупредя. Те не ме послушаха. Томас Уайтхол, виновен или не, беше готова стръв за всякакви екстремистки групи с яростни възгледи, а когато застанеш до гръмоотвод, няма защо да се преструваш на учуден, ако някоя заблудена светкавица те хакне в слабините.

Когато се върнах в стаята си, позвъних в канцеларията на Спиърс и казах на полковника с най-отривистото козируване в света, че трябва да говоря с Бъз Мърсър. Той отвърна „Добре“, и затвори.

Дванайсет минути по-късно телефонът звънна. Беше някаква жена, която ми каза да сляза долу и да чакам пред хотела. Точно така направих.

Когато излязох, пред входа вече бръмчеше сив автомобил, от който слезе една корейка. Тя се огледа, забеляза ме и ми махна с ръка да се приближа.

— Вие сте Дръмънд, нали? — попита ме, когато наближих достатъчно, за да мога да я чуя.

— Аз съм — потвърдих.

— Качете се, моля.

Качих се и набързо я огледах. Беше стройна, строго облечена, някъде около трийсетте, привлекателна, но по един затворен, хладен начин. Косата й беше късо подстригана, без следа от прическа. Имаше очила с тънки златни рамки, с които приличаше на разсеян учен, случайно попаднал извън университетското градче.

— Е, а вие как се казвате? — попитах, като се чудех коя ли беше.

— Ким Сонг Мун. Приятелите ме наричат Каръл.

— Каръл? Че това какво общо има с Ким Сонг Мун?

— Нищо — призна тя. — Аз съм американка. Истинското ми име е Каръл Ким. Просто тук, в Корея, използвам името Ким Сонг Мун.

— Наистина ли? Да не сте от същата компания, за която работи Бъз Мърсър?

— Бъз ми е шеф.

— Чакайте да позная. Израснали сте в Калифорния, учили сте в Станфорд или може би Бъркли, там са ви вербували и през последните три години сте шпионирали тук.

— О, господи, толкова ли е очевидно? — попита ме тя шокирана.

— Просто използвам стереотипи. Освен това телепатията е едно от най-силно развитите ми умения.

— Всъщност — рече тя — израснала съм в Бостън, завърших колежа „Мидълбъри“, където научих корейски, а след това продължих в „Дюк“, където се дипломирах като юрист. И не са ме вербували. След като завърших, сама потърсих агенцията и ги убедих, че корейският език и външността ми могат да влязат в работа. И съм тук по-малко от месец.

— Аха, значи повечето го отгатнах.

— Кое по-точно?

— Че си учила в колеж?

Тя не се засмя.

— Значи си адвокат, така ли? — попита. — Не приличаш на адвокат.

— Нима? И как изглеждат адвокатите обикновено? — попитах, за да си изпрося някой комплимент.

— Обикновено изглеждат много интелигентни.

— Ох!

— Освен това или са доста закръглени, или пък прекалено кльощави и недоразвити.

— Аха — казах и поизправих рамене.

— А пък добрите, наистина добрите, обикновено са с изгризани нокти и постоянно изглеждат притеснени.

— А аз не, така ли?

Тя отново ме погледна.

— Не. Изглеждаш прекалено самоуверен, може би дори нахакан.

Остави ме да преглътна тези думи, след което продължи:

— Трябва да ви кажа, че аз следя вашия процес от страна на ЦРУ. Докараха ме, за да държа нещата под око.

— Това, което се вижда от моята страна, е много хубаво око — изтърсих аз, какъвто си бях сваляч.

Тя ме изгледа с досада, докато паркираше колата пред офицерския клуб. Слязохме и Каръл закрачи по начин, който издаваше, че в свободното си време здраво тренира бързо ходене. Последвах я като изплезен пудел, изкачихме няколко стъпала и влязохме в малко уютно фоайе. Минахме през ресторант, в който нямаше нито един посетител, след това през друга врата и накрая се озовахме в една стая в дъното на сградата.

Там беше Бъз Мърсър — вдигнал крака върху масата, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави на ризата. Разговаряше по мобилен телефон, който беше прекалено голям и тежък, за да е стандартен модел. Сигурно беше специално кодиран за тайните служби. В мига, в който влязох, той сниши глас, изрече още няколко думи, набързо се сбогува и прекъсна връзката.

Нищо чудно просто да си беше поръчвал пица. Хората от ЦРУ са си такива — толкова тайнствени, че да си умреш от смях.

— Сядайте — обърна се към мен и Каръл.

Направихме го. Той се взря за момент в лицето ми, после каза:

— Съжалявам за това, което се е случило с Мерит.

Не изглеждаше много опечален, но пък и от къде на къде да бъде?

— Да, ужасно нещо. Доста е пострадал, доколкото знам.

— Преди двайсетина минути е изпаднал в кома.

— Още по-зле.

Бъз сви вежди по същия начин, по който нормалните хора свиват рамене.

— Е, поне са овладели вътрешния кръвоизлив. Комата е неприятно нещо, но поне няма да умре от загуба на кръв.

— След като сте толкова добре информирани, имате ли представа кой го е извършил?

Той се наведе напред и облегна лакти на масата.

— Дръмънд, в Южна Корея живеят четирийсет и шест милиона души. Да извадим от тях онези в инвалидни колички, лежащите в болница и всички дечурлига, които са прекалено малки, за да го повдигнат и хвърлят на пътя. Така броят на заподозрените ще се сведе до едно прилично число, с което може да се работи. Да речем, трийсет и пет милиона, някъде там. А, и не забравяй двайсет и петте милиона народ в Северна Корея.

— Карлсън смята, че зад тази история стоят южнокорейските власти.

Той отново направи номера с веждите и отвърна:

— Преди десет години — може би да. Но, честно казано, вече се въздържат от подобни глупости. Поне откакто се научиха как се пише думата „демокрация“. Не казвам, че не са били те. Казвам само, че трябва да бъдете много предпазливи с подобни допускания.

— А какво ще кажеш за момчетата от Северна Корея?

— Двамата с Каръл доста се почудихме, но честно казано, не виждаме връзка.

— Но не можете и да ги изключите, нали?

— Е, не. Но, както ти казах, не виждаме и добра връзка.

— Значи ни остава някоя антиамериканска група от Южна Корея. Или пък някакви вбесени пазители на морала, които не могат да пипнат Уайтхол за гушата, затова са решили да минат с някой от адвокатите му.

— Точно на това бих заложил. Наоколо шарят сума подобни групи. Проблемът обаче е дали ще спрат дотук.

— Значи смяташ, че сме заплашени физически?

Той се изправи и отиде до кафеварката. Наля си чаша кафе, без да ме попита дали не искам и аз. Това означаваше или че е неприятен грубиян, или че срещата ни отива към своя край.

— Не знам какво да ти кажа.

— Ами би могъл например да ми кажеш, че ще ни пазите гърба.

Той продължи да стои обърнат към стената. Вече си беше налял кафе, така че се чудех какво пък чак толкова интересно имаше на тази стена.

— Това не е наша работа — каза той накрая. — Но ако ще се чувстваш по-спокоен, постоянно ви следим.

— Следите ли ни? — попитах доста глуповато.

Точно това беше казал. Но пък щом ни следяха, защо нямаха намерение да ни защитават?

— Според теб как стана така, че Каръл стигна толкова бързо до твоя хотел? Тя вече беше на паркинга.

— След като ни наблюдавате, защо не сте забелязали как хвърлят Мерит на пътя?

Той най-сетне се обърна и ме погледна. Ако се налага да използвам някакво сравнение, за да обрисувам изражението му, то той приличаше на тигър, който изучава някакво странно животно и се чуди дали става за ядене.

— Екипът ни е съвсем малък, затова поемаме повече рискове, отколкото ми се иска. Той се измъкна и ние го изпуснахме. Много по-просто би било да внедря някого във вашия офис. Но кой знае защо, си мисля, че не си очарован от тази идея.

Прав беше. Не можех да го допусна. Може би щеше да играе честно и човекът, когото би внедрил в нашия офис, нямаше да промълви и думичка за това как ще организираме защитата на Уайтхол. Но като нищо можеше и да не стане точно така.

После Каръл обясни:

— Разполагам с трима души, които ви държат под око. Но това е максимумът, който мога да отделя.

Аз пък казах:

— Но ние сме толкова много адвокати, пък и помощниците ни, а в тези двайсет и четири часа и вашите хора трябва да поспят.

— Мога да смятам, майоре. Но гледайте на нещата от положителната им страна. Работата ми вече е доста по-лесна. Вчера бяхте петима защитници. Днес сте само четирима.

— Мерит още не е умрял — поправих я гневно.

— Добре де — отвърна тя и се усмихна. — Нека бъдат четири и половина.

Усмивката й доста ме изнервяше. Може и да имаше красиви очи, но току-що бях стигнал до неприятното заключение, че е студенокръвна като гущер. Може би утре щяха да ме хвърлят от шестнайсетия етаж на някой небостъргач, а те двамата с Мърсър щяха да плеснат с ръце от радост, че работата им е станала още по-лесна.

— Значи така, а? — казах, подчертано разгневен. — Само ще ни следите?

— Само това ще правим — отвърна безцеремонно Мърсър. — Имаме си предостатъчно грижи с лошите момчета от северната ни съседка, да не говорим, че трябва да държим под око и южнокорейските си приятелчета. Не искам да прозвучи грубо, Дръмънд, но тази история с Уайтхол изобщо не е на наш терен.

Точно това ме притесняваше. Ако не бяхме на негов терен, защо вече беше отделил екип от четирима души, които да ни следят?

И в този момент прозрях истината зад всичките скришни погледи и недомлъвки. Нищо чудно, че Мърсър се беше промъкнал в стаята ми посред нощ. Нищо чудно, че Каръл Ким и горилите им ни държаха под око. Що се отнася до ЦРУ, Карлсън и аз не бяхме нищо повече от пешки, които могат да бъдат пожертвани в голямата шахматна игра.

Нямаше абсолютно никакво значение дали ще останем живи, или ще умрем. Не, всъщност не: имаше значение. Ако наистина ликвидираха още един-двама от нас и Корея имаше пръст във всичко това, а ЦРУ си беше на мястото, за да го види и да го докаже, това би било крайно полезна информация. Поне за тях де.

Няколко минути по-късно Каръл ме остави под козирката на хотелския вход и ми каза със смразяващата си усмивка:

— Предупреди и останалите да не поемат ненужни рискове. И прекарвайте възможно най-много време заедно.

— Това като официално предупреждение ли да го приема? — осведомих се жлъчно.

— Точно така — каза тя. — Това е официално предупреждение.

— Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво те безпокои?

— Просто не мога да си представя какво прави юрист като теб в ЦРУ.

Тя ме погледна право в очите.

— След като учих три години в юридически факултет, накрая реших, че не искам да практикувам право. Открих, че не обичам адвокатите.

— Аха — казах.

— Аха — ледено повтори Каръл и потегли.

Върнах се в стаята си и измъкнах от стенния гардероб поредния кашон, след което се заех да чета какво беше казал капитан Томас Уайтхол на главен инспектор Майкъл Бейлс по време на разпита на трети май сутринта.

Започваше със задължителното прочитане на правата на задържания, следваха също тъй задължителните въпроси за името, длъжността и прочие. Уайтхол се беше отказал от правото си на адвокат. Настояваше, че след като е невинен, няма какво да крие. Това беше доста тъпанарски ход. Един невинен човек не протестира, че е невинен, преди някой да го обвини в нещо. Невинният човек обикновено приема, че всички останали знаят, че е такъв.

Бейлс, опитен в разпитите, беше изгубил още няколко минути, за да помогне на Уайтхол да се отпусне с поредица от стандартни подгряващи въпроси — къде живее, каква е била длъжността му, от колко време е в Корея, дрън-дрън. Истинската му цел е била да накара заподозрения да свикне да отговаря на въпросите.

След това Бейлс пита:

— Познавахте ли жертвата?

— Да.

— Как се запознахте?

— Запозна ни общ приятел. Ли беше катюса и няколко пъти ходихме заедно по магазините.

— Приятели ли бяхте? — пита Бейлс, при това съвсем невинно според мен.

Все пак на този етап Бейлс не би могъл да знае нито какви са били обстоятелствата на смъртта, нито какви са сексуалните предпочитания на Уайтхол.

— Приятели — не, просто познати. Не го познавах добре. Но беше полезно да имаш подръка човек, който познава Сеул и говори езика. Показа ми няколко добри магазина и ресторанта, помагаше ми да се спазаря за цените на някои покупки, все неща от този сорт.

— Какво правеше той в апартамента ви?

— Аз го бях поканил.

— С каква цел?

— Бях организирал малко парти. Мислех, че ще му хареса да се запознае и с други американци.

— А Моран и Джаксън? Те приятели ли ви бяха?

— Моран ми е приятел. Той доведе Джаксън.

— Защо?

— Не знам. Всъщност не съм и питал. Предполагам, че си е мислел, че Ли и Джаксън може да си допаднат.

— Извинете, капитане, но това ми звучи малко странно. Вие сте офицер, а те са от редовия състав.

— Няма нищо странно — настоява Уайтхол. — Изобщо не е необичайно офицери и старши служащи от редовия състав да поддържат контакти извън работа. А Ли беше кореец и ми беше правил някои услуги. Не виждах нищо лошо в това да му помогна да се сприятели и с други американски военни.

— Предполагам, че сте прав — казва Бейлс и аз си представих, че тонът му трябва да е бил поне малко изпълнен със съмнение. — В апартамента са намерени доста празни бутилки. Пихте ли?

— Предложих им освежителни напитки, да.

— Алкохол?

— Да, разбира се. Защо не? Всички присъстващи бяха пълнолетни.

— Наркотици?

— Този въпрос не ми харесва.

— Капитане, във вашия апартамент е бил убит човек. Ще ви се наложи да отговаряте на цял куп въпроси, които няма да ви харесат. Отговорете, моля. Имаше ли наркотици?

— Не, никакви — отговаря най-сетне Уайтхол.

— Защо другите са останали да нощуват в апартамента ви?

— Партито продължи до късно. Всички се забавлявахме добре. Преди да се усетим, вече беше станало два след полунощ.

— Пияни ли бяха другите?

— По мое мнение доста бяха прехвърлили мярката. Не смятах, че е добра идея да ги пусна да вървят пеш три километра до базата в това състояние, затова им предложих да останат.

— Аха — отговаря Бейлс. — Кога за последен път видяхте Ли Но Те жив?

— Не си спомням точно. Около два часа, предполагам. Отиде си в спалнята, а аз проверих дали вратата на апартамента е заключена, след което си легнах.

— Заключена ли беше вратата на апартамента?

— Да.

— Там има общо три спални, нали така?

— Да. Оставих спалните на гостите, а аз си легнах на канапето във всекидневната.

— Чухте ли някакъв шум през онази нощ?

— Какъв шум?

— Може би някой да влиза в апартамента ви? Шум от борба? Скандал?

— Не. Обикновено спя много леко, но честно казано, боя се, че тогава и аз бях пийнал доста. Не съм чул нищо.

— Само вие ли имате ключове от апартамента?

— Мисля, че и компанията, която управлява сградата, има ключове. Но не и някой друг.

— Значи нямате никаква представа какво се е случило с редник Ли?

— Никаква. Бях шокиран, когато го открихме мъртъв. Нямам представа как е станало.

След това Бейлс казва:

— Това е всичко на този етап от разследването. Имате ли нещо друго, което бихте искали да добавите?

— Не, нищо. Но… ъъъ… съобщено ли е вече на родителите му?

— Баща му е бил информиран преди два часа.

— Може би трябва да се отбия и да изразя съболезнованията си. Той беше чудесен младеж. Бих искал да кажа това на родителите му. Имате ли адреса им? Тук в Сеул ли живеят?

— Сериозно ли говорите? — пита Бейлс.

— Мисля, че би било порядъчно от моя страна да го направя. Все пак е бил убит в моя апартамент.

— Искате да кажете, че не знаете кой е баща му?

— Не. Трябва ли?

— Бащата на редник Ли е министърът на отбраната на Южна Корея.

— Ох, мамка му!

С това възклицание завършваше първоначалният разпит. А и както стояха нещата, това си беше доста подходящо резюме на ситуацията.

Опитах се да си представя какво е ставало в главата на Уайтхол по време на разпита. Последната част си беше доста съмнителна, няма какво да се лъжем. Би трябвало да знае за бащата на Ли. Значи лъжеше, подвеждаше и на всичко отгоре се беше объркал. Сигурно е бил изплашен до смърт. И все пак какви бяха тези номера?!

Наистина ли си е мислил, че ще му се размине? Как би могъл? Трупът е бил намерен в апартамента му, в собствената му спалня, до самия него, за бога! В апартамента е имало още двама свидетели. Дали са използвали времето, преди корейските ченгета да пристигнат, за да съгласуват алибито си? Не се ли е сещал Уайтхол, че в трупа на Ли ще бъде открита неговата сперма?

И наистина ли е бил толкова глупав да смята, че ще му повярват, че не е знаел кой е бащата на Ли? Очевидно се е опитвал да се отдалечи максимално от убития. Бегъл познат, екскурзовод, едва го е познавал, но го е поканил в апартамента си, за да го запознае с няколко приятелски настроени военнослужещи. Беше се препънал в собствените си тези.

А като алиби всичко това беше пълна нула.

Отворих папката с протокола от разпита на Моран. Пълното му име беше Карл Г. Моран. От вътрешната страна на папката с кламер беше прикрепена снимка, направена от военната полиция.

Беше черно-бяла и на нея се виждаше едър, много силен наглед мъж — истинска мечка. Беше на около четирийсет, с посребрена коса, широко лице и нос, който, изглежда, беше понесъл доста удари. Но онова, което привличаше погледа, бяха очите на Моран. Бяха почти неестествено големи и рязко се отличаваха от всичко останало. Бяха очи на сърна с дълги, разкошни мигли върху лицето на борец. Приличаха на очите на Марлон Брандо, поне преди Брандо да започне да плюска толкова много и лицето му да подпухне дотам, че очите му изобщо да не се виждат.

Изражението на Моран издаваше или объркване, или раздразнение, а може би и двете.

Бейлс отново не беше пропуснал рутинното прочитане на правата. Странното в случая беше, че Моран го беше прекъснал, за да попита дали Уайтхол е помолил за присъствието на адвокат. Бейлс беше отговорил отрицателно и затова Моран също се беше отказал от това право.

Оставих папката на бюрото. Защо е било важно това за Моран? Дали е било някакъв вид лакмусова проба? И какво от това, ако Уайтхол е отказал адвокат? Имаше нещо странно. Сякаш Моран искаше да провери дали може да се довери на Уайтхол. Във всеки случай си отбелязах наум по-късно да помисля за това.

— В какви отношения бяхте с жертвата? — пита Бейлс, след като е изчерпил репертоара си от подгряващи въпроси.

Моран отговаря:

— Той беше приятел на капитан Уайтхол. Преди това изобщо не го познавах, но капитанът го беше поканил.

— Защо?

— А?

— Защо го беше поканил капитан Уайтхол?

— Ха сега де — отвръща Моран. — Може би са били приятели. Може би си е помислил, че и ние ще го харесаме.

— Срещали ли сте се с жертвата преди тази вечер?

— Не. Може и да съм го мяркал из базата, но на мен всичките жълтури са ми еднакви.

Жълтури? Можех да си представя изражението на инспектор Чой в този момент.

Бейлс пита:

— Имаше ли пиене по време на партито?

— Да, разбира се. Какво си мислите, да не сме ученички?

— Наркотици?

— Хайде де, шефе. Имате капитан и старши сержант. Мислите ли, че някой би бил толкова глупав, че да употребява наркотици пред нас?

— Това „не“ ли означава?

— Абсолютно. Означава „не“.

— Кога свърши партито?

— Не знам. Май много-много не си гледах часовника. Късно обаче.

— Някой от вас беше ли пил прекалено много?

— О, да, по дяволите. Едва се държах на крака, затова капитанът ни каза да се тръшкаме там.

— И къде спахте?

— Аз… мамка му, бях прекалено къркан, за да забележа.

— Но точно вие сте открили трупа. Как стана това?

— Събудих се към пет. Бях малко замаян, нали разбирате? Все пак бях обърнал половин кило „Джони Уокър“. Отидох да се изпикая. След това се запътих към стаята на капитана, за да ги видя как са. Почуках, но никой не се обади, затова отворих вратата. Жълтурчето си лежеше там, обаче изобщо не мърдаше. Влязох и го раздрусах. Нищо. Затова го обърнах по гръб и тогава видях тоя колан на врата му. По умрял нямаше как да стане, затова отидох и извиках военната полиция.

— Коланът беше ли на врата му, когато се опитахте да го събудите?

— Точно това казах, нали?

— Какъв колан беше?

— Ами… ъъъ, обикновен армейски колан. Можеше да е на всеки. Можеше дори да си е негов, на жълтурчето, защото беше катюса и носеше американска униформа, нали така? Може да е бил неговият, нищо чудно. Може да се е опитвал да се обеси и да е паднал.

— Махнахте ли колана?

— Не съм го пипал проклетото нещо.

— Знаете ли кой го е махнал?

— Не. Нищо подобно не съм видял.

— Значи не знаете кой го е свалил?

Бейлс задавал правилните въпроси. След като не разполагал с резултатите от аутопсията, би трябвало да допусне, че това е оръжието на престъплението. А ако можел да открие чий е бил коланът, това би могло да го отведе до убиеца.

— Нямам представа — обявява Моран.

— Събудихте ли останалите?

— Да.

— А къде спяха те?

— Не си спомням.

— Не си спомняте ли? — пита Бейлс, а аз само можех да си представя изуменото му изражение.

Да не говорим, че в онзи момент той дори още не е имал представа колко важен ще стане този въпрос по-късно.

— Точно така. Както ви казах, още бях замаян, а и след като видях умрелия жълтур, съвсем ми се размъти главата.

Бейлс все още не е бил наясно с естеството на отношенията между четиримата, затова приел този отговор на доверие и не продължил да рови.

— Чухте ли някакви шумове онази нощ? От борба? От караница?

— Не. Половинка уиски действа по-добре от приспивателно. Мамка му, някой като нищо е можел да застреля хлапака, вместо да го удуши, и аз пак нищо нямаше да чуя. Нямам си представа какво е станало с жълтурчето. Кълна се.

— Имам само още един въпрос — казва Бейлс. — Вие ли поканихте Джаксън на партито?

— Да.

— Защо? Не е ли необичайно за един старши сержант да покани редник на парти в квартирата на офицер? Особено след като ще има пиене?

— Чакайте малко, Джаксън е писарят на моята рота. Освен това е добро момче. Няма обаче много приятели и си помислих, че така ще може да поизлезе от казармата. Някак си ми беше жал за него. Може би преценката ми е била погрешна, но това не е престъпление, нали така?

— Не, според мен не е — отвръща Бейлс, което само показва колко наивен е бил на този ранен етап от играта.

Върнах преписа в папката и се замислих. На този етап Моран очевидно се стремеше да предпази задника на Уайтхол. Знаел е чий е бил коланът около врата на Ли, навярно е знаел и кой го е махнал, а пък съвсем сигурно е знаел кой къде е спял. Но беше излъгал.

И той като Уайтхол би трябвало да знае, че в тялото на Ли в крайна сметка ще бъде намерена и спермата. Тогава защо е излъгал Бейлс? И какво го е накарало по-късно да спре да лъже и да даде показания срещу Уайтхол?

Всичко това беше още по-необяснимо, защото Уайтхол и Моран глупаво се бяха набутали в едно доста ограничено пространство. Нямаше следи от взлом на апартамента. Уайтхол глупаво беше признал, че е заключил вратата, преди да си легне. Признал беше също, че само той и компанията, управляваща комплекса, са имали ключове. Това не беше особено умно, ако се замисли човек. Защо Уайтхол не е казал, че е оставил вратата отключена? А Моран би могъл да подсили това твърдение, като каже, че да, чул някаква врата да се отваря и да се затваря посред нощ, но си помислил, че Джаксън, Уайтхол или Ли са отишли до банята. Най-малкото това би отворило място за възможността някой неканен гост да се е промъкнал и да е удушил Ли.

На Катрин щеше да й бъде адски трудно да докаже, че обвинението срещу Уайтхол е било скалъпено. Глупакът беше фокусирал лъча на прожектора върху себе си и другите двама, които обаче вече бяха свидетели на обвинението. Ето ти още една слабост в тезата на защитата за „скалъпеното обвинение“. Военните трибунали стават доста скептични, когато обвиненият твърди, че обвинението е скалъпено точно от тези свидетели, които са дали показания срещу него.

Бръкнах в кашона и извадих лист хартия. Беше фотокопие на документа за предаването на трупа на Ли Но Те от болницата в Итеуон на Осемнайсета евакуационна военна болница в базата на „Йонгсан“. Потърсих името на американския офицер, който беше подписал документа. След това позвъних във военната болница.

— Свържете ме е капитан Уилсън Бриджис, моля — рекох на веселата телефонистка.

— Секундичка.

Последва я още по-жизнерадостен глас:

— Доктор Бриджис слуша.

— Капитан Бриджис, обажда се майор Шон Дръмънд. Аз съм от адвокатите на капитан Уайтхол.

— Какво мога да направя за вас?

— Трупът на Ли Но Те още ли е във вашата болница?

— Да — отвърна доволно той. — В хладилната камера в сутерена.

— Удобно ли е да дойда още сега да огледам трупа?

— За мен няма проблеми. Мисля, че и той няма да има нищо против.

Докторът се изхили, аз не. Бях чувал доста вицове за морги и този бе един от най-старите и гадните.

— Ще бъда при вас до петнайсет минути. А бихте ли помолили и вашия експерт по аутопсиите да бъде подръка?

— Вече го направихте.

— Вие сте патолог?

— Всъщност съм хирург. Но болницата ни е малка, затова всеки от нас носи по няколко дини под една мишница.

— Сигурно имате отлична оценка по патология от медицинския университет?

— Ами, ами. Едва не ме скъсаха, но досега нито един труп не се е оплакал.

Втора изтъркана гробарска шегичка в рамките на няколко секунди? Очевидно оригиналността не беше най-силната му страна.