Брайън Хейг
Врагове по неволя (7)

7

Южнокорейците взеха решение в десет вечерта. Бяха се отказали от юрисдикцията. Но не и от предварителния арест. Уайтхол трябваше да бъде прехвърлен от базата „Йонгсан“ в строго охранявания затвор в Сеул в десет часа на следващата сутрин.

Що се отнася до въпроса за наказателната отговорност, ако разбирах правилно, корейците възнамеряваха да изчакат и да видят каква ще бъде присъдата. Ако Уайтхол получеше смъртна присъда, навярно щяха да бъдат достатъчно великодушни да ни оставят ние да натиснем бутона на електрическия стол и да си го изпържим. Ако получеше доживотна присъда, щеше да прекара жалките си дни и години в южнокорейски затвор.

Дженсън ми се обади, за да ми съобщи новината. Не се обади на Катрин, нито на Кийт, нито на някого от останалите, а точно на мен. В това се съдържаше някакво тънко послание, но не знаех точно какво.

Моментално се обадих на Катрин да я информирам за изключителния ни късмет. Отвърна ми женски глас, не го разпознах и помолих да говоря с Катрин. Жената отвърна с едно „Момент“ и аз дочух как двете се закикотиха. Смееха се така, както се смеят двама души, когато ги прекъснат по средата на яко натискане.

Катрин прие новината хладно и прекъсна връзката. Нямаше нищо от сорта на „Ей, благодаря ти, Шон, не мога да ти опиша каква страхотна работа свърши в кабинета на онзи министър.“ Нямаше дори най-неохотно признание, че съм й отървал задника — само едно „Добре“ и „щрак“ в слушалката. Или ми беше толкова бясна, колкото и аз на нея, или просто нямаше търпение да се върне при приятелката си.

Тъкмо се събличах, когато някой почука на вратата. Очаквах да видя камериерката, която е дошла да ми оправи завивките и да остави едно-две от онези шоколадчета на нощното шкафче. Но не беше тя: освен ако камериерките не са започнали да приличат на бели мъже към петдесетте, които се обличат с шлифери и имат навика да оглеждат коридора и в двете посоки, преди да влязат непоканени.

— Бъз Мърсър — обяви човекът и протегна ръка.

Не изпитвах особена необходимост да се представям, затова казах:

— Радвам се да се запознаем. Сигурен ли сте, че не сте объркали стаята?

— О, да, Дръмънд — отвърна той с човекоядска усмивка. — Трябва да си поговорим.

— Искате ли да седнете? — попитах.

Той прекоси стаята и се стовари върху един стол. Изглеждаше напълно обичайно, с ъгловато, незапомнящо се лице, ниска подстрижка, очила с невидими рамки и подигравателна усмивка, която, изглежда, беше залепена за долната половина на лицето му. Не и горната обаче. Погледът му беше твърде напрегнат, за да бъде оприличен по друг начин, освен като мрачен.

— Аз съм резидентът — рече.

— Страхотно — отбелязах аз.

Какво друго можете да кажете на човек, който току-що се е идентифицирал като шеф на ЦРУ за цяла Корея?

— Сядай — нареди той и аз се подчиних. — Мислех си да те повикам в нашата сграда, но накрая реших, че така ще бъде по-добре. През следващите няколко седмици навярно ще ни се наложи да си побъбрим доста. За всички заинтересовани страни ще бъде най-добре, ако никой не знае за това.

Нали си спомняте как ви казах, че съм малко импулсивен? Изгледах го студено и изръмжах:

— Виж какво, приятелю, нека да се разберем от самото начало. Избрал си ме, защото съм единственият военен в екипа на защитата. Да не говорим, че съм единственият хетеросексуален. Добро мислене, само че нямам намерение да разкривам нищичко за това шибано дело. Нито на теб, нито на някой друг.

— Успокой се, Дръмънд — каза той, донякъде развеселен. — Не става въпрос за това. Обсъдил съм въпроса с генерал Спиърс. Той е съгласен, че нещата трябва да стават по този начин.

— Кои неща? — попитах и примигнах бързо няколко пъти, тъй като за броени секунди беше успял да ме превърне в абсолютен идиот.

Това в никакъв случай не беше ново изживяване, но унижението е едно от чувствата, с които човек трудно свиква, независимо от продължителната практика.

— Всичко, което ще ти кажа, е секретно. Няма да го обсъждаш с никого. Дори с останалите членове от екипа на защитата. Всъщност не, особено пък с тях. Ясно ли е?

— Разбира се.

— Добре, ето как стоят работите. Това дело привлича вниманието на хора на неподходящите места.

— Правителството на Южна Корея?

— Позна държавата, но обърка посоката. В Пхенян, столицата на Северна Корея, някои хора получават броевете на „Сеул Хералд“ часове след като се появи по будките тук. Следят нашите телевизионни новини, слушат радиостанциите ни и дори четат дебилните жълти вестници, които пишат за марсианци в Белия дом. Знаят коя филмова звезда коя друга ще чука тази седмица и коя е последната диета, гарантираща да свалиш двайсет кила за една нощ. Ким Чен Ир и момчетата му са напълно наясно какво става тук, на юг.

Кимнах в знак на съгласие. Като се има предвид пукнатината в съюза ни, която делото бе на път да издълбае, Северна Корея щеше да следи развитието му внимателно, естествено. Досега не се бях замислял за това, но те, разбира се, се бяха сетили.

Натрапникът се наведе към мен.

— Имаш ли представа колко агенти има Северна Корея в тази страна?

— Не.

— Значи имам новина за теб. Ние също не знаем. Нито пък южнокорейците. Обаче са много. Знаем например че са оставили много скрити агенти още в началото на петдесетте, когато генерал Макартър и момчетата му ги изритаха от юга. Знаем, че вербуват нови, както и че броят им непрекъснато се увеличава. Някои смятат, че са само между десет и двайсет хиляди. Други обаче са на мнение, че са неколкостотин хиляди.

— Това са доста агенти — казах дълбокомислено.

Понякога е полезно да потвърдиш очевидното — ако не за друго, то поне за да покажеш, че си съвестен слушател.

— Аха, доста са — кимна той в потвърждение на току-що казаното от мен, вероятно за да покаже, че и двамата сме съвестни слушатели. — Освен това отбелязахме и засилване на инфилтрирането на севернокорейци през последните две седмици. От време на време засичаме и радиосъобщения от севернокорейски шпионски групи до техните началници в Северна Корея. През последните две седмици този трафик също се увеличи. Обикновено това е зловещ сигнал, че някой някъде планира нещо.

— Никак не е хубаво — казах.

— Засега не знаем нищо конкретно. Но е адски очевидно, че решението в този процес ще определи и съдбата на нашия военен съюз. Може би южнокорейците само ни плашат, че ще ни изхвърлят от полуострова… а може би не. Но ако бях някой голям началник в севернокорейското разузнаване, със сигурност щях да душа наоколо, за да разбера накъде отиват нещата. Доста е възможно онова, което правят, да е засилена разузнавателна активност — в случай че ни изхвърлят от полуострова и те решат да нападнат.

— И какво общо има това с мен? — зададох въпроса, който той със сигурност очакваше.

— Може би нищо. А може би — много.

— Споменава ли се за нас в радиограмите им?

— На няколко пъти, но не сме сигурни какво имат предвид. Нали разбираш, севернокорейците знаят, че ги подслушваме, и са наясно с нашите възможности за декодиране на шифрите им, затова вземат предохранителни мерки. Разработили са всякакви странни кодове и двойни названия, за да ни попречат.

— Но вие в ЦРУ сигурно сте си съставили някакво мнение или теория, иначе нямаше да бъдеш тук.

— На практика, не — отвърна той. — Но след 11 септември винаги се стремим да играем на сигурно, вместо после да съжаляваме. Може би екипът на защитата е напълно чист, а може би не е. Но ако изровим нещо, бихме искали да те използваме за наша свръзка. Естествено, очакваме да се съобразяваш със секретността на информацията. Но със сигурност не можем да се обърнем пряко към Карлсън и нейния екип от ненормалници.

За това, виж, беше прав. Разузнавателната информация, която имаше предвид, вероятно беше събрана чрез най-секретни средства, а Катрин не беше демонстрирала поведение на човек, на когото правителството на САЩ би могло да довери подобни дълбоки и черни тайни.

Мърсър се изправи и тръгна към вратата.

— Ако излезе нещо ново, ще ти кажа.

— Очаквате ли от мен да направя нещо по-конкретно в този момент? — попитах.

Той отвори вратата.

— Не.

После вратата хлопна зад гърба му.

Погледнат като цяло, разговорът беше доста смахнат. Той хем каза нещо, хем не каза нищо. Ако бях изпълнен с подозрения, бих си помислил, че просто ме пробва дали ставам за информатор, а аз съм го подплашил, така че прибягна до измислената история за севернокорейците. За повечето хора това би прозвучало доста параноично, но повечето хора не са прекарали толкова време насаме с шпиони, колкото мен. Те лъжат и собствените си майки само за да се упражняват.

Ако не друго, този кратък разговор на четири очи изведнъж ме накара да осъзная важността, която американското правителство придаваше на усилията ни да защитим Уайтхол. Ако погледнем реално, нямаха причина да се чувстват уютно. Карлсън беше безскрупулна фанатичка, а съдбата беше дала в ръцете й властта да насече съюза ни с Южна Корея на парченца. Момчетата във Вашингтон сигурно искаха да бъде наблюдавана отблизо.

През нощта спах много зле. Непрекъснато се опитвах да си припомня моята шведска стюардеса с акцент от Бронкс и италианско име, но времето и разстоянието вече я превръщаха в неясен призрак. Вместо нея една дребничка жена с дълга черна коса, ангелско личице и смарагдовозелени очи упорито се мъчеше да нахлуе в мислите ми. Знаех обаче, че мислите ми в никакъв случай не са свързани с желание — просто никога не съм бил почитател на любовта, която не среща ответ. Обичам фантазиите ми да работят и в двете посоки.

Когато се събудих на сутринта, се чувствах уморен и раздразнителен. Дръпнах щорите, за да видя какъв е денят навън.

В юридическия факултет имаше един професор на име Маладройт, който ни преподаваше правна етика. Името му означава „неподходящо поведение“, но въпреки това не си го измислям. Казваше се Харолд Маладройт III — страхотно име за юрист всъщност. Както и да е, добрият стар Маладройт не влагаше кой знае какви бурни усилия в преподаването, ако разбирате какво искам да кажа. Обикновено закъсняваше за лекциите си с петнайсетина минути и се дотътряше в аудиторията така, сякаш това беше последното място на света, където му се иска да бъде. Но всъщност беше много умен и образован човек.

От време на време ни даваше да разглеждаме дела, така затлачени с двусмислици, че ме заболяваше главата. Взрях се през прозореца към центъра на Сеул и се замислих за едно от тези особени дела.

Както ни го беше разказал Маладройт, към някакъв частен адвокат се обърнал клиент, срещу когото били повдигнати обвинения, че е убил, а после и изял дванайсет души. Адвокатът отишъл да разговаря с обвинения и за свое голямо изумление се запознал с приятен млад мъж — добре облечен и възпитан, очевидно образован, културен и почти нереално симпатичен. Адвокатът бил изумен. Бил и много предпазлив. Разговаряли пет часа, защото толкова било необходимо на адвоката да се убеди, че срещу него стои човек, който е прекалено разумен и морално устойчив, за да извърши такива изключително ужасяващи престъпления. Адвокатът, разбира се, се съгласил да го защитава.

Процесът бил насрочен за след шест месеца и адвокатът и клиентът му използвали всяка минутка, за да изградят защитата. Работили упорито, сближили се много и постигнали ако не отношения като между баща и син, то поне доста близки до тях. Най-уличаващите доказателства срещу младия мъж били няколко малки парченца от кости, намерени в старата пещ за въглища в мазето му. Обвиненият се кълнял, че костите са на Джаки, неговото любимо куче бийгъл, което умряло около два месеца, преди да се появи полицията. Мислел си да погребе кучето в гробище за домашни любимци, но за да спести пари, решил просто да кремира останките сам. Всичко това се е случило, преди да се появят ДНК пробите, затова медицинските изследвания не довели доникъде. Костите биха могли да са човешки, но биха могли да са и кучешки.

Адвокатът повярвал на клиента си. Вложил цялата си юридическа интелигентност в делото. Работел по петнайсет часа на денонощие, пренебрегнал останалите си клиенти, взел заем от банката, за да поддържа практиката си, работел само и единствено върху това дело. Бил обсебен от него. Рискувал финансовото си бъдеще. Изоставил цялата си клиентела заради този човек, заради това дело.

В деня преди началото на процеса адвокатът и неговият клиент за последен път преговорили защитата. Адвокатът бил толкова убеден в невинността на клиента си и толкова сигурен в доброто, приятно впечатление, което щял да направи, че решил да предприеме голям юридически риск: да призове клиента си на свидетелската скамейка. Преговаряли показанията му, когато стигнали до частта, при която адвокатът питал клиента си за малките парченца от кости, намерени в неговата пещ.

— А, те ли — отговорил клиентът със заразителен смях, който според адвоката щял да разтопи и най-коравосърдечните съдебни заседатели. — Виждате ли, имах едно куче на име Макс. Малък, много умен шнауцер, наистина страхотно куче. Много го обичах. Обаче умря и аз го кремирах.

Адвокатът бил надарен, или в този случай може би прокълнат, с удивителна памет. Шест месеца преди това клиентът му разказвал за куче на име Джаки, а този път името било Макс. Предишния път породата му била бийгъл, а сега — шнауцер. За пръв път го обзели дълбоки съмнения. Щом историята за кучето не била вярна, може би и всичко останало било лъжа.

През следващата седмица адвокатът изгубил съня си. Процесът напредвал. Прокурорът хвърлил най-добрите си козове, а адвокатът защитник контраатакувал с все сили. Бил превъзходно подготвен. Имал убедителни опровержения на всичко. Успявал да внесе нотки на съмнение във всички твърдения на обвинението.

На седмия ден прокурорът трябвало да извика свидетеля, от когото адвокатът най-много се боял — полицая, извършил първоначалния оглед в дома на клиента му. В дъното на задния двор полицаят бил открил някакви детски дрешки. Една жена, живееща на четири пресечки от къщата, идентифицирала червена ризка — била същата като онази, с която синът й бил облечен в деня, когато го видяла за последен път. Момчето се водело за изчезнало от четири месеца.

Дрехите можело да бъдат скрити там от всеки непознат, минал покрай двора, а ризката би могла да бъде на изчезналото дете, но би могла и да не бъде негова, тъй като нямала инициали и била от широкоразпространен вид и марка. Но самият факт, че била намерена там, би могъл да повлияе. Всички доказателства на прокурора били косвени, но всеки адвокат, който се занимава с наказателно право, много добре знае, че тежестта на две косвени доказателства е далеч по-голяма от сумата на отделните части.

Проблемът на прокурора бил в това, че не можел да приложи ризката като доказателство, тъй като в предварителното съдебно дирене защитата успяла да убеди либералния съдия, че след като дрехите са намерени извън жилището, а заповедта за обиск изрично посочвала да се претърси къщата, те не могат да бъдат допуснати в съда като доказателство.

Съдията обаче не бил пълен глупак, затова постановил, че дрехите са недопустимо доказателство само ако въпросът за намереното извън къщата не бъде повдигнат. След това дал на прокурора инструкции при никакви обстоятелства да не предизвиква дискусия за доказателствата, намерени извън къщата. Звучи много увъртяно, но трябва да сте наясно, че съдебните постановления имат своя, доста изкривена логика.

А затруднението било следното: адвокатът изведнъж бил разтърсен от силно съмнение. Подозирал, че клиентът му го е заблуждавал и манипулирал в продължение на шест месеца. Просто не бил сигурен. Във всяко друго отношение изградената от него защита била безупречна. Самият той бил убеден в способността си да обори тезата на прокурора. Всички ключови доказателства били или недопустими, или лесно оборими.

Освен ако при кръстосания разпит на полицая, който извършил обиска, самият адвокат по невнимание не предизвикал дискусия за доказателствата, намерени извън къщата. Това би дало на прокурора възможността да представи ризката като доказателство, което би обърнало процеса срещу клиента му и би го поставило под сериозна заплаха. Освен това би съсипало собствената му кариера, която и бездруго била застрашена от фалит.

Адвокатът не мигнал цяла нощ. Симпатичният възпитан младеж, който толкова му се бил понравил, би могъл да се окаже истинският престъпник, който убил и след това изял дванайсет души, включително шест момченца. От тази мисъл му се повдигало. За да поправи положението, трябвало само да се изпусне и да спомене за претърсването на пространството около къщата на клиента му. Прокурорът щял да го долови и да атакува.

Все още се борел със себе си, когато дошъл и неговият ред да разпита полицая. Последният бил сержант Къртис Линкълн — едър чернокож с дълбоко хлътнали очи и твърд поглед. Полицаят видимо се измъчвал, без съмнение поради факта че тезата на прокурора се проваляла. Защитникът се изправил. Стоял безмълвен в продължение на почти половин минута — толкова бил объркан, че изгубил дар слово. Съдията го подканил на три пъти. Погледнал полицая, а Къртис Линкълн му отвърнал с въпросителен поглед. Обърнал се към клиента си — младият мъж го гледал още по-неразбиращо.

В този миг адвокатът решил, че адвокатската му клетва да защитава клиента си стои по-високо от дълбоката му лична убеденост. Казал на съдията, че няма въпроси, и се отпуснал на стола си.

Клиентът му бил признат за невинен. Пресата възхвалявала адвоката, сякаш бил нов месия. Интервюирали го в какви ли не телевизионни предавания, обявили го за най-обещаващия юридически ум в града, може би в щата, а защо не и в цялата проклета страна. Завалели предложения от правни кантори, където го канели веднага да постъпи като съдружник; от богати обвиняеми, които били готови да платят колкото поиска, за да се възползват от услугите му; от издателски къщи, които искали да романизират историята на делото.

През следващата година изчезнали още шестима души. Сержант Къртис Линкълн се сдобил с нова заповед за обиск, направил ново претърсване и открил шест комплекта кости в мазето на клиента, всичките идеално почистени от плътта. Клиентът бил арестуван отново и първото нещо, което направил, било да повика същия адвокат.

Почти всички в залата се кикотеха, докато старият Харолд Маладройт III разказваше за делото. Иронията беше прекалено мъчителна, а историята — прекалено съвършена. Сигурно бе измислица. Просто не можеше да бъде вярна.

Аз обаче не се смеех. Вместо това гледах очите на стария Маладройт.

Веднага щом лекцията свърши, хукнах към библиотеката и се рових там в продължение на четири часа. Най-сетне намерих делото; беше озаглавено „Държавата срещу Хоумисън“. Ставаше дума за осъден канибал на име Уилям Хоумисън, който бил блестящо защитаван от адвокат на име Харолд Маладройт III. Причината, поради която делото беше попаднало в учебниците по право, беше революционният довод, използван от Маладройт, за да изключи дрехите като доказателство. Нищо чудно, че старият пес беше изоставил практиката, за да се заеме да преподава правна етика.

Досущ като повечето етични проблеми, пред които са изправени адвокатите, този урок има многобройни мрачни и извратени поуки. Маладройт беше сторил онова, което адвокатската му клетва изискваше от него. Беше прегазил с валяк собствената си съвест и беше продължил напред. И по този начин беше осъдил на смърт още шестима души.

Моята собствена клетва сега ми диктуваше да следвам буквално указанията на Карлсън и да направя всичко по силите си, за да докажа невинността на нашия клиент. Само че, ако поемех по този път, бих могъл да помогна Уайтхол да бъде осъден на смърт. Нямаше гаранции и в двата случая, но един адвокат трябва да потиска чувството си за добро и зло. Всички адвокати рискуват съдбата и живота на своите клиенти. Номерът е да прецениш шансовете и да заложиш така, че да можеш да продължиш да живееш след това, независимо от резултата.

Най-добрият залог за Уайтхол беше да се разбие тезата на обвинението. За да го направя обаче, трябваше да узная много повече за събитията. Затова се хванах за телефона. Обадих се на Имелда и поисках до обяд всички материали по делото да бъдат в стаята ми. Щях да й наредя да ги донесе веднага, но исках да присъствам на място, когато Уайтхол щеше бъде предаден на корейските власти.

Карлсън щеше да понесе силен удар и аз трябваше да бъда там, за да я успокоя. Позвъних й и се уговорихме да я придружа до военния арест в девет и трийсет.

След като уредих това, пуснах Си Ен Ен и изгледах репортажа за антихомосексуалните демонстрации във Вашингтон. Беше отрезвяваща гледка. Участваха над един милион души. Имаше един много драматичен кадър — гъста тълпа, която сякаш се простираше до безкрайност. Имаше и бързи кадри на проповедниците, които се изкачваха един подир друг на трибуната, за да се обърнат към множеството и да порицаят президента, хомосексуалистите и, общо взето, всички, които харесваха и подкрепяха както президента, така и хомосексуалистите.

Виждаха се хиляди плакати. Почти на всички тях имаше голяма фотография на едно и също лице. Познах го, разбира се — Томас Уайтхол. Общото мото на лозунгите беше „Питаме, кажи и в ада изгори!“ — учудващо нехристиянски девиз, ако питате мен.

В девет и половина стоях пред входа на „Драгън Хил Лодж“, където се появи и Катрин. Не разменихме нито дума, кимнахме си хладно и намусено и се качихме в колата.

На паркинга пред ареста бяха спрели една голяма черна камионетка и десет леки автомобила, пълни с корейски полицаи. Корейците сигурно се безпокояха да не бъдем нападнати от тълпа разярени демонстранти, които да линчуват Уайтхол на главната улица в Сеул. Фактът, че се безпокояха от подобно нещо, изобщо не ми хареса.

Вътре в сградата до американския капитан, началник на ареста, стоеше учудващо висок и заплашителен наглед кореец, облечен в евтин черен копринен костюм. Кореецът имаше широки, възлести рамене и лице, което беше по-олющено и изпъстрено с белези, отколкото подметките на ботушите ми. Подписваше някакви документи, предполагам, за предаването на арестувания.

Един сержант ни отведе до килията на Уайтхол, за да можем да разменим по няколко думи, преди да го отведат. Когато влязохме, Уайтхол се изправи и хладно се ръкува с двама ни. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен или разтревожен. А би трябвало. Трябваше целият да се тресе от ужас.

— Добър ден, капитан Уайтхол. Знаете ли нещо за южнокорейските затвори? — започнах аз.

— Чувал съм това-онова — отвърна той.

— Отвратителни са — предупредих го. — Предполагам, че все пак ще бъдете изолиран заради собствената ви безопасност. Но условията и храната няма да имат нищо общо с това, което получавате тук.

— Учил съм в „Уест Пойнт“ — рече той, сякаш това можеше да обясни всичко. — Мога да се справя.

Искаше ми се да му кажа: „Ох, приятелю, каква изненада те очаква. Да сравняваш «Уест Пойнт» с южнокорейски затвор е все едно да сравняваш нюйоркския хотел «Уолдорф-Астория» с приют за бездомници.“ Но защо да наливам бензин в огъня, който вече беше запален? И сам щеше да усети жегата.

След малко високият и як като вол кореец наперено влезе в килията, следван от двама малко по-ниски главорези в сини униформи. Хвърли равнодушен поглед към нас, после грубо блъсна Уайтхол към стената, сръчно го обискира и даде знак на двамата полицаи да приближат. Със светлинна скорост, която се постига само чрез редовна практика, те оковаха ръцете и краката му. Белезниците бяха свързани с тежка черна верига, която определено не беше толкова елегантна, колкото американския вариант.

Отново завъртяха Уайтхол и започнаха да го бутат към вратата.

— Веднага прекратете това! — изкрещя Карлсън.

Не й обърнаха внимание. Всъщност не, обърнаха й внимание и започнаха да го блъскат още по-силно.

Свирепо озъбена, тя храбро застана на пътя им и размаха визитната си картичка пред очите им.

— Аз съм неговият адвокат. Заповядвам ви да престанете да блъскате клиента ми. Веднага!

Единият от полицаите погледна към високия кореец с черния костюм. Той кимна студено и категорично, ченгето се протегна и блъсна Карлсън към стената с такава сила, че тя полетя и се приземи по задник.

Моето мъжко его ми подсказваше да се намеся и да размажа полицая, който я беше блъснал. Дори понечих да го направя. Но тогава чух изщракването на зареден пистолет и видях, че високият тип с черния костюм беше насочил противен на вид 38-калибров револвер към гърдите ми.

Усмихнах се и смирено отстъпих. След това Уайтхол бе изведен от килията, блъскан още по-силно.

Катрин тъкмо се надигаше от земята. Предложих й ръка, но тя я изгледа така, сякаш беше последното нещо на света, което би докоснала точно сега.

— Предупредих те, че са груби — казах.

Тя не беше от онзи тип хора, които обичат да им се натяква. Само ме изгледа намусена, после се втурнахме да догоним конвоя на Уайтхол. Нашият шофьор се включи в края на процесията и през следващите трийсет минути пътувахме, без да разменим и дума.

Конвоят зави по някаква улица по средата между Сеул и Инчон — двата града, които се бяха разраснали така хаотично, че вече почти се сливаха. Огромната отблъскваща порта се отвори и черната камионетка, следвана от единайсет коли, влезе вътре. Корейските автомобили оформиха кръг, а цяла армия полицейски офицери изпълзяха от тях като мравки и се събраха в кордон.

Два нетърпеливи корейски телевизионни екипа бяха вече готови да снимат. Обективите им бяха насочени към черната камионетка, за да може цяла Корея да види как обвиненият американец получава справедливо възмездие. Видях как двама от облечените в сини униформи полицаи застанаха пред обективите, за да им попречат да снимат.

След това задните врати на камионетката се отвориха и едно тяло излетя навън. Уайтхол се стовари на земята като чувал и остана неподвижен, сякаш беше изгубил съзнание. Добър опит, но не свърши работа.

Трима от корейските полицаи отидоха до него и грубо го вдигнаха от земята. Внимателно се взрях в него. Не видях никакви видими поражения, но може би по време на пътуването се бяха ограничили да го налагат само по тялото.

Спокойствието му се беше изпарило. Изглеждаше изплашен до смърт. Не можех да го виня. Точно в този момент двамата полицаи, които пречеха на камерите да снимат, се отдръпнаха встрани. Това, което видя цяла Корея, беше един изплашен затворник, влачен към заплашителен на вид затворнически портал. Беше кадър, който да зарадва всички онези корейци, които искаха хомосексуалистът изнасилвач и убиец да бъде унизен и наказан.

Катрин и аз се опитахме да го последваме през портала, но високото ченге с рамене на краен защитник от отбор по американски футбол препречи пътя ни.

— Имаме право да видим клиента си — настоя Катрин с най-ледения си властен тон.

Ченгето се ухили и я изгледа от горе на долу. Доколкото можехме да преценим, нищо чудно да не знаеше и думичка на английски.

— Моля ви — излъгах съвсем смирено, — само се опитваме да се уверим, че ще се отнесат с нашия клиент както трябва. Имаме уговорена среща, за да докладваме за това на министъра на правосъдието Чун. Бихте ли били така добър да ни позволите да влезем?

— Няма проблем — отвърна накрая той на почти перфектен, необяснимо разговорен английски.

След това ни дари с широка, ледена усмивка.

— Можете да посетите килията му. Но не можете да разговаряте с него. Не и днес. Ние смятаме, че първият ден в корейските затвори е решителен. Затворникът трябва да се научи да уважава правилата ни. Трябва да разбере къде е мястото му в строя. Уайтхол няма да бъде повреден, стига да спазва правилата ни.

Интересно защо реши да използва думата „повреден“, сякаш ставаше дума за някаква вещ, а не за жив човек.

Катрин бе ужасена, но — честно казано — дори американските затвори играят по същите правила. Не толкова грубо, вярно, но спазват същия принцип. Ако създадеш правилното първо впечатление, после нещата вървят по-гладко за всички.

Офицерът ни пусна вътре. Преминахме по дълги, добре осветени коридори, през няколко стоманени врати и се озовахме в голямо помещение с три етажа килии. За разлика от американските затвори, които са оживени и кипят от шумове, тук цареше дълбока тишина. Първо си помислих, че затворът е празен, но като тръгнахме покрай килиите, забелязах, че почти във всяка имаше затворник. Всички седяха на пода, изправили гръб, с кръстосани крака, сякаш някой им беше дал команда „мирно“. Дори се стараеха да дишат тихо.

— Сега е време за четене — обясни нашият мускулест спътник.

— Не виждам никой да държи книга — отбелязах между другото.

Той ми отвърна с вълча усмивка:

— Книгата е в главите им. Казва се „Книгата на разкаянието“. Затворниците прекарват по три часа всяка сутрин, като размишляват за дълга си към обществото.

Той спря и извади от джоба си ключ, отвори вратата и ни пусна вътре.

Килията беше може би метър и двайсет на три метра. Приличаше на висок ковчег. Вътре имаше един тънък матрак и метална кофа, която да служи за тоалетна. Нямаше прозорци, само мижава лампа в телена мрежа на тавана. В килията беше студено. И вонеше — на човешка мръсотия, на повръщано и отчаяние.

Катрин се огледа и потрепера.

— Не се безпокойте — увери ни тъмничарят, усмихнат още по-широко. — Аз лично отговарям за капитан Уайтхол. Ще се погрижа за него.

Можете да си представите колко ни успокои.