Брайън Хейг
Врагове по неволя (6)

6

Имелда беше успяла да постигне истинско чудо. Компютрите, разположени на четири бюра, вече работеха и придаваха на помещението вида на юридически офис с традиции, като отклоняваха вниманието от фризьорските атрибути и материали, натрупани по рафтовете. Една от секретарките й набираше нещо на клавиатурата, друга попълваше някакъв документ, а Кийт диктуваше нещо на третата.

Имелда се бе настанила с вдигнати крака в едно от четирите фризьорски кресла и коригираше с дебел червен флумастер някакъв документ с такъв величествен израз, все едно бе Савската царица. Заклех се никога да не й простя измяната.

Освен това ни очакваше и съобщение. Беше от посолството — канеха мен и Катрин на купон с министъра на правосъдието на Южна Корея в кабинета му, в един часа следобед. Тъй като вече беше един без двайсет, двамата се втурнахме като обезумели към вратата и след малко седяхме в цивилния автомобил. Отпрашихме към портала и едва когато го доближихме, осъзнах, че този път се бяхме прецакали напълно. Порталът беше задръстен от протестиращи.

Но когато стигнахме до него, корейските момчета в сини униформи вече разчистваха пътя с палките си. Това сигурно бе работа на Имелда. Очевидно беше позвънила предварително. Не й убягваше нищичко.

Министерството се намираше на седем-осем километра от базата и уличното движение, което в Сеул почти винаги се придържа към скоростта, характерна за съдържанието на черва по време на запек, беше подозрително рехаво. Сигурно столичаните до един бяха излезли да протестират срещу американците — нещо, което в случая бихме могли да наречем и проклятие, и благословия.

Свръхелегантният мистър Брандуейт и верният му оръженосец, полковник Пирана, ни чакаха пред внушителните порти на Министерството на правосъдието.

Набързо се ръкувахме и Брандуейт взе думата с изражението на светец:

— Вижте, адски съжалявам за недоразумението сутринта. В това дело съм на ваша страна. Моля ви, повярвайте ми. Обадих се на министъра и го убедих поне да изслуша доводите ви. Сега всичко е във ваши ръце. Бих искал да ви помогна повече, но моите са вързани.

Дрън-дрън. Този човек бе временно управляващият посолството ни в една държава, която изцяло зависеше от нас в усилията си да удържи севернокорейците да не предприемат „враждебно сливане“, както биха се изразили бизнесмените. Можеше да стори сума ти неща. Единствената причина изобщо да си помръдне пръста беше страхът от публичното изгаряне на клада, което можеха да му устроят хомосексуалните приятелчета на Катрин. Естествено, не споделих тези прозрения.

Заизкачвахме се по някакво грамадно стълбище, преминахме през обширно фоайе и спряхме пред резбована махагонова врата. Брандуейт и Дженсън, изглежда, познаваха мястото. Влязохме в огромно преддверие с най-малко шест секретарки, пръснати на различни бюра. Брандуейт каза нещо на корейски и една от секретарките скочи от мястото си по онзи раболепен начин, характерен за някои местни жители, стеснително се поклони и ни отведе пред друга резбована врата. Почука лекичко и ние влязохме.

Беше огромен кабинет с висок таван, обзаведен като повечето официални кабинети в Корея — с евтини наглед мебели, големи свитъци по стените и няколко акварела, изобразяващи или селяни, които се веселят по нивите, или едри бели жерави, които се носят в небето. Предполагам, че за корейците всичко това носи някакъв скрит смисъл. Аз обаче не съм кореец.

Господинът зад писалището кимна вежливо и с царствен жест ни посочи да заемем трите стола, разположени точно пред бюрото му. Не пропуснах да забележа, че беше решил разговорът ни да се проведе тук, а не в ъгъла, където имаше три канапета. В Корея отдават голямо значение на символите. А специално този не беше никак труден за разбиране. Няма да си говорим приятелски, така че да не се преструваме.

Министърът беше възрастен, с бяла коса, широко кокалесто лице, черни очи и толкова стиснати устни, сякаш някой ги беше изсякъл върху лицето му с мачете.

В кабинета присъстваше още един кореец, по-възрастен и от министъра, също белокос, но с по-изискан вид, с много симпатично лице и спокойни очи. Седеше безмълвен на един стол в ъгъла, традиционното място за стенографите и преводачите.

Брандуейт и министърът избълваха по нещо на корейски. Не разбрах и думичка, а това беше едно от редките изключения от общото ми правило, че каквото не знаеш, то не може да ти навреди. Това, което казваше Брандуейт, би могло да ни навреди. Позата и маниерите му бяха почти комично сервилни.

Най-накрая свършиха, а министър Чун Мун Сонг се обърна към нас на сносен английски:

— Мис Карлсън, посланик Брандуейт ме информира, че възразявате срещу искането ни капитан Уайтхол да бъде съден по корейското законодателство.

— Точно така — отвърна Катрин.

— Какво ви смущава? Нямате ли доверие в справедливостта на корейските съдилища?

На адвокатски жаргон това се нарича „словесна засада“ — правният еквивалент на въпроса кога ще спрете да биете жена си.

На Катрин изобщо не й мигна окото.

— Не сте ли вие човекът, който желае промяна на юрисдикцията? Нима нямате доверие в справедливостта на американското правосъдие?

Беше добре измислен словесен ретуш и ако не я ненавиждах толкова силно, щях да се гордея с нея.

Министърът примигна няколко пъти, после се облегна назад. Беше изключително влиятелен мъж, при това в Корея — много патриархална, конфуцианска страна. Не бе свикнал да го предизвиква някой, по-млад от самия него. Да не говорим пък за два пъти по-млада жена.

— Мис Карлсън, ако корейски войник зверски убие в Америка сина на вашия министър на отбраната, как би реагирала вашата държава?

— В Америка спазваме договорите си. Цялата ни икономическа и правна система зависи от това. Ако имаме договор като ССВ, ще го спазим.

— Но не бихте ли се съгласили, че престъплението, извършено от капитан Уайтхол, надхвърля границите на обичайната престъпност? Не можете ли да разберете защо нашият народ настоява ние да въздадем наказанието?

Катрин го изгледа с любопитство.

— Не, не бих се съгласила. Говорите така, сякаш вече сте осъдили капитан Уайтхол.

— Извинете — рече той леко смутен. — Не владея толкова добре вашия език.

— Наистина ли? — попита тя, без да пропусне изгодния момент.

Министърът не й обърна внимание, тъй като единствената му алтернатива беше просто да ни изхвърли от кабинета си. Всъщност не разбирах защо не го направи.

Вместо това той отметна глава назад и рече:

— Уверявам ви, мис Карлсън, че към престъпленията на капитан Уайтхол ще бъде подходено с необходимата обективност, все едно се намира в американски съд.

Тук трябва да отворя скоба и да ви кажа, че имам един недостатък, който ме превръща в черна овца в стадото на адвокатите. Повечето от тях си умират за дълги, мъчителни спорове. Точно това ги тегли към професията. Обичат да противопоставят аргументите си един срещу друг като шахматисти, да долавят едва доловими нюанси и почти неразличими детайли, обичат тръпката от интелектуалното надхитряване на достойния, многословен и начетен опонент. Аз просто не съм един от тях. Сигурно съм импулсивен или нетърпелив, или и двете.

Преди някой да успее да отвори уста, избълвах:

— По дяволите, господин министър, Уайтхол е американски военнослужещ. Изпратен е тук по заповед на нашето правителство, за да защити безопасността на вашата страна. Той не се намира тук по собствено желание. Ако бъде осъден от ваш съд, според вашето законодателство, последиците ще бъдат много тежки. Движението на мис Карлсън ще повдигне цял куп неудобни въпроси. И ще продължава да ги задава години наред. Уайтхол ще се превърне в символ, в идол и мъченик на произволите на правосъдието. Лицето му ще се появява толкова често по Си Ен Ен, колкото… ами колкото кетчупът по сандвичите. Това ли искате да постигнете?

Казано с две думи, изтъпаних се напред и направих същото като Кийт сутринта в кабинета на Брандуейт. Извадих от кобура движението на гейовете и цялото му политическо и медийно влияние. Но, честно казано, като се има предвид какъв беше залогът в това дело, философските дебати едва ли щяха да подействат в този кабинет.

— Наистина ли вярвате в това? — изведнъж попита по-възрастният господин в ъгъла.

— Абсолютно — потвърдих бързо. — Ужасно неприятно се е получило с онова корейско момче, но то е мъртво и не можете да го върнете обратно към живота. Трябва сериозно да обмислите вредата, която този скандал ще причини на нашия военен съюз.

Възрастният мъж ме изгледа замислено.

— Значи смятате, че ние ще навредим на съюза?

— Дали смятам ли? Убеден съм в това, приятелю. Не ме интересува какво са ви казали мистър Брандуейт или полковник Дженсън. Тяхната работа е да ви целуват задниците, но моята не е такава. Мога да ви кажа точно какво ще стане. Американците може и да не симпатизират чак толкова на гейовете, но се отнасят с изключително уважение към правата на военните, служещи на чужда земя. Имаме си работа с възпитаник на „Уест Пойнт“ с осемгодишна отлична служба и безупречна репутация. Те ще превърнат Уайтхол в новата Жана Д’Арк, а вас — в Торкемада и бандата му от весели инквизитори. Тук ще кацнат същите съдебни репортери от Си Ен Ен, които анализираха делото на О’Джей Симпсън, и в продължение на месеци ще разнищват съществените различия между вашата и нашата правосъдна система. Става дума за Америка все пак. По телевизията ще тръгнат документални филми за процеса още преди да успеете да заключите килията му. Оставете настрана дипломацията, нека погледнем фактите. В сравнение с американското правосъдие вашето си е направо дивашко.

Лицето на Брандуейт беше станало мораво. Той се изправи и очевидно се канеше да започне да ми набива канчето, но по-възрастният мъж му даде знак да си седне на мястото. После той и министърът си размениха някакъв таен знак, може би леко присвиване на очи.

Министърът рече:

— Благодаря ви много за това, че ме удостоихте с посещението си. Ще ви информирам за решението си по-късно следобед.

Тези думи бяха дипломатическият еквивалент на „Изчезвайте веднага“ и „Повече кракът ви да не е стъпил тук“, взети заедно. Изправихме се и бързешком напуснахме кабинета. Брандуейт крачеше тежко, но изчака да излезем навън, преди да се нахвърли върху мен.

— Дръмънд! Проклет тъпанар, знаеш ли кой беше човекът, с когото разговаря вътре?!

— Не, не знам — отвърнах. — И пет пари не давам. Те са на път да направят ужасна грешка и трябваше да чуят истината.

Брандуейт ме изгледа невярващо.

— Беше Ли Юнг Ким, министърът на отбраната. Точно неговият син бе убит и изнасилен.

Иска ми се да можех да ви кажа, че приех новината с обичайната си елегантна отчужденост. Но не стана така. Лицето ми пламна от срам. Някой трябваше да ми каже, че е той. Всъщност той изобщо не би трябвало да присъства. Никой родител, чийто син е бил убит, не би трябвало да гледа как адвокатите се боричкат зад кулисите на правосъдието.

Но пък точно фактът, че беше там, беше показателен. В Америка никога не канят семейството на жертвата в покоите на съдията. Как, по дяволите, можехме да повярваме, че Уайтхол ще бъде съден справедливо, ако им го предадем?

Докато се качвахме в колата, Катрин ме потупа по рамото.

— Не се безпокой. Нямаше откъде да го познаваш.

— Да бе, не се безпокой. Нали не беше ти тази, която стъпи на врата на стареца с ботуша си?

За няколко минути потънахме в неловко мълчание. После Катрин напълно забрави за излагацията ми.

— Като изключим това, как мина според теб?

— Трудно е да се каже — отвърнах. — Ако логиката вземе връх, ще ни оставят на мира. Проблемът обаче е, че корейците не се славят с логиката си.

— А с какво се славят?

— Знаеш ли как ги наричат другите азиатци?

— Не.

— „Ирландците на Далечния изток“. Разбираш ли, те не са като японците или китайците. Корейците не са непроницаеми. По-скоро са избухливи. Не очаквай от тях да се държат свръхпрактично като японците или хладно-пресметливо като китайците. Корейците бързо преминават от едно състояние към друго, от горещото към леденото. Решенията им невинаги са в техен интерес, защото емоциите понякога надделяват над разума.

Не беше смешно, но тя се изкикоти.

— Както и да е, Атила, ти наистина се справи отлично там вътре.

— Е, и ти не беше зле.

Този изключителен миг на взаимно признание трая, докато се върнахме във фризьорския салон и аз забелязах, че някой задник беше окачил над входа огромна табела, на която с едри, тлъсти черни букви беше написано „Внимание, гейове!“ А отдолу, с по-бледи и безкрайно по-ситни букви „Централен офис на Лунатичката“.

Сигурно Кийт стоеше зад всичко това, защото само той ме беше чувал да използвам този прякор. Значи имаше и чувство за хумор. Перверзно и извратено, но от негова гледна точка — доста смешно. Озърнах се да видя дали някой няма да ме види, минах под надписа и влязох в офиса.

Катрин събра адвокатите и ни замъкна в кабинета, който Имелда и момичетата й бяха пригодили за главната защитничка.

Имелда, Али и Мария се шегуваха помежду си и се държаха крайно приятелски. Наистина трябваше да си поговоря с Имелда. Може би горката женица не знаеше, че екипът е съставен само от обратни.

— Добре — рече Катрин, след като всички се укротиха, — ето как стоят нещата. По някое време през следващите няколко часа ще бъде взето решението за юрисдикцията. Направихме всичко, което е по силите ни. Ако делото премине в ръцете на корейците, вие си заминавате, защото никой от нас не знае нищичко за корейското правораздаване. Аз ще остана, за да се опитам да намеря способен корейски адвокат, и ще надзиравам усилията му. Ако пък делото остане в юрисдикцията на САЩ, значи просто сме загубили още един ден, който можехме да използваме за подготовка на защитата.

Спогледахме се мрачно, защото обобщението беше доста обезкуражаващо. Точно, но обезкуражаващо. Единственото, което бяхме постигнали досега, беше да поспорим къде трябва да бъде съден Уайтхол, а това, честно казано, нямаше да ни помогне да го отървем. Последното и бездруго беше твърде неоправдана амбиция, ако питате мен, но никой не ме питаше.

Сетне Катрин ни изгледа тържествено и обяви:

— Стратегията, която реших да приложим, е да докажем невинността му. Ще организираме усилията си около тази теза.

Сигурно не бях чул добре.

— Извинявай, би ли повторила, ако обичаш?

— Ще докажем, че той е невинен.

Веднага скочих от мястото си.

— По дяволите, Карлсън, спри се и помисли! Това е идиотщина! Всички знаем какви са доказателствата. Ако обвиненията не са скалъпени, той е точно толкова виновен, колкото някоя лисица, уловена в птичарника с кокоши пера, полепнали по муцуната й.

— Точно така — каза Катрин и потърка брадичката си. — Точно това ще бъде защитата ни. Че обвинението срещу него е скалъпено. Прав си. Наистина не разполагаме с друг вариант.

Не можех да повярвам на ушите си. Никой опитен адвокат не би построил стратегията си по този начин. Не и за дело по обвинение в убийство. Пък и за каквото и да е дело. В нито един правен факултет няма да ви препоръчат процес на елиминиране на възможностите.

— По дяволите, не го прави! — изпелтечих. — Съсредоточи се върху тезата на обвинението. Това е единствената възможна стратегия!

Катрин поклати глава.

— Трябва ли да ти напомням, че аз водя защитата?

— Виж, по дяволите, нямаш представа в какво се забъркваш. Ако пледираш, че обвинението му е скалъпено, ще трябва да го докажеш. Няма нищо по-опасно от защита с тезата за скалъпен процес. Снемаш от плещите на прокурора бремето да доказва обвиненията си, защото трябва да го правиш ти самата. Даваш му възможност да пробие защитата ни. Правило първо в наказателното право: когато изглежда, че клиентът ви е виновен, направете невъзможно за обвинителя да докаже тезата си, а не пробивайте сами дупки във вашата.

Катрин се изправи и сложи ръчички на кръстчето си. Ангелското й лице стана почти демонично.

— Не ми чети лекции, Дръмънд. И аз съм учила право. Мислих за това. Обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия срещу клиента ни са скалъпени. Това е тезата на нашата защита.

В този момент вече и двамата си крещяхме и лицата ни бяха изкривени от гняв. Останалите седяха като вдървени по столовете си и ни зяпаха. Забелязах изумлението им и изведнъж почувствах неприятна носталгия — все едно се бяхме върнали в юридическия факултет на университета в Джорджтаун и карахме другите студенти да се чувстват неудобно.

Но просто не можех да се спра. Изкрещях й:

— Грешиш!

— Не ме интересува какво мислиш! — кресна тя в отговор. — Или какво сочат доказателствата! Отсега нататък тезата ни ще бъде, че обвиненията са скалъпени. Някой друг е убил онова момче и е направил така, че да натопи Томас!

Продължих да клатя глава. Направо не можех да повярвам на ушите си.

— Обсъждала ли си това с клиента ни?

— Не! Нямам и намерение. Поне засега. И никой от вас да не е посмял да му го казва! Ще ви се стъжни животът.

— Не смяташ ли, че това представлява малък етичен проблем?

— Дръмънд, той не ни се доверява. Защо да се чувстваме неудобно, че и ние ще скрием нещо от него?

Дори да не се хванехме за гърлата, този разговор беше стигнал до типично неизискания си финал. Вместо да извърша убийство пред толкова много свидетели, ядно прекосих салона и отидох да обядвам. Върнах се в стаята си, вдигнах телефона и излаях на румсървиса да ми донесе стек алангле и препечени картофи. Бях в настроение за мъжка, кървава пържола. Изядох си я сам, за да мога да се пържа в соса на самосъжалението си. Дъвчех всяка хапка, сякаш ми беше направила нещо.

Карлсън бъркаше. А още по-лошото беше, че имах ужасното предчувствие, че знам защо. Тази жена не бе глупава, нали така? Нито пък професионално некомпетентна, нали?

Мислех си следното: сега Уайтхол бе символ за всички разгневени антигей активисти, които се опитваха да отменят правилото „Не се пита, не се казва“. Ако обвиненията срещу него бяха снети поради процедурни причини или пък защото прокурорът беше твърде глупав, за да може да докаже тезата си извън всякакво съмнение, Уайтхол щеше да бъде освободен, но това само щеше да предизвика още по-разпенена ярост сред антихомосексуалните фракции. Щяха да представят делото като злокобна несправедливост в допълнение към още по-отвратителното престъпление.

Лоялността на Карлсън към клиента й не беше на първо място; тя беше вярна първо на движението, което я беше наело, което я беше направило известна и което й плащаше хонорарите. Освен това беше фанатичка. Както беше казал Кийт, на човек му се налага да счупи няколко яйца, ако иска да сготви омлет. Карлсън или хората, които я бяха наели, очевидно бяха решили, че Уайтхол може да бъде едно от счупените яйца. Единственият начин да спечелят нещо от този случай беше да играят вабанк. За да компенсират вредите, причинени от делото, те трябваше да докажат, че Уайтхол е невинен. Въпросът бе поставен така: или всичко, или нищо. При всеки друг изход Уайтхол щеше да се превърне във вечния пример в подкрепа на тезата, че гейовете нямат място в армията.

Във всичко това обаче присъстваше един непреодолим проблем — никак не изглеждаше той да е поне малко невинен. А ако загубехме делото, Уайтхол го очакваше смъртна присъда.

Очевидно от гледната точка на Карлсън това беше техническа подробност. Но не и за мен.