Брайън Хейг
Врагове по неволя (43)

43

Трябваха ми цели три минути, за да напечатам следното: „Аз, майор Шон Дръмънд, моля да бъде приет отводът ми от делото на капитан Томас Уайтхол“.

Нищо драматично или елегантно, защото, между нас казано, правораздаването се мръщи на всичко, което бие на страст или разточителност. Завъртях подписа си най-отдолу, после повиках Имелда и й наредих да изпрати една от помощничките си да го достави. В мига, в който тя си тръгна, се хвърлих в леглото.

Удивително е колко бързо съм заспал. Бихте могли да си помислите, че човек в моето положение ще се върти в леглото и ще страда, но аз бях прекалено изтощен. Изпаднах в кома точно трийсет секунди, след като главата ми докосна възглавницата. И спах като пън.

Е, поне докато не звънна телефонът. Беше шест часът вечерта, значи бяха минали към седем часа, откакто бях легнал. Вдигнах слушалката и чух гласа на бригаден генерал Клапър, председателя на Военния съд.

— Дръмънд, ти ли си? — попита той.

— Ало, господин генерал, аз съм — отвърнах, след като, разбира се, познах гласа му.

— Току-що разбрах, че си си направил самоотвод.

— Ъъъ, да — отвърнах, все още сънен.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не, господин генерал. Ще трябва да почака, докато се върна във Вашингтон. Или така, или ще трябва да говорим по секретен телефон.

— Добре, ще почакаме. Кога можеш да се върнеш тук?

— Веднага щом ми наредите, макар че ще ви бъда много благодарен за ден-два почивка. Случи се така, че ме пребиха и простреляха, а и не съм спал много през последните четири-пет дни.

— Добре де, и без това е петък — отсече той. — Можеш ли да летиш в неделя вечерта?

— Ще направя резервация още тази вечер.

Последва дълга пауза, после той каза:

— Шон?

— Да, сър?

— Получих дълго съобщение от генерал Спиърс.

Това беше последното нещо, което ми трябваше. На всичкото отгоре сега и местният главнокомандващ беше изпратил негативно писмо до началника ми. Видях как всичко, което бе останало от кариерата ми, проблясва и изчезва. Трябва да ви кажа, че проблясъкът беше съвсем кратък.

Клапър продължи:

— В него той казва, че си се справил блестящо и че нацията ти е много задължена. Не знам какво си правил там, но би трябвало да се гордееш.

Ако само можех да си поема дъх, щях да отговоря: „Ами, беше дреболия.“ Но Клапър не искаше да чува нищо. Каза, че ме очаква в понеделник сутринта в кабинета си, и прекъсна връзката.

Обадих се на румсървиса и поръчах да ми донесат бифтек алангле, гарнитура от картофи и бутилка вино. Не можех да си спомня кога за последен път си бях позволявал една спокойна вечер и потънал в самосъжаление, лесно успях да се убедя, че съм я заслужил.

Взех си един дълъг и горещ душ, избръснах се и когато излязох от банята, момчето от румсървиса вече чукаше на вратата. Поех подноса, платих му и се настаних пред телевизора.

Включих го, започнах да се храня и изгледах трийсетминутната обобщаваща новинарска емисия на Си Ен Ен. После я изгледах още веднъж и разбрах, че през последния час в света не се беше случило нищо особено. Тъй като нямаше какво друго да гледам, превключих на някакъв корейски канал.

Понякога е много забавно да гледаш как чуждестранните новинари отварят устата си, без да имаш никаква представа за какво говорят. Гледаш картинката, която се появява зад гърба им, или краткия репортаж и се опитваш да си представиш с какъв текст са съпроводени. Все едно да си купиш комикс без никакъв текст в балончетата, които излизат от устата на действащите лица. Трябва сам да си ги измислиш.

Първо гледах един репортаж, в който се показваха група бебета, подредени в детски креватчета в голяма стая — навярно ставаше дума за сиропиталище. По всяка вероятност самата история беше за някакъв скандал за лошо отношение и занемарени сирачета, но нямах настроение за това.

Предпочетох да си представя как водещият казва следното: „Днес американският капиталист Бил Гейтс обяви, че дарява по един милиард долара на всяко от тези деца. Опашката за осиновяването им се простира оттук чак до Китай. Летищата и пристанищата са задръстени с още потенциални осиновители, които идват от цял свят, за да вземат детето си.“

Това би била готина история с хепиенд, нали?

Последва репортаж за група мрачни на вид стачкуващи работници с бели маски на лицата, седнали пред голям завод с трийсетина комина. После камерата се спря на привлекателна млада репортерка, вдигнала микрофона до устните си.

Ами сега? Навярно тя говореше как тези работници се борят да получат по един долар на час повече към надницата си, за да могат да изхранват семействата си, а шефовете на завода бяха вдигнали на крака полицаи и стачкоизменници, за да им дадат да се разберат.

Но това просто нямаше да мине. Представих си я как казва: „Председателят на борда на «Липто Мотърс» днес се съгласи със стачкуващите работници, че наистина е срамно да печели по двеста милиона долара годишно. Ето защо той предложи да вложи цялото си лично състояние, както и това на другите ръководители на компанията в един голям фонд, който да разпределя парите между работниците, които всъщност правят колите.“

Не съм социалист, но подобен изход ми харесваше. Следващият репортаж беше на живо от мястото на събитието и показваше как американският държавен секретар слиза от голяма черна кола с две веещи се знаменца и крачи между две редици южнокорейски войници в безупречни униформи към страничния вход на Синия дом. (Ако не знаете, това е местният еквивалент на американския Бял дом.) Непосредствено до него крачеше моят стар приятел Артър Брандуейт, бърбореше нещо и се стараеше да изглежда спретнат и важен пред камерите.

Водещият отново заговори на корейски, но аз не му обръщах внимание. Не знаех, че държавният секретар още беше тук. Бях решил, че е направил поредната дипломатическа совалка — да пристигне за някакви консултации и една-две пресконференции, преди да отлети към следващата критична точка. Все пак какво толкова имат да си говорят големите дипломати за някакво съдебно дело или дори за кръвопролитие с невинни жертви? Освен това, ако останеш ден-два на едно и също място, скоро някъде другаде по света ще възникне бедствие, което напълно ще засенчи настоящото, и така или иначе, ще ти се наложи да заминеш за там.

След това показаха фотография на американски военноморски офицер с четири златни нашивки на ръкавите. Под картината се появиха няколко йероглифа на хангъл, предполагам, датите на раждането и смъртта му. Досетих се, че беше Хари Елмор, а на медиите е била подхвърлена някаква измислена версия за кончината му — например че е бил убит при въоръжен грабеж. Хари беше симпатичен мъж. Снимката беше направена скоро, съдейки по капитанските му нашивки. Имаше искрени сини очи, силна брадичка и уста, която изглеждаше така, сякаш често се е смял.

Кой би могъл да го предположи? Горкият негодник дори не беше заемал важен пост. Защо Чой ще се заинтересува от него? От офицера по протокола? Аз самият съм специалист по американските военни и до момента, в който Спиърс не спомена, че Елмор понякога е присъствал на важни съвещания, никога не бих си представил, че е имал достъп до нещо секретно или важно. По дяволите, дори самият Спиърс не си го беше помислял, докато не беше принуден да го стори.

Как се е сетил Чой? Дали не му е казал Бейлс? Но пък от къде на къде един нискостоящ военен следовател ще знае онова, което дори собственият шеф на Елмор, генералът, не разбираше: какъв достъп до секретна информация беше имал?

И тогава ми светна. Това беше единственото нещо, което бяхме пропуснали.

Протегнах се и набрах номера, който Бъз Мърсър ми беше дал, за да не се налага да минавам през оръженосеца на генерал Спиърс. В слушалката се чу умореният глас на Мърсър:

— Да?

— Аз съм, Дръмънд. Трябва веднага да се видим.

Чух го как въздъхна.

— Дръмънд, късно е и съм уморен. Не може ли да почака?

— Да, разбира се, сигурно може — отвърнах. — Ако искаш Чой и главорезите му да убият държавния секретар на САЩ пред очите ти, в собствения ти заден двор.