Брайън Хейг
Врагове по неволя (28)

28

Ето кое ме озадачаваше най-много. Какво беше накарало корейското ченге да си направи сепуку? (Ако случайно не знаете, сепуку е японският термин за ритуално самоубийство.)

Единственото възможно обяснение беше южнокорейците да казват истината — полицаят видял някой от демонстрантите да стреля и изгубил самообладание. Открил огън, а когато ме видял да тичам срещу него, хвърлил карабината и избягал. Смяната на пълнителите му дала възможност да се замисли за миг и да осъзнае, че да се стреля безразборно срещу тълпата е много лошо нещо. Докато успея да го застигна, той продължил да мисли и осъзнал, че е извършил не само лоша, ами и глупава постъпка — че е убил невинни хора, реагирал е прекалено остро и ще има големи неприятности. Със сигурност го очаквало разследване, което щяло да опетни както него самия, така и професията и семейството му. След това открил, че се намира в задънена улица, и тъй като не знаел какъв калпав стрелец съм аз, решил, че не може да се измъкне, и предпочел да се самоубие, вместо да се остави да го заловят.

Някои азиатци наистина мислят по този начин. Ритуалът на самоубийството е акт на чест за измиване на срама от някаква ужасно позорна постъпка. Като например да убиеш невъоръжени и невинни хора — това се класираше в тази категория.

Добре, това беше един от сценариите. А ето и друг. Двамата стрелци са били екип. Не са стреляли при самоотбрана. Нито пък неразумно, под влияние на емоциите. Не са стреляли напосоки. А хладнокръвно са се стремили да избият възможно най-много американци за възможно най-кратко време. Искали са да предизвикат кръвопролитие. Искали са да привлекат внимание.

Но точно тук възникваха проблемите. Кой би сторил такова нещо? Същите хора, които бяха хвърлили Мелбърн под колелата на автомобилите? А може би инцидентите не бяха свързани?

Тъй като никога не съм вярвал в случайността, в името на спора предположих, че двата акта са били извършени от едни и същи хора, поради което точно в момента седях в инвалидния си стол пред портала на базата „Йонгсан“, а Имелда ме разкарваше насам-натам, накъдето й кажех. Приличах на своенравен старик с още по-своенравна медицинска сестра.

Пътят беше затворен, а мястото на кръвопролитието беше оградено с жълта лента. Навсякъде пъплеха корейски и американски ченгета и търсеха улики. Изрисувани с тебешир силуети показваха къде бяха лежали и кървели до вчера истински човешки тела. Кървавите петна още личаха по бетона, а наоколо бяха разпилени строшени и разкъсани плакати, захвърлени в миговете на неописуем ужас, когато двамата неизвестни въоръжени мъже бяха започнали да изстрелват куршум след куршум в гъстата тълпа.

Седях на стола си и се опитвах да възстановя наум хода на събитията, довели до касапницата. Представих си многобройните демонстранти, вдигнали плакати, уловени за ръце, затаили дъх в очакване на сблъсъка. Имаше и един взвод полицаи от частите за борба с безредиците, застанали вляво — първата група, осигурена от градските власти да охранява „групата по посрещането“. Пред нас бяха шест автобуса с работещи двигатели, а през няколко секунди пристигаха и полицейски коли със запалени сигнални светлини. Редицата полицаи тежко настъпваше към нас — две крачки напред, пауза; две крачки напред, пауза. Когато наближиха само на метър и половина, спряха на място.

Демонстранти и полицаи се гледахме очи в очи съвсем отблизо, неумолимо и съдбовно фиксирани едни в други. Всички — журналисти, телевизионни оператори, зяпачи — не откъсваха очи от мястото на сблъсъка. Всички наблюдаваха изплашени тясната, напрегната линия помежду ни. Никой не обръщаше внимание на стрелеца в задната част на нашата група, нито на двете корейски ченгета, които избираха позициите си от другата страна на пътя. Стотици потенциални свидетели бяха слепи за всичко останало, освен за предстоящия конфликт.

Затворих очи и се опитах да си спомня първия изстрел, прозвучал като глухо изпукване зад гърба ми. Далеч зад гърба ми. Прекалено далеч, за да беше дошъл от групата протестиращи — бях почти сигурен в това. Възможно беше някой от тях да бе изостанал. Но дори и в този случай той щеше да изпъкне на фона на останалите като въшка на чело. Както изглежда, полицейските коли бързаха да блокират пътя зад групата на демонстрантите, както и пред нея, затова там отзад сигурно е имало доста корейски полицаи.

Нима някой от тях нямаше да забележи демонстрант, който вдига пистолет или пушка и стреля? Сто на сто щеше да го забележи. Един стрелец не може да се скрие толкова лесно.

Отворих очи и погледнах напред — двама мъже крачеха към мен. Един кореец и един американец.

Изражението на Майкъл Бейлс бе на типичното, свойски усмихнато американско момче. На мен обаче вече не ми изглеждаше дружелюбно. Приличаше ми на фалшивата маска на злобен звяр.

— Боже мой, господин майор, наистина се радвам, че сте добре — обяви той и от тона му направо се лееше сарказъм. — Какво само ви е сторил онзи негодник!

Чой мигновено се присъедини:

— Човек, с когото ви затворихме в една килия, оказа много лош. Преценката ни погрешна. Но това няма да му размине. Предявяваме обвинения. Той бъде наказан. Вие видите.

Специално за този етюд-шедьовър на държавния театър на Южна Корея беше избрал да използва развален английски, а лицето му в най-висша степен изразяваше престорено съчувствие. Едва млъкнал Чой, Бейлс подхвана:

— Слава богу, че адвокатката ви донесе онзи филм. Ако беше почакала до следващата сутрин, сигурно нямаше да ви обърнем внимание. Навярно онова животно във вашата килия щеше да ви е убило.

Добре се справяха, трябваше да им се признае. В своя уникален стил ми съобщиха, че вече си бяха изфабрикували алиби. Навярно бяха строили цял взвод ченгета, готови да потвърдят, че съм бил смлян на кайма от несъществуващия си съкилийник.

Хвърлих един поглед към Имелда, която беше стиснала дръжките на инвалидния ми стол. Тя беше доловила саркастичните обертонове и вече сумтеше разгневена. Искаше ми се да стана и да ги заритам по топките, но преди да успея да кажа нещо, се обади Бейлс:

— Не ми се иска да ви притеснявам, сър, но се налага да ви помоля да напуснете местопрестъплението. Районът е отцепен. В ход е интензивно полицейско разследване. Не можем да допуснем странични хора да замърсят местопрестъплението, нали така? Вие сте юрист, така че със сигурност ме разбирате.

Отново си беше сложил маската на учтивото „аз съм просто едно ченге, което трябва да си свърши работата“, а аз изпитвах почти неустоимото желание да му кажа къде да си завре главата. Преди да успея да изрека и дума обаче, Имелда сръчно завъртя стола ми и се насочи към жълтата лента, която ограждаше района на разследването.

— Приятен ден! — извика Бейлс след мен.

Чой поде думите му като ехо:

— Да, приятен ден.

След като преминахме от другата страна на лентата и през портала, Имелда хладно ме попита:

— Тези двамата ли те смляха?

— Аха — отвърнах яростно.

Тя не каза нищо повече, сякаш въпросът й беше между другото.

Когато се завърнахме във фризьорския салон, амазонката Али направо щеше да си счупи краката да ме обслужва. Буквално се препъна, докато помагаше на Имелда да ме вкара в помещението. Настани ме зад едно бюро и ми донесе кафе, а след това остана наблизо, като разтревожена квачка, вторачена в някое яйце с неприятна наглед пукнатина. В нейните очи аз се бях преродил. Бях станал достоен човек. Бях пролял кръв за каузата.

Казах й колко ми е мъчно за Мария и тя навъсено кимна и подсмръкна. Беше облечена изцяло в черно, несъмнено в знак на траур. При вида на Али, с високата й метър и деветдесет кокалеста снага, драпирана в черно трико и черна риза, в комбинация с щръкналата й коса, едва не ми спря дъхът.

Във всеки случай бях трогнат. Наистина. Може би отчасти ми беше жал за нея, но по-голямата част беше истинско състрадание.

Освен това реших, че да си имам две жени, които се претрепват да угодят на всичките ми прищевки, не беше никак лошо, затова се свих на стола си и от време на време се закашлях, простенвах или пък просто си придавах страдалческо изражение. Половин час двете спринтираха около мен, като ми носеха още кафе, чаши с вода, моливи и хартия. Най-сетне Имелда ме заподозря и прошепна в ухото ми:

— Спирай с тези глупости или ще ти осигуря истинска причина да пъшкаш.

Веднага се подчиних. Надигнах се и им съобщих, че са постигнали медицинско чудо и аз се чувствам като чисто нов човек, благодаря ви. Имелда обърна очи, а Али се ухили като девойче на първия си бал, вперила поглед в местния жребец, който се е запътил да я покани за танц.

След това се заехме с упражнението, на което ни учат в юридическия факултет, наричано „картиране на съзнанието“. Целта му е да се разделят редица хаотични събития, да се запишат на дъската и да се потърсят възможните връзки и отношения между тях. Али записваше събитията на черната дъска, докато и тримата бълвахме връзки и отношения. Почти веднага придобих поразяващото впечатление, че досега я бях подценявал. Имаше изключителна памет за случки, обстоятелства и факти.

След два часа дъската изглеждаше като гигантска паяжина, изтъкана от паяк шизофреник, злоупотребил с амфетамини. Линиите се пресичаха във всички посоки.

Ето какво се получи. Имахме три основни средоточия, или средоточки, или както там се казва. Първо: убийството на Ли Но Те. Второ: опитът за убийство на Фред Мелбърн, с псевдоним Кийт Мерит. Трето: разстрелът на демонстрацията. Свързваме трите заедно и получаваме паяжината на смъртта.

Вдясно от нея оставихме място за записването на възможните мотиви. Ето как разсъждавахме:

Хората убиват други хора под въздействието на страсти или на хладни лични интереси. Страсти като ярост, омраза, ревност или похот. Студени лични интереси като алчност, политика или прикриване на друго престъпление. Разбира се, хората се убиват и при нещастни случаи, а понякога — и от гнусно любопитство, за забавление, или защото са превъртели. Но убийците, които търсехме ние, най-вероятно не бяха с повредени мозъци, нито пък подли поплювковци, нито пък от типа „олеле, каква стана тя“.

В повечето случаи, когато хетеросексуален човек убива гей, убийството е мотивирано от отвращение. Определя се като престъпление, предизвикано от страст или от омраза, но по-задълбочените психиатри ще ви обяснят, че хетеросексуалните убийци се опитват да докажат нещо на себеподобните си и да бъдат почитани като хора, каквито самите те не се чувстват — тоест като мъже на действието. Излиза, че това всъщност е престъпление, предизвикано от болезнена вътрешна слабост или самоотвращение.

Ако приемете, че Уайтхол е невинен за убийството на Ли, и свържете трите събития в едно, можете да заключите, че всички гадости са били извършени от човек, обзет от мъчителна омраза към гейовете. Но не и само от един човек. Беше цяла група, настроена срещу хомосексуалистите. Навярно група, която не беше съставена от американци, защото стрелците на демонстрацията бяха корейци. Освен това знаехме, че единият от стрелците е бил легитимен полицай. Другият е бил в полицейска униформа, използвал е M-16 и е избягал с полицейски автомобил. Според мен можехме спокойно да приемем, че не е взел униформата под наем от магазин за реквизит, а си е бил истинско ченге. Добавете и предположението ми, че е имало трети полицай, скрит зад тълпата, който е произвел подстрекателския изстрел, за да даде на съучастниците си претекст за масовото избиване.

— И познайте накъде сочат фактите? — попита изведнъж Али и сама си отговори: — Към полицейския участък в Итеуон.

Знаете как е понякога — някой казва нещо и в мига, в който го чуете, осъзнавате колко очевидно е било през цялото време и как е трябвало да се сетите и сами. Е, това беше един от тези случаи.

— Ами да — казах смаяно.

Али се вгледа в схемата.

— Участъкът в Итеуон е разследвал убийството на Ли. Лесно биха могли да подхвърлят доказателства и да го направят да изглежда така, че все едно Томас го е извършил. Фред се е намирал на територията на участъка, когато са го хвърлили пред колите. Полицията в Итеуон е провела разследването и твърди, че не могла да открие никакви свидетели. А полицейските автомобили на мястото на демонстрацията най-вероятно са били от итеуонския участък. Полицаят, когото ти си убил, Шон, също е работел в този участък.

Всичко това беше вярно. Тя беше свързала точките с чертички. Преподавателите й от правния факултет биха се гордели с нея. Аз самият се гордеех с нея. И ако беше права, току-що беше разрешила случая.

Вече имахме заподозрян. Само че този заподозрян беше цял полицейски участък. Макар да звучи фантастично, прогнилите полицейски участъци всъщност се срещат удивително често. Спомняте ли си онзи нюйоркски участък, в който бяха използвали електрошокови палки, за да измъчват заподозрените? Спомняте ли си онзи огромен полицейски заговор в Ню Йорк, разкрит от полицая Серпико, за когото после дори снимаха филм? Или по-скорошната история за един отряд за борба с организираната престъпност от Лос Анджелис, който разстрелваше невинни заподозрени, подхвърляше улики и прикриваше престъпленията на членовете си?

И да ви кажа честно, искаше ми се те да се окажат виновни. Ама наистина много ми се искаше. Можете да го наречете отмъстителност, но си беше така.

Но как се вписваше Бейлс? Какъв беше той? Садистичен глупак, който изпитваше наслада от пребиването на арестанти, но не забелязваше какво става около него? Ето тази празнота не можехме да запълним.

Но в това, което говореше Али, имаше логика. Неопровержима логика.

— А какъв е мотивът? — попитах, след като помислих малко.

Тя се почеса по главата.

— Омраза. Те мразят хомосексуалистите.

— Възможно е — измърморих и тя го записа на голямата черна дъска.

Аз обаче не бях напълно сигурен, че е достатъчно убедително, затова поспорихме известно време. Аз твърдях, че мотивът „омраза“ изисква наличието на масова антихомосексуална психоза, а това ми се струваше пресилено. Али пък ме уверяваше, че знае повече от мен за тези неща, и според нея такава масова психоза беше напълно възможна. Вижте само как са се отнасяли с негрите в южните щати в далечното минало — пък и в не чак толкова далечното минало. Как са се отнасяли към хипитата полицаите на кмета Дейли в Чикаго. Как се отнасят към гейовете в американската армия.

Аз отвърнах, че това са различни неща, а тя настояваше, че изобщо не са различни и че всички форми на масова психоза имат общи корени. Продължихме да спорим още малко, докато Имелда не изригна:

— Давайте нататък! Какво следва?

Беше ни наблюдавала мълчаливо през цялото време и за пръв път изглеждаше донякъде убедена, че и ние, адвокатите, започваме да се потим за прехраната си. Безпомощните палави дечурлига, разбира се, все още се нуждаеха от твърд рефер, ако искаха да постигнат напредък. Аз се повъртях на инвалидния стол, после предложих:

— А какво ще кажете за политически мотив? Антиамериканизъм например?

— От къде на къде? — попита Али.

— Да речем, че част от корейските полицаи са свързани с някоя от онези националистични, антиамерикански групи, каквито тук има предостатъчно. Да речем, разбрали са, че Ли Но Те е гей и има връзка с американски офицер. Не е трудно. Апартаментът е в района на техния участък. По улиците щъкат техни агенти и доносници. Забелязали са, че американският офицер и корейският му приятел се срещат в апартамента по няколко пъти седмично. Правят проверка и установяват, че Ли е син на министъра. Може би това им се е сторило наистина отвратително. Искам да кажа, че корейците смятат за расова обида дори факта, че нашите войничета спят с корейски проститутки, а хомосексуалният секс наистина ги подлудява. Уайтхол се възползва от корейската плът и това е предостатъчно лошо. Но именно Ли е онзи, който най-разюздано позори расата им. Затова го убиват и приписват убийството на Уайтхол, американски офицер и възпитаник на „Уест Пойнт“. Така удрят два заека с един куршум. След това Фред може би е надушил нещо и те са се опитали да убият и него. А после идва демонстрацията и те виждат в нея възможност най-сетне да направят истинска поразия.

Имелда и Али ме изгледаха втренчено, после се спогледаха и започнаха отрицателно да клатят глави.

— Виж сега, Шон — започна Али, — първо, никой не знаеше за характера на нашия протест. Катрин беше подала молба за разрешение под фалшив претекст.

— Полицията е знаела за демонстрацията — отвърнах. — Информирали са ги от кметството. Може би са разбрали и за истинската ни цел.

— Второ, мъжете, които стреляха по хората, бяха полицаи — продължи тя невъзмутимо. — Как биха могли да бъдат членове на антиамериканска група?

Отговорих на въпроса с въпрос:

— Гледахте ли Олимпийските игри през 88-а по телевизията?

И двете поклатиха глави.

— Олимпиадата през 1988 година се проведе тук, в Сеул. Беше велико събитие за корейците, техният дебют и международното им признание за всичко, което бяха постигнали. И така — стигаме до официалното откриване. Стадионът е претъпкан от сто хиляди местни зрители, които размахват малките си национални флагчета. Американската делегация излиза и, ако щете вярвайте, целият стадион се изправя на крака и започва да ги освирква. Малко по-късно излиза руската делегация и стадионът скача на крака, за да я приветства.

— Не мога да повярвам. — Али недоверчиво поклати глава. — Нали сме съюзници?

— Знам. Но ето ви ги руснаците — същите, които поставиха на власт Ким Ир Сен, изцяло отговорен за нападението срещу Южна Корея, които хранеха и въоръжаваха Северна Корея в продължение на петдесет години, и публиката ги аплодираше. А до тях нашите хора — представляващи страна, дала трийсет и пет хиляди жертви, за да им спаси задниците, а след това похарчила милиарди долари, за да ги защитава през следващите петдесет години. И ги освиркаха.

— Не мога да разбера — отбеляза Али.

— Парадоксално е. Но според мен просто им е писнало от американски войски на тяхна територия. Писнало им е да зависят от друга страна. Писнало им е американците да им казват какво да правят. Не вярват в нашите мотиви за присъствието ни тук. Пък и, честно казано, тези мотиви са адски трудно обясними дори и на самите нас. Какво предлага Корея на Щатите в крайна сметка? Имигранти, евтина електроника и автомобили, които американските работници биха предпочели да произведат сами.

Али се облегна на дъската.

— И ти смяташ, че са готови да убиват американци, за да ни прогонят?

В ъгъла на стаята работеше телевизор и точно в този момент Си Ен Ен превключи на директно предаване — държавният секретар на САЩ слизаше от един дълъг и лъскав „Боинг 747“ на ВВС. Изглеждаше като бивш генерал, с широки рамене и изправена стойка. Изглеждаше и мрачен, сякаш изобщо не се радваше, че пристига тук. До стълбичката чакаше да го приветства президентът на Корея. Съгласно обичайния протокол трябваше да го посрещне колегата му външен министър. Това беше знак колко сериозна беше станала обстановката. Държавният секретар и президентът демонстративно не се ръкуваха. Това също беше знак за царящото настроение.

Кадрите бяха прекъснати от репортера на Си Ен Ен във Вашингтон, който интервюираше един колоритен и разгневен конгресмен хомосексуалист от щата Масачусетс.

— Конгресмен Мериголд, наистина ли вярвате, че законопроектът ви за изтегляне на нашите войски от Корея има шанс да бъде приет?

— Точно така, вярвам — отсече онзи. — Вече събрах достатъчно подкрепа, за да влезе за разглеждане. И с всеки изминал час събирам още поддръжници. Нека да ви кажа нещо. Нека да го кажа на цяла Америка. Въпросът вече не е за хомосексуалистите, дами и господа. Забравете за сексуалните им предпочитания, става дума за американци, убити на улицата. Ако Република Корея не иска да защити нашите граждани, защо, по дяволите, ние да защитаваме нейните? Ако те продължат да замазват нещата, и последният американски войник ще напусне тази държава до края на месеца. Ще пратим „Федерал Експрес“ да прибере техниката и оборудването ни по-късно.

Кадърът се смени с привлекателната водеща в студиото, която се мъчеше да изглежда сурова и изпълнена с опасения.

— Президентът изпрати държавния секретар, за да се опита да спаси каквото може в една ситуация, която всички коментатори смятат за безнадеждна. Броят на жертвите в Корея достигна петнайсет. Четирима от ранените все още са в критично състояние. Република Корея продължава да настоява, че полицаите са били провокирани от снайперистки огън от страна на демонстрантите, докато източници на Капитолийския хълм твърдят, че шансовете проектозаконът за изтегляне на нашите войски да бъде приет са отлични.

Имелда отиде до телевизора и го изключи. После отново се хванахме на работа.