Брайън Хейг
Врагове по неволя (38)

38

Помолих Мърсър да нареди на Каръл да ме чака в снекбара на базата. Не бях хапвал нищо от предишния ден, а изглежда, отново ме очакваше дълга нощ. Тъкмо бях преполовил втория си прекалено препечен сандвич и шумно сърбах от воднистия млечен шейк, когато Каръл влезе в заведението.

Как разбрах ли? Ами точно в този момент снекбарът беше претъпкан с войници, които шумно се оплакваха колко гадна била изминалата седмица или пък напразно се хвалеха как тази петъчна вечер със сигурност ще чукнат нещо. И изведнъж всичко това секна. Залата просто замръзна — точно обратният ефект на неподвижното езеро, в което е хвърлен камък. Каръл наистина хващаше окото, но не беше чак зашеметяваща. Само че след ареста на Уайтхол тези войничета бяха затворени в базата и вече всяко нещо с цици, което вървеше изправено на задните си крака, им се виждаше адски привлекателно.

Чу се повсеместно ахване от изненада, когато тя като фея прекоси залата и кацна на моята маса. Аз все още изглеждах доста зле след побоите. А когато стотина млади мозъци мислят едно и също, в един и същ миг, психичното ехо става направо оглушително: Господи, какво търси тя при този скапан дангалак? Шибаните офицери винаги обират каймака!

Огледах залата и гордо приех всеобщата им завист, защото съм мъж, а мъжете всъщност не се интересуват дали ревността се основава на фалшиви предположения. Поне аз не се интересувам. Възползвам се навсякъде, където успея.

— Поздравления за залавянето на мисис Бейлс — рекох, докато тя се настаняваше.

— Благодаря — отвърна небрежно Каръл, сякаш искаше да каже: „Нали разбираш, нищо особено, просто един нормален работен ден в живота на тайния агент. Не си струва дори да го отбелязвам в дневника си.“

— Гладна ли си? — попитах и продължих да дъвча сандвича си.

Тя с отвращение го погледна и отвърна:

— Не. Аз ще хапна нещо друго. По-късно.

— Сигурна ли си? Може би ни чака дълга нощ.

Тя все още гледаше мазнотията в ръката ми.

— Сигурна съм.

— Добре, както искаш. Ето какво бих искал да направя. Можеш ли да ми помогнеш да видя съпругата на Бейлс?

— Ако искаш. Защо?

— От любопитство. Просто искам да видя как изглежда.

— Добре.

— После ми се ще да прегледам документацията от разследванията на Бейлс и Чой.

— Вече е иззета от офисите им. Папките на Бейлс са в нашия център. Тези на Чой — в КЦРУ.

— Но можеш да ги изискаш, нали?

— Предполагам. Но те са много. Цели кашони, пълни с папки. Може да ни потрябва цяла нощ да ги разгледаме.

— Нямам нищо по-добро предвид.

— Мисля, че и аз също — въздъхна тя, очевидно нещастна от тази перспектива за вечерта.

— Добре — рекох и шумно облизах кетчупа от пръстите си. — Да вървим.

И тогава, докато се изправях, краката ми изведнъж се огънаха. Ако не се бях уловил за ръба на масата, щях да се строполя на пода. Каръл бързо заобиколи масата, улови ме за раменете и ми помогна да се изправя.

— Добре ли си?

— Не знам — отвърнах и разтърсих тава. — Може би е от тези побои. Тялото ми… не ме слуша съвсем.

— Не е необходимо да свършим всичко тази вечер. Можем да променим графика.

— Не, трябва да е тази вечер. Моля те.

Храбро понечих да направя още една крачка и краката ми пак се подгънаха. Затова тя ме улови през кръста, аз я прегърнах през рамо и я оставих да ме изведе. След две-три крачки се пооправих. Всички погледи в залата бяха вперени в нас. Стотина недоволни млади лица изглеждаха така, сякаш биха убили майка си само и само да бъдат на моето място.

Толкова съм хитър, че понякога направо ме е срам. Но както вече казах, възползвам се всеки път, когато мога.

След трийсет минути стигнахме до базата на КЦРУ. Беше незабележително, четвъртито, грамадно сиво здание, разположено на оживена улица. Сигурно бихте го подминали, без да го забележите, само че това беше единствената сграда без прозорци на първите три етажа. Прозорците започваха от четвъртия етаж, а и там бяха малки, зарешетени доста тесни.

Каръл показа служебната си карта на постовия и получи разрешение да мине през портала и да паркира. Оставихме колата и отидохме до главния вход, където двама доста компетентни на вид охранители взеха картата й от ЦРУ позвъниха някъде, побъбриха няколко секунди на корейски и ни връчиха ламинирани пропуски със закопчалки отзад.

Каръл явно знаеше пътя, защото ме поведе по няколко коридора и стълбища два етажа по-нагоре, където влязохме в един кабинет. Вътре седяха шестима мъже в тъмни копринени костюми, пиеха чай, пушеха цигари и тихо си бъбреха. Изглежда, познаваха Каръл.

Тя размени с тях няколко думи на корейски, като от време на време ядосана слагаше пръст пред устните си в знак на загриженост. В присъствието на корейци поведението й изглеждаше по-резервирано, почти раболепно.

Един от мъжете най-сетне се изправи и ни поведе през две врати към друго помещение, изпълнено с цигарен дим. Един кореец с навити ръкави на ризата се беше навел над масата, а сакото му беше оставено на облегалката на стола. Беше Ким, партньорът на Мърсър от страна на КЦРУ.

Той се изправи. Каръл се поклони и не направи никакво усилие да се ръкува. Спазваше корейския протокол. Ким обаче погледна към мен и протегна ръка.

— Майор Дръмънд, радвам се да ви видя отново.

— Удоволствието е мое — отвърнах. — Как вървят нещата?

— Това не беше най-добрият ни ден — каза той с болезнена гримаса.

Не можах да се въздържа.

— Да, имаше някой и друг провал този следобед, наистина.

— Този негодник уби един от хората ми. Преряза му гърлото като на агне.

Разбрах, че Ким вече не хранеше съмнения относно превъзбуденото ми въображение.

— Е, как е вашата затворничка? — попитах.

— Ще бъде твърда.

— Така ли?

— Да, обучена е добре. Досега не е казала нито дума.

Нямах намерение да му го казвам, но когато бях в специалните части, и аз бях преминал известно обучение във воденето на разпити. Само че бях винаги от другата страна на барикадата — поради факта че нашият отряд вършеше работата си предимно на територията на лошите, шефовете ни съвсем логично бяха загрижени относно нашата способност да издържаме на мъчения и разпити. Някой садист беше решил, че упражненията ще развият тази способност, така че започнаха да ни тренират. Ето защо донякъде се смятах за експерт по методите на разпит — единствено от гледната точка на потърпевшия, разбира се.

— Какво й правите? — осведомих се.

— Всъщност ние не използваме физически техники. Всички смятат, че го правим, а и ние, честно казано, насърчаваме тези слухове — отвърна той и сви рамене. — Това прави пленниците ни по-податливи. Истината е, че предпочитаме лишаването от сън.

Ухилих се. Лишаването от сън не води до бързи резултати, както например изтръгването на ноктите, но е далеч по-ефективно, защото след като затворникът рухне веднъж, той рухва напълно. Един път го изпробваха върху мен и в крайна сметка си казах и майчиното мляко.

— Мога ли да я видя?

Той сви рамене.

— Щом искате. Само не разговаряйте с нея.

Влязохме в една стая встрани от кабинета му. Стените и подът имаха дебело покритие от някакъв плътен бял материал. Тапицерията не беше сложена, за да предпазва от блъскане, а представляваше просто звукова изолация. Лампите на тавана бяха огромни и много мощни. Светлината им бе чисто бяла и удивително ярка — толкова ярка, че да те заболят очите и да започнеш да мигаш по-често, макар че и тогава проникваше през клепачите.

На един стол с гръб към нас седеше жена. Беше напълно обездвижена чрез бели колани, така че не можеше да помръдне нито крайниците си, нито дори главата. Челото й беше опасано от някакъв оглавник, който й пречеше да затвори клепачите си — след известно време това става много болезнено, защото очните ябълки изсъхват и се възпаляват. Дори столът беше боядисан в бяло. Всъщност единственият друг цвят в стаята бе тенът на кожата й. Беше чисто гола. Беше съблечена, за да се засили унижението и чувството й за уязвимост. Монохромната белота пък имаше за цел да засили ефекта на лишаването от сън. За да стане унижението й още по-голямо, продължаваха да я хранят с твърда и с течна храна, така че в един момент отделителната й система нямаше да издържи.

На втория или на третия ден тя щеше да бъде тотално изтощена, унизена, напълно безчувствена, физически изтормозена и, надяваме се, готова да изпее всичко. Дори един дзенбудист, побъркан по медитацията, не би могъл да издържи повече от два-три дни на подобно мъчение.

Заобиколих и се изправих пред нея. Тя не каза нищо. Просто ми хвърли остър, надменен поглед, но изражението й не можеше да скрие един прост и неоспорим факт. Тази жена беше невероятно, удивително красива. Имаше класически високи скули, големи и изкусителни очи, пълни и чувствени устни и изящно изваяно лице. Косата й беше толкова гъста и блестяща, че изглеждаше почти като изкуствена. Тялото й беше мечтата на всеки спортист — с широки рамене, с твърди и жилави мускули и корем като дъска. Ако в това тяло имаше и грам мазнини, не виждах къде ги е скрила.

Почувствах се неудобно, като воайор, но интересът ми към съпругата на Бейлс беше чисто професионален. В главата си вече имах някаква теория и тя беше жизненоважно парченце от мозайката.

Взрях се в лицето й и тя отвърна с предизвикателен свиреп поглед. Лицата могат да разкрият доста неща за хората. Човек може да скрие много неща за себе си, но израженията на лицето, натрупвани цял един живот, в крайна сметка се превръщат в нещо като маска. Нейната маска говореше за изключителна самоувереност, дори за високомерие. Притежаваше лицето на човек, свикнал да командва. Разбира се, бихте могли да кажете, че повечето красиви жени често са разглезени, но надменността на тази жена не произтичаше от това, че са й угаждали. Беше необичайно дисциплиниран, корав екземпляр, а и формата на тялото й не се дължеше на излежаване из къщата, тъпчене с бонбони и заповеди към слугите.

Най-сетне кимнах на Ким в знак, че съм видял достатъчно, и ние тихичко се измъкнахме навън. Когато се върнахме в чакалнята, Ким запали нова цигара и попита:

— Какво мислите?

— Смятам, че сте прав. Много трудно ще се пречупи. Превъзходно тренирана е, така че лишаването от сън ще трябва да продължи повече от нормалното. Освен това има его като канара, така че и унижението няма да я пречупи.

Той прие тези думи с болезнено нещастно изражение, макар че според мен просто изразявах онова, което той и техническите му специалисти вече предполагаха.

— Проверихте ли зъбите й? — попитах.

— Разбира се. Намерихме ампула с цианид в третия заден кътник.

— Не, имах предвид качеството на зъболекарската работа.

— Да, и това също. Железни пломби, евтина и груба работа.

Изглежда, му направи силно впечатление, че му зададох този въпрос. Единственото нещо, което комунистическите майстори на шпионажа почти винаги пропускаха, когато изграждаха камуфлажа на шпионите си, беше калпавата стоматологична помощ в собствените им страни. Ако тази жена беше родена и израсла в Чикаго, щеше да има сребърни или порцеланови пломби и поставянето им щеше да издава съответното равнище на медицинско умение, изисквано от едно суетно общество, където хората обичат дори ремонтираните им зъби да изглеждат като бижута.

Облегнах се на стената.

— Как смятате, защо Северна Корея би изпратила тук жена агент с такава външност като нея, за да работи с Бейлс и Чой? И защо ще я внедряват в дома на Бейлс?

— Точно това се надяваме да ни каже тя.

Обърнах се към Каръл, която седеше край масата и се правеше на скромно корейско момиче, което си знаеше мястото в местното патриархално общество.

— Ти чу ли я да говори? — попитах.

— Стоях точно зад нея и я слушах през по-голямата част от обяда.

— Как беше английският й?

— Отличен. Като на човек, роден в Щатите. Обноските й също. Използваше нож и вилица дори когато другите американски съпруги използваха пръчици. Това ми се видя интересно.

Погледнах към Ким.

— Може би е едно от децата, възпитани в онова американско селище, за което споменахте.

— Може би.

Пак се обърнах към Каръл.

— Някакви други впечатления?

— Струва ми се странно, че се е появила тук едва преди пет години.

— Да, малко след като Бейлс е бил назначен тук.

Ким бързо съобрази:

— Примамка?

— Смятам, че съвпада по време — съгласих се.

Тя определено притежаваше изящната външност и тялото да бъде примамка, което за несведущите означава жена, която се използва като стръв да съблазни някой мъж, да завърже връзка и да го оплете в мрежа от неудобни обстоятелства, които могат да бъдат използвани за изнудване.

— Но Бейлс тогава не е бил женен, нали? — сетих се. — И не е заемал секретен пост, така че не е имал достъп до ценна информация.

Това сякаш обезсмисляше теорията за примамката. Ако жертвата е женен мъж и се забърка в извънбрачна връзка, той става уязвим. Ако заема важен пост и знае сериозни тайни, в даден момент лошите му дават да разбере, че любовницата му е чуждестранна агентка, а това също го прави уязвим за изнудване. Бейлс не попадаше в нито една от тези категории. Ако лошите се бяха обадили на шефовете му, за да им съобщят, че спи със севернокорейска шпионка, те просто щяха да вдигнат рамене: „Наистина ли? И какво, готина ли е?“

— Има и още нещо интересно — изсумтях. — Как я нарече Бейлс, когато се обади следобед на Чой. Нарече я „кучка“. А когато Чой му каза да забрави за нея и да бяга, той изобщо не възрази, нито пък звучеше разстроен. Това никак не се връзва с моята представа за нормални брачни отношения.

Двамата ми събеседници кимаха, защото затворничката прикована към онзи бял стол, започваше да придобива важност. И допълнителна загадъчност.

Но аз имах едно предимство пред тях. От доста време размишлявах за Майкъл Бейлс. Бях се сблъсквал с него при най-различни обстоятелства, затова имах по-широк поглед върху тъмната му природа, отколкото те.

— Как мислите, че Бейлс е преминал към другата страна? — попитах и погледнах към Каръл. — Вашите хора във ФБР провериха ли го вече?

— Разбира се.

— И?

Тя отправи поглед към стената и започна да изрежда фактите. Притежаваше юридическата дарба за отлична памет и думите й бяха точни, ясни и по същество.

— Бейлс е роден в Уорънтън, Небраска, където баща му притежавал кравеферма. Постъпил в армията през 1987 година, на осемнайсет години, веднага след завършването на гимназията. Приели го във военната полиция, където се справял отлично и станал кандидат-офицер. Преди това не се е женил, няма очевидни парични проблеми, нито лоши навици. Биографията му е била проверявана, за да получи разрешение за достъп до секретни материали, и не са били намерени никакви поводи за съмнения. Проверяващите са разговаряли с негови учители и съученици, както и с едно бивше гадже. Всички твърдят, че бил страхотен пич, честен, надежден, типично американско момче. Не е бил арестуван, няма скандали.

— Значи имаме един тип, който пристига в Корея с безупречно минало и с голямо бъдеще пред себе си, а изведнъж решава да започне да работи за Северна Корея. Няма логика, нали?

— Пари — рече Ким. — Лесно е да се скрият. Когато стане дума за американци, винаги търсете парите.

Човек би могъл да каже, че е гледал прекалено много американски филми, и думите му прозвучаха като реплика на второстепенен актьор. Или пък би могъл да си помисли, че е чужденец и не може да знае как стоят нещата. Но не трябваше да забравяме, че агенцията, за която работеше Ким, беше използвала доста американски предатели — и разкрити, и неразкрити, — така че и той имаше основания да твърди, че познава характера на нацията.

Погледнах часовника си — минаваше единайсет вечерта. Кимнах на Каръл, тя схвана жеста ми, изправихме се и се приготвихме да си вървим.

— Благодаря ви. Ако попаднем на нещо, ще ви се обадим — обърнах се към Ким.

— Надявам се да успеете — отвърна той и седна.

Останах с впечатлението, че наказанието му за това, че беше допуснал Чой да убие един от хората му и да се измъкне, беше да остане тук и да чака онази разкошна, твърда жена в съседната стая най-сетне да се разприказва. Казано иначе, за него също бе отредено лишаване от сън.

След като бях видял и двамата, щях да заложа по-скоро на нея.