Брайън Хейг
Врагове по неволя (12)

12

Будилникът звънна в четири. Идваше ми да го блъсна в стената и отново да се завия през глава. Но си казах, че „рано пиле рано пее“ и прочие, изтъркалях се от леглото и направих петдесет бързи лицеви опори, за да възстановя кръвообращението си.

Арията на пеещото рано пиле беше да принуди Катрин да се откаже от предварително обречената защита, която планираше. За да направя това, ми беше необходима допълнителна силна карта. Уайтхол все още не го знаеше, но именно той щеше да ми я осигури. Той щеше да бъде моят скрит коз.

Все още замаян, позвъних на румсървиса да ми изпратят кафе. Особено твърдо настоях да е приготвено току-що. Не бях в настроение да се задоволя с остатъците от снощното.

След това взех втория си студен душ за последните четири часа. Когато излязох изпод него, очите ми бяха толкова широко отворени, че симпатичното момче, което ми донесе кафето, сигурно си е помислило, че съм бръкнал с пръсти в електрически контакт. Дадох му щедър бакшиш, после поставих каничката до прозореца, дръпнах щорите и се загледах в светлините на града.

Корейците са бедни, трудолюбиви и усърдни хора и градът вече се разбуждаше. Яхнали малки моторетки, натоварени с топове плат, те вече се носеха по улиците, за да разнесат навреме стоката по магазини и складове. Сигурно бяха станали в три часа, за да излязат толкова рано. И това ако е живот.

Вдигнах телефона и помолих да ме свържат с регистратурата на военната академия „Уест Пойнт“ в Щатите. Отговори ми висок, плах женски гласец. Съобщих, че искам да говоря с началника на регистрационния отдел.

— Имате предвид полковник Хал Менкъл, нали така? — попита телефонистката.

Вежливо потвърдих и тя вежливо ме помоли да изчакам.

Тъй като все пак се обаждах в „Уест Пойнт“, в слушалката зазвуча войнствена маршова музика. Замарширувах на място, докато един груб глас не ме прекъсна:

— С какво мога да ви помогна?

— Полковник Менкъл?

— Нали мен търсехте?

Понякога просто усещате веднага, че някой непознат няма да ви хареса.

— Аз съм Шон Дръмънд — представих се, — адвокат на един от по-малко блестящите випускници на вашата велика институция. Томас Уайтхол. Випуск 91-ва. Чували ли сте за него?

Последва кратка пауза, преди онзи да отвърне:

— Не съм бил тук през 91-ва. Но знам кой е Уайтхол. Всички знаят.

— Има си хас.

— От няколко седмици сме засипани с искания за информация от пресата. Искате да говорите с професора му по физика? Със свещеника му? Изровихме дори един от съквартирантите му тук. Разполагаме с цял списък. С кого искате да започнете?

— Какво ще кажете за съквартиранта? Звучи ми добре.

— Значи с капитан Ърнест Уолтърс. Той преподава машиностроене. Само секунда и ще ви прехвърля.

Секундата отлетя, после се чуха три позвънявания и един ясен и отривист глас каза:

— Факултет по машиностроене. Капитан Уолтърс.

— Здрасти, Ърни — казах, сякаш бях от най-добрите му приятели. — Казвам се майор Шон Дръмънд. Адвокат съм и участвам в екипа по защитата на стария ти съквартирант Томас Уайтхол.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита той толкова подчертано учтиво, че думите му прозвучаха по-скоро като: „Ей, ние двамата всъщност не сме никакви дружки, тъй че защо не вървиш на майната си?“

— Ха-ха — засмях се аз, все едно не бях забелязал нищо. — Предполагам, че последните няколко седмици не са били лесни за теб, а, Ърни?

— И аз така мисля — отвърна хладно той.

Все още удържаше на моите попълзновения да се сприятелим. Това обаче нямаше да трае вечно. Мога да бъда доста очарователен, когато се наложи.

— Никак, ама никак не ти завиждам — продължих да натискам. — Сигурно не те оставят на мира, а?

— Ами ако така наричаш получаването на седем фалшиви талона да се явя в амбулаторията за СПИН тест, сигурно си прав.

— Хайде де, не може да е чак толкова зле — казах.

— Така ли мислиш? Става дума само за днес следобед. Вчера някакъв задник беше напълнил чекмеджетата на бюрото ми догоре с розово бельо. Миналата седмица някакви кадети влезли през нощта в кабинета ми, боядисали бюрото ми розово и сменили табелката с надпис „Мисис Уайтхол“.

— Напълно те разбирам, човече. Това вече съм го минал. Знаеш ли, преди няколко дни някакво копеле беше написало „Внимание, гейове!“ над вратата на офиса ми.

— Така ли? — попита той доста по-меко. — Май го видях по Си Ен Ен. Това си бил ти, така ли?

— Аз бях — отвърнах. — Не можеш да си представиш какво ми костваше това.

— Кофти, а?

— Какво говориш, генералите направо се бяха подредили на опашка, за да ми четат конско по телефона. Все едно дъщерята на президента беше забременяла от мен. Ще ти кажа, Ърни, беше истински ад.

— Така ли? — попита той и тонът му изведнъж стана по-приятелски, като още веднъж доказа, че нещастието наистина си търси компания. — Чакай само да видиш на мен какво ми се случи. Женен съм от осем години. С жена ми ходехме още от гимназията, а после и през цялото време, докато бях кадет. Имаме три деца, по дяволите! Е, миналата нощ си лежим в леглото и тя се обръща към мен, поглежда ме много странно и пита: „Виж какво, скъпи, има ли нещо, което би искал да споделиш с мен? Искам да кажа изобщо нещо, каквото и да е?“ Можеш ли да повярваш? Идваше ми да я счупя от бой.

— Еха! Собствената ти жена? Това вече си е за вестниците.

— Е, разбира се, че не го направих. Да я счупя от бой де. Просто й скочих и пуснах дрелката да работи до три сутринта. Два дни след това госпожата ходеше като разглобена. И повече няма да поставя под въпрос мъжествеността ми.

— Ха-ха-ха — изхилих се аз, след като Ърни вече бе споделил общите ни неволи.

Ледът в тона му се бе стопил, беше се отпуснал и гласът му вече звучеше като на добро момче от Южен Бронкс. От онези, които обичат да говорят по много, само да започнат веднъж.

Пак се засмях и попитах:

— Е, Ърни, какво можеш да ми кажеш за Уайтхол?

— Зависи. От какво се интересуваш?

— Що за човек беше?

— По дяволите, всички това питат. Не знам. Беше си като нас, разбираш ли?

— Чакай, чакай, Ърни, аз не съм всички. Аз съм човекът, който трябва да убеди десет твърдоглави копелета съдебни заседатели да не му пуснат петдесет хиляди волта ток. И за да го направя, трябва да разбера какъв човек е бил, ама наистина.

Той, изглежда, внимателно обмисли това, защото настъпи дълга пауза. Поемах голям риск. Може би пък изобщо не обичаше Уайтхол и нямаше нищо против да му пуснат петдесет хиляди волта и да го изпекат като коледна пуйка. Но пък какъв друг избор имах?

— Това между нас ли ще си остане? — попита накрая.

— Абсолютно.

— Искам да кажа, че няма да са глупостите, които пробутвам на репортерите, за да ме оставят на мира, нали ти е ясно?

— Ърни, кълна се. Няма да кажа и думичка на никого.

— Добре. Истината е, че Уайтхол наистина ми харесваше. Харесваше ми много. Бяхме добри приятели, разбираш ли?

Отстъпваше внимателно, като човек, който пробва горещата вода с пръстите на краката си.

— Защо?

— По дяволите, откъде да знам? Просто беше готин тип, разбираш ли? Фантастичен кадет. Играеше по правилата, нали се сещаш? Само не го разбирай погрешно. Беше абсолютно честен. Човек, на когото можеш да се довериш в труден момент.

— Без майтап? — попитах.

— Да, без майтап. Ще ти разкажа една история. Бяхме в първи курс, тук го наричат плебейския, нали знаеш? В моята рота имаше едно момче, което си беше направо обречено. Нали ги знаеш този тип хора? Не може да си лъсне ботушите, униформата му виси като чувал, винаги го хващат за нещо при сутрешния преглед на спалните помещения и все не може да запомни всичките глупости, които плебеите трябва да знаят, защото кадетите от по-горните курсове ги изпитват всеки ден. Това момче беше пълна скръб. А ония от горните курсове започнаха да го тормозят като пирани, направиха живота му ад, тероризираха го всеки ден, до късно вечерта, за да не може да учи, така че той толкова се изнерви и изтощи, че беше на ръба да го изхвърлят. Това, разбира се, им беше целта. Опитваха се да го прогонят, нали разбираш? Или да го накарат да се почувства толкова нещастен, че сам да напусне, или толкова да се скапе от умора, че да го изхвърлят. В същия взвод беше и Томи Уайтхол. Той обаче беше господин Съвършенство. Един от онези типове, на които играта им става ясна още с влизането в „Уест Пойнт“. Познаваш ги тия, нали?

— Да.

— Така. Кадетите от горните курсове просто обожаваха Томи Уайтхол. Винаги го сочеха на онзи некадърник: „Ей, тъпанар, погледни Уайтхол! Що не си като него, бе? Какъв ти е шибаният проблем, а?“ И един ден за всеобща изненада Уайтхол влиза в строя с ботуши, които сякаш е лъскал с кал, униформата му е цялата на петна и изведнъж не може да си спомни дори собственото си име. Старшите кадети го понасметоха, но не много, защото все пак си беше той, нали, господин Съвършенство. Няма да се повтори, нали? Станало веднъж, но много важно, нали следиш мисълта ми?

— И още как.

— Само че Томи Уайтхол не се поправи. Господин Съвършенство сякаш се разпадаше. И онези типове, нали са като акулите, забравиха за смотаняка и подгониха Уайтхол. Стана точно както пише в Библията — единственото нещо, което хората мразят повече от обикновения грешник, е светецът, изпаднал в немилост. Онова, което никой не знаеше, беше, че Томи стоеше буден до полунощ всяка вечер, за да може да се измъкне от стаята си, да отиде при смотаняка, да му лъсне ботушите, да подготви помещението за проверка и дори да му помогне в ученето. С две думи, Томи му спаси задника. Ако Томи не му беше помогнал, онзи тъп смотаняк или щеше да се провали на изпитите, или щяха да го изхвърлят дисциплинарно.

Ърни изстреля всичко това като картечница, както може да го направи само чистокръвен нюйоркчанин, но историята бе толкова дълга и криволичеща, че дори той трябваше да спре да си поеме дъх.

После каза:

— Ти обаче си умен, нали така? Ти си адвокат и прочие. Сигурно вече си се досетил кой беше онзи смотаняк? Искам да кажа, че сега нямаше да седя тук, ако не беше Томи Уайтхол. Никой не се стараеше повече от него.

— И защо се напъваше толкова?

— Откъде да знам, по дяволите? Просто си мислех, че ще стане наистина страхотен офицер. Такъв си беше, нали разбираш? По-зрял от всички нас по онова време.

— По-зрял в какъв смисъл?

— По-мотивиран. Никога не се оплака, не изхленчи, никога не направи някоя глупост като останалите.

— Без майтап?

— Без никакъв майтап. Беше съвсем близо до първото място и в учебните занятия. Безкрайно умен. Ами боксът? Взе шибаните златни ръкавици в полутежката категория в Ню Йорк. Ако знаеш нещо за бокса, това е все едно да си национален първенец сред аматьорите, защото най-добрите момчета от цялата страна се изсипват за това състезание.

— Нямах представа — признах.

— Да, така е, трудно се опознава Томи. Може да се държи като отвратителен тъпанар, докато не реши, че те харесва. Все едно се е оградил с леден ров, нали разбираш? Никога не разбрах защо го прави. Поне досега не знаех. Кой би си го помислил, а?

Що се отнася до ледения ров, това го бях разбрал. Бях се сблъскал с него. Разбира се, не му го казах. Вместо това попитах:

— Значи никога не си подозирал?

— Никога, по дяволите. Мамка му, тук дори имаме общи душове. Помисли си само, ако наистина е било така, все някой щеше да види онази му работа да щръкне.

— Някой друг подозирал ли е?

— Никой. Сега много хора се кълнат как са знаели през цялото време, че е бил сестричка. Но това са глупости. Никога не се издаде. И ще ти кажа още нещо — сума кадетки въздишаха по него. Можеше да си чука всяка вечер, стига да поискаше.

— Виждал ли си го да излиза с някоя?

— Не. Но винаги съм си мислел, че просто е верен на момичето си. През всичките четири години държеше на бюрото една снимка. Беше разкошна, нали се сещаш? Тъмна коса, големи зелени очи, лице като на кукличка. Попитах го за нея на няколко пъти, но не каза нищо. Сега, като си мисля, тази снимка сигурно е била за камуфлаж. Когато си купуваш рамка от фотото, вътре обикновено има снимка на някоя манекенка и той просто не я е извадил, за да можем да си мислим, че… абе нали разбираш.

Вече го слушах с половин ухо, защото се готвех да приключвам разговора.

Колкото е възможно по-небрежно запитах:

— И така, Ърни, мислиш ли, че Уайтхол би могъл да извърши убийство?

Причината за лукавия ми въпрос беше тази, че без изобщо да го подозира, капитан Ърни Уолтърс се беше явил на кастинг за основен свидетел на защитата. Не давах и пет пари дали ще иска да свидетелства, или не. Вече се беше представил в толкова положителна светлина, че просто не можех да се лиша от него. Бях готов да му резервирам самолетен билет за Корея.

Той неохотно отвърна:

— Всъщност, господин майор, тук трябва да бъда честен. Да, мисля, че Томи би могъл да го направи. Определено мисля така.

Едва не се задавих от изненада.

— Така ли?

— Разбира се. Само защото съм го виждал да се бие обаче. Точно затова беше толкова добър боксьор. Наричаха го „Разярения бик“, като онзи от филма. На ринга направо полудяваше. Изкарваше акъла на всички, с които се боксираше.

— Наистина ли? — попитах. — Значи смяташ, че… какво? Може би е таял някакъв скрит гняв, някакъв дълбок патологичен импулс?

— Ей, аз съм машинен инженер, а не психиатър. Не съм забелязвал такова нещо извън ринга, но със сигурност съм го виждал вътре. Все едно беше някакво чудовище, което са пуснали от клетката. Този тип не се боксираше, той направо убиваше. Ръцете и юмруците му бяха като онези старите картечници, та-та-та, пердашеха като машина, кръв се лееше навсякъде, а той продължаваше да напада. Но може би щях да се сетя, ако знаех онова, което знам сега… да, може би е бил някакъв спотаен гняв, свързан с този негов хомосексуализъм.

Точно в този миг Ърни Уолтърс изгуби безплатния си билет до Корея. Но нямах намерение да се отказвам.

— Кажи ми, Ърни, има ли други ваши съвипускници, с които според теб мога да поговоря за Том?

— Не знам, по дяволите. Имаше няколко момчета, които го харесваха. Но мога да ти кажа, че всички го уважаваха. И след първи курс никой не смееше да се занася с него. Нали разбираш, много от момчетата не знаеха, че е носител на златните ръкавици, но пък всички знаеха, че е шампион на бригадата. При това три години поред.

— Разкажи ми за това.

— Добре, разбира се. Веднъж годишно целият кадетски корпус се събира във физкултурния салон за боксовите финали на бригадата. Това е все едно събитието на годината, нали разбираш? Който го спечели, става царят на курса. Или, в случая, царицата на курса — изкикоти се той. — Всички видяха как се бие Томи. В два или три от мачовете си беше направо страшен. Веднъж, когато се боксира с един от по-горните курсове, шампион от предишните две години… Мамка му, никога няма да го забравя. Томи просто беше полудял. Целият ринг беше в кръв. Томи прати човека в болница. Счупи му носа, натроши му челюстта. Нещастникът не можа да се свести цели две денонощия. Седмици наред всички говореха за този мач.

— Значи всички са знаели, че е склонен към насилие.

— Виж какво, господин майор, ако искаш да се кача на самолета и да дойда да свидетелствам какъв страхотен пич е Томи Уайтхол, няма проблеми. Ще го направя. Армията сигурно ще ме убие заради това, но ще го направя за Томи. Мога да изброя навярно още петима или шестима, които също биха го сторили. Преди тази работа да се разчуе, можех да изброя и дузина. Но сега определено има риск, нали?

— Така е, Ърни. Хич не ми се иска да чуя това за бокса от свидетелската скамейка.

— Няма проблеми. Господин майор, мога ли да ти предложа един съвет? Нали разбираш, тайничко. Само между нас. Нищо повече, нали така?

— Ърни, търся да се заловя за всякаква сламка.

— Виж дали можеш да разговаряш с Едуин Гилдърстоун. Той навярно е най-старият майор в армията. Беше преподавател на Том по английски и бяха доста близки.

— Ърни, много ти благодаря за това — отвърнах. — Беше ми повече от полезен.

— Виж, сър, ако мога да направя нещо за Томи, просто ми звънни. Веднага, по всяко време на денонощието, става ли? Томи Уайтхол е мой приятел. За разлика от много други негодници, продължавам да го казвам пред всички. Може би затова ме гледат толкова накриво тук, нали разбираш? И следващия път, когато се видиш с Томи, кажи му, че го обичам като брат. Но внимавай точно да предадеш думите ми. Само като брат, ха-ха-ха.

— Благодаря ти, Ърни — рекох. — Прехвърли ме обратно на регистрацията, моля те.

Мина секунда, последваха две иззвънявания и се чу раздразнителният глас на полковник Хал Менкъл.

— Получихте ли онова, от което се нуждаехте, Дръмънд? — попита той.

— Уолтърс изобщо не ми беше от полза — излъгах. — Кой мислите, че би могъл да свърши работа?

— Опитайте с капитан Форбс. Или подполковник Мериуедър, който му е преподавал математика. Или…

Прекъснах го:

— А какво ще кажете за стария му преподавател по английски? Едуин Гилдърстоун.

— Гилдърстоун ли? — възкликна той, очевидно изненадан.

И адски недоволен — толкова недоволен, че можех да се закълна, че чух как изскърца със зъби.

— Да, точно така. Майор Едуин Гилдърстоун.

— Аз…

— Той още е в преподавателския състав, нали?

— Може би. Но защо пък искате да разговаряте точно с него? Повярвайте ми, Дръмънд, другите хора, които ви споменах, са далеч по-компетентни по темата. В този случай трябва да внимавате къде стъпвате, ако схващате накъде бия. Може да нагазите в доста гадости.

Как ли пък не. Когато се случи нещо подобно, всяка институция изпада в паниката на самоунижението и полага максимални усилия да ограничи пораженията. Ето ви го значи пантеона от военни герои, завършили академията „Уест Пойнт“: Робърт Лий, Юлисъс Грант, „Блекджек“ Пършинг, Айзенхауер, Омар Брадли, Норман Шварцкопф от „Пустинна буря“ и… хоп, ох, мамка му… Томас Уайтхол. Този пък кой е?! Колко унизително!

А както ме предупреждаваше един стар и мъдър командир, при когото служих, унижението бързо поражда желание за укриване на истината. Очевидно академията разполагаше със списък от бивши съвипускници на Уайтхол, които да кажат на света правилните неща, да внушат правилните мисли, да създадат правилното впечатление. И това впечатление трябваше да бъде, че Томас Уайтхол е живото доказателство, че правилото „Не се пита, не се казва“ не сработва, че то позволява на хомосексуалисти убийци да се промъкнат през защитната мрежа.

Твърдо казах:

— Искам да разговарям с Едуин Гилдърстоун и много се надявам, че не се опитвате да ми попречите. Ако е така, ще трябва да подам оплакване, че пречите на защитата.

Той хладно отвърна:

— Оставете това, Дръмънд. Можете да разговаряте с когото си поискате.

Опитах се моят тон да прозвучи още по-студено:

— Знам това. Свържете ме веднага.

Три иззвънявания по-късно един мек и благ глас рече в слушалката:

— Ед Гилдърстоун.

Рекох:

— Здрасти, Ед. Тук е Шон Дръмънд. Аз съм адвокатът, който има безподобната чест да защитава Томас Уайтхол. Казаха ми, че си му бил преподавател по английски. Освен това ми казаха, че си го познавал доста добре.

— Така е. Но не му бях само преподавател по английски. Бях му и курсов ръководител. Ето защо се срещах с Томас редовно през всичките четири години, които той прекара тук.

— Еха! Сигурно през последните дни си изгубил маса време да отговаряш на въпроси на пресата, а?

Прозвуча малко намусено, когато отговори:

— Изобщо не съм разговарял с пресата.

— Така ли?

— Всъщност ми беше наредено да не разговарям с журналисти. Дори получих официално писмо от началника си с изрично нареждане да не казвам нищо на пресата.

— Наистина ли? Заповед за запушване на устата? И защо им е притрябвало да го правят?

— Предполагам, че не се вписвам в имиджа, който искат да внушат.

— И що за имидж е това? — попитах, знаейки много добре какво има предвид.

— Не съм един от онези млади стройни офицери с квадратни челюсти, от типа на десантниците или рейнджърите, които излизат в кратък отпуск от армията, вземат набързо магистърска степен, после идват тук и се правят на преподаватели в продължение на няколко години, преди да се завърнат отново по частите. Воини учени, така си викат.

— А ти какъв си, Ед?

— Нисък, плешив, петдесет и три годишен майор, когото биха уволнили още преди петнайсет години, ако не беше единственият ми актив: най-случайно имам докторат по английска литература от университета в Йейл. На Академията това й е адски неприятно, но трябва да държи няколко такива като мен в списъка на постоянните преподаватели, иначе ще изгуби акредитацията си на истински колеж. Но пази боже пресата да научи, че съществуват и свръхобразовани динозаври като мен, които също носят униформа.

— Откога си там?

— От двайсет и две дълги, изпълнени с недоволство години.

— Е, добре — казах, след като чух достатъчно за неговите проблеми, — всички трябва да служим на страната си, както можем.

— Не се дръж снизходително с мен, Дръмънд. Бил съм майор, когато ти още си бил в пелени.

— Много е вероятно да е така — признах си.

Вече бях съвсем наясно защо момчетата, които управляват „Уест Пойнт“, не искат Гилдърстоун и някой журналист да се озоват на една и съща планета. Освен че можеше да изтърси нещо, което да противоречи на партийната линия относно Уайтхол, той беше и хленчещ, озлобен, разочарован старик. Ако зависеше от мен, аз също щях да му наредя да се крие в мазето и щях да изтъпаня пред пресата някой наперен и твърдоглав офицер от рейнджърския корпус.

Реших да говоря направо:

— И така, Ед, какво можеш да ми кажеш за Томи Уайтхол?

— За Томас ли? Какво мога да кажа за Томас? Просто, че той беше един от най-забележителните младежи, които съм познавал. Блестящ, уравновесен, изключителен студент, голям атлет. Опитах се да го накарам да кандидатства за стипендията „Роудс“. Знаеш ли за това?

— Наистина ли? За „Роудс“? Нямах представа. И какво стана?

— Проклетият глупак ми отказа категорично — изстена Гилдърстоун. — А жалко. Момчето имаше добри шансове да успее.

— Без майтап? И защо не поиска?

— Каза, че дори и да успее, не би искал да губи още две години в Оксфорд само за да си напудри автобиографията. Ето така се изрази. Представяш ли си?

— Не разбирам — рекох.

— Бързаше да излезе на бойното поле с войниците.

— И какво лошо има в това?

— На горкото момче му бяха промили мозъка с милитаристичната пропаганда, с която тъпчат главите на впечатлителните млади кадети тук. Строевите офицери с лопата да ги ринеш. Ти си юрист и знаеш това. А Томас можеше да даде много повече. Притежаваше талант. Можеше да се завърне тук и да преподава.

Едно от уменията на адвокатите е, че могат да слушат адски внимателно. Работата не беше само в това какво казва Гилдърстоун, а и как го казва — беше все едно грозното пате да описва лебед. Имаше си причина Ърни Уолтърс да ме насочи към Гилдърстоун. И на тази причина започваха да й растат крачета, коса и брадавици.

Наслаждавайки се на собствената си хитрост, попитах:

— Значи хлапакът много ти е харесвал, а, Ед?

Доста дълго време Гилдърстоун не отговори. И след първите няколко секунди вече знаех, че съм го подценил. После той изригна:

— Дръмънд, между нас не е имало нищо. Нищичко!

— Но, Ед, кой твърди, че е имало?

— Вече те предупредих, Дръмънд, не се дръж покровителствено. Затова ли ми се обади? Откъде научи името ми? Томас ли ти го каза? Или е поредният лов на вещици? Какво? Обещали са му снизходителност, ако издаде още няколко гейове в униформа? За това ли става дума?

— Гилдърстоун, не давам и пет пари дали ти и Уайтхол сте се търкаляли заедно в леглото на коменданта на академията. Опитвам се да разбера повече за характера на този човек. Това е всичко. Опитвам се да отърва Уайтхол от електрическия стол.

Последва нова дълга пауза. След нея, все още раздразнен до краен предел, той настоя:

— Никога не съм спал с него. Никога!

— Вече ти казах, Гилдърстоун, изобщо не ме интересува.

— Тогава за какво става дума?

— За информация. Всичко, което кажеш, си остава конфиденциално. Такива са правилата.

— Нищо няма да бъде приложено към делото?

— Не, освен ако сам не поискаш.

— Ами не искам. Не ме смятай за егоист, Дръмънд, но нямам намерение да се издам заради Уайтхол. Трябва да ми обещаеш да си мълчиш.

Адски трудно ми беше да прикрия отвращението си. Този презрян стар глупак си седеше в удобното гнезденце в „Уест Пойнт“ и не искаше да мръдне и пръста си за „най-забележителния младеж“, когото е познавал. Мисля си, че точно това се случва на човек, който цял живот е бил „на сянка“. Твърде скоро се оказва, че няма повече дух от сенките, зад които се е крил.

Както и да е, просто заявих:

— Обещавам.

— Добре. Сега ми кажи какво искаш да знаеш.

— Да започнем така: ти знаеше ли, че той е гей?

— Да, мисля, че знаех.

— Мислиш? Искаш да кажеш, че никога не сте разговаряли за това?

— Не, никога. Ние… ами просто гравитирахме един към друг, като двама туристи в чужбина.

— Тогава откъде знаеш, че е бил гей?

— Шесто чувство, предполагам. Не, не е напълно вярно. Разбираш ли, Дръмънд, когато си гей, а и военен, се научаваш да се държиш по определен начин, но се научаваш и да забелязваш същото у другите като теб. Просто наблюдавах Томас в аудиторията, сред съвипускниците му. И разбрах.

— Но никога не сте разговаряли? Никога не сте го обсъждали?

— Не, никога. Но и двамата знаехме. От самото начало, както се казва.

— Значи не си бил негов любовник?

— Вече ти отговорих на този въпрос. Защо да се сближавам с него? Имаш ли представа какво щяха да ми направят, ако ни хванат?

— Той имаше ли си любовник, докато беше там?

— Не. Почти съм сигурен. „Уест Пойнт“ е… ами това е светая светих на армията. Всичките традиции и табута на това място просто се умножават по десет. Томас притежаваше забележителна самодисциплина. Освен това бе твърдо решен да завърши. Не би предприел ненужни рискове.

— Каква е причината да е бил толкова целенасочен? — продължих да ровя.

— Какво кара човек да бъде целенасочен изобщо? Бил е лишен от родителски грижи? Разведени родители? Злобно съперничество с братята и сестрите му? А може би — просто прекалено нажежени гени.

— И кое от тези неща беше валидно в неговия случай?

— Откъде да знам, по дяволите? Казах ти, той беше много сдържан. Дори загадъчен — добави, само че този път, вместо да прозвучат горчиво, думите му бяха изпълнени с тъга и желание. — Никога не съм се срещал със семейството му, а и той никога не говореше за него. Нито веднъж не са го посещавали, доколкото ми е известно. Може би това само по себе си говори нещо.

— Добре. А сега, мислиш ли, че би могъл да стегне врата на любовника си с колан и да го удуши? — попитах, като нарочно натъртих на думите си.

Той дори не се поколеба:

— Да.

— Защо? От ревност? Злоба? Ярост?

— Нищо толкова претенциозно, уверявам те. Както вече казах, той беше изключително дисциплиниран.

— Тогава от какво?

Вместо да ми отговори, той попита:

— Дръмънд, влизал ли си някога в бой? Убивал ли си човек?

Всъщност, преди да стана адвокат, служих пет години като офицер от пехотата. Прекарах ги в онези части, които в армията евфемистично наричат „черни“, защото са толкова секретни, че и самото им съществуване се пази в строга тайна. Наричаха моята част „Отряда“ — съкратено название на 116-и разузнавателен ескадрон. Но онова, което правехме, имаше твърде малко общо с разузнаването, а много повече — с антитероризма в мирно време, както и с някои доста неприятни и много опасни неща по време на война.

На Гилдърстоун не му влизаше в работата да знае това, разбира се. Но съм влизал в битка. Всъщност два пъти — веднъж в Панама и по-късно в Персийския залив. А междувременно бях участвал и в още няколко интересни операции.

Отговорих му само с едно „да“ и толкова.

— Аз също — рече той. — Във Виетнам, преди много години. Дотогава никога не бях смятал, че мога да убия някого. Мислех си, че стоя над такава първобитна диващина. Бях прекалено образован, прекалено възпитан, прекалено самоосъзнат. Дори след като пристигнах там, продължавах да си мисля, че ще изкарам срока на службата си с карабината М-16 в скута и само ще давам заповеди на другите да убиват. Не стана така, разбира се.

— Тъй ли? И какво се случи?

Вместо да ми отговори, той рече:

— Разкажи ми за първия път, когато си убил човек.

Тази игра не ми харесваше, но след като се опитвах да го предумам да сподели свои тайни, не виждах какъв друг избор можех да имам, освен да играя по свирката му.

— Добре, Ед. Проста и ясна работа. Трябваше да вляза с екипа си в една сграда, а пред нея стоеше караул, беше застанал на пътя ни и затова го убих.

— Как?

— Това е глупав въпрос, Ед. Убих го, и толкова.

— Какво оръжие използва?

— Нож.

— Изотзад ли се промъкна?

— Да, Ед, промъкнах се изотзад.

— Затисна ли му устата с длан, за да не извика?

— Точно така.

— И къде го наръга?

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах, изваден от търпение от кръвожадното му любопитство.

— Гърлото ли му преряза? Или го заби в корема? В сърцето? В гърба?

— Забих го в долната част на корема. Стига ли толкова?

— И след това го разпори нагоре?

— Да, разбира се.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо избра точно този удар?

— Защото е бърз. Защото не може да има грешка.

— Защо?

— Защото коремът е мека тъкан, Ед. Защото няма да ти се изпречат кости или ребра. Защото силното движение нагоре разкъсва няколко жизненоважни органа и прекъсва поне две основни артерии.

— Предварително обмислен избор ли беше?

Отвърнах:

— Ед, започва да ми омръзва.

— Така ли беше? — настоя той.

— Добре, така беше. Защо?

— За какво си мислеше, докато онзи умираше?

— Не знам — излъгах, много раздразнен.

— Не, знаеш. За какво си мислеше?

Вече започвах да се ядосвам.

— Виж какво, Ед, искам просто да знам какво би накарало Уайтхол да убие човек. Остави тази игра!

Той не ми обърна внимание.

— Ти стоиш току до сградата. С едната си ръка си запушил устата му, а с другата го държиш изправен. Телата ви са толкова близо, че можеш да усетиш как сърцето му бие като полудяло. Можеш да помиришеш газовете, излитащи от вътрешностите му. Главите ви са толкова близо, че можеш да чуеш последните му издихания, заглушените стонове от болката. Това е много интимен момент. За какво си мислеше?

— Мислех си същото, което си мисля и за теб. Исках просто този досаден негодник да свърши. Трябваше да вляза с екипа си в сградата, затова той трябваше да побърза малко и да умре най-сетне.

— Значи си хладнокръвен убиец — заключи Гилдърстоун. — Платен убиец. Аз не бях като теб, Дръмънд. С мен не се случи същото. Аз просто се пречупих. Изригнах в ярост. Просто се втурнах към едни храсти и започнах да убивам — безразборно, безсрамно, необуздано. Още не знам какво ме предизвика. Започнах да убивам всичко, което беше пред очите ми.

— Ами хубаво — рекох. — Но какво общо има това с Уайтхол?

— Знаеш ли какво направих после? — попита той, като упорито продължаваше да отхвърля протестите и настояванията ми.

— Не, Ед, разкажи ми. Какво направи после?

— Огледах се и видях всички хора, които бях убил. Трябва да ти кажа, че имаше поне десетина трупа. После повърнах. А след това се прострелях в крака. Там, на място — просто насочих карабината към крака си и изстрелях три куршума.

— Сигурно доста е боляло — предположих мило.

— А знаеш ли какво беше най-смешното?

— Не знаех, че изобщо има нещо смешно — отвърнах.

Този човек изобщо не ми харесваше.

— Бях награден с Кръста за особени заслуги за доблестната си акция — каза той. — Както и с медал „Пурпурно сърце“ и предсрочно уволнение, за да ми излекуват крака.

Рядко ми се случва да изгубя дар слово, но този път стана. Бях напълно слисан.

Кръстът за особени заслуги стои само на една идея под Почетния медал. Едуин Гилдърстоун беше военен герой. Напълно повреден, противоречив и отвратен от себе си, но въпреки това — истински герой. Ала герой или не, той беше от онзи тип хора, които са с толкова напомпано съзнание за собствената си стойност, че самото откритие, че могат да бъдат също толкова обикновени, земни и склонни към убийство като всички останали, ги води към самоосакатяване. Това за мен е доста гадна черта на характера.

Но още по-смущаващото беше, че човек, който беше заслужил втората по стойност награда за доблест на страната си, сега беше изплашен до смърт да помогне на свой бивш студент да избегне електрическия стол. Герой, моля ви се.

Опитах се да докарам максимален сарказъм, когато казах:

— Боже мой, Ед, трябва да те е обзела бая страшничка ярост.

Той отвърна съвсем сухо:

— Томас Уайтхол не прилича на теб, Дръмънд. Прилича на мен. Може да изригне и да убие някого, но после ще рухне. Съвестта ще изпепели цялата му същност. На какъв ти прилича? На човек, който все още не може да се справи със себе си? Или на човек, който иска да се застреля в крака?

Точно в този момент реших, че ми е писнало от Едуин Гилдърстоун и неговите горчиви, престорени речи. Рязко му благодарих и затворих. Налях си нова чаша кафе и застанах до прозореца, като се опитвах да събера парчетата от мозайката.

Нито приятелят на Уайтхол, нито преподавателят му от колежа не се бяха поколебали: да, Томас Уайтхол с лекота би убил човек. Очевидно не вършеха работа. От друга страна, доколко добра беше преценката им?

Ърни Уолтърс говореше като истински нюйоркчанин, което винаги включва и известно преувеличение. Не лъжеше, просто вземаше четирийсет и пет секунди и ги правеше на минута. Но той беше живял с Уайтхол две години, бе му близък приятел в продължение на дванайсет, описваше го почти като брат, а изобщо не беше заподозрян за хомосексуализма му. Доста сериозен пропуск. Сексуалната нагласа на даден човек е неотменима част от характера му, от самата му земна същност. Ърни Уолтърс изобщо не го бе доловил.

Гилдърстоун бе знаел за хомосексуализма му, но неговата оценка беше още по-погрешна от тази на Уолтърс. Предполагах, че Гилдърстоун, както много възрастни хора, беше виждал в Уайтхол именно онзи млад човек, когото би искал да превърне в по-изчистено и лъскаво копие на самия себе си. Точно това стоеше зад дрънканиците му за нереализирания талант и за стипендията „Роудс“. Бе искал Уайтхол да се превърне в негова собствена сянка, да следва стъпките му. Бе искал Уайтхол да бъде нещо повече от типичния войник, чийто живот ще бъде пропилян в битки и местене от един гарнизон в друг. Само че Уайтхол го беше отрязал.

Започвах да разбирам, че светът, населяван от хомосексуалните военни, беше доста странно място. Ето ви го значи Ърни Уолтърс, напълно порядъчен хетеросексуален мъж, подложен всекидневно на нападки, само защото някога е бил съквартирант на гей. И въпреки това той беше готов доброволно да рискува кариерата си и да помогне на Уайтхол. А ето ви го, от друга страна, Ед Гилдърстоун, самия той хомосексуалист, който може би обичаше Уайтхол и трябваше да изпитва огромно съчувствие към него; освен това — петдесет и три годишен майор, чиято военна кариера бе пълна развалина, но който не искаше да направи никакво усилие, за да помогне на бившия си възпитаник.

Може би Гилдърстоун бе белязан от раните на старата система. През петдесетте години е бил тийнейджър, а в армията е служил през шейсетте, когато на английски думата „гей“ все още означаваше весел, радостен и забавен, а думата „хомосексуалист“ — присмех, позор и изолация. Когато човек е принуден да се крие толкова дълго, сигурно се превръща в доста потайно и самотно същество.

Писателите биха нарекли всичко това горчива ирония. Аз бих го нарекъл отчайващ провал.

Но най-изненадващото, което узнах, беше, че Уайтхол всъщност е бил доста добро момче. Тоест освен ако Ърни Уолтърс не беше пълен глупак, Уайтхол бе страхотен пич. А пък ако Гилдърстоун беше прав, Уайтхол трябваше да демонстрира ужасяващи емоционални последици от убийството. А аз не бях забелязал нищо подобно.

За съжаление бях научил и факта, че клиентът ми беше и боксьор със стоманени юмруци, задвижвани от мускули като парна машина, и с психически спусък, който би могъл да го извади от релси. Притежаваше достатъчно сила да троши челюсти и носове — предостатъчна, за да нанесе зловещите рани, които бях видял по тялото на Ли.