Брайън Хейг
Врагове по неволя (34)

34

В седем сутринта седях в офиса на Мърсър, а Каръл набираше номера на полицейския участък в Итеуон. Телефонът беше свързан с високоговорител, така че Мърсър аз и още няколко агенти можехме да слушаме разговора. Каръл се представи като Мун Сон Джонсън и поиска да говори направо с главен инспектор Чой.

Той вдигна слушалката и тя забръщолеви в стила на лекомислена корейско-американска домакиня: каза му, че била омъжена за много важен полковник от армията, командирован тук, че се запознали с Майкъл Бейлс и съпругата му, сестрата на Чой, чрез общи познати и че Бейлс веднъж й казал, ако има някакъв проблем в Итеуон, да не се притеснява да позвъни на шурея му.

Е, тя имала проблем, оплака се Ким. Голям проблем. Предишния ден пазарувала в Итеуон, когато някакъв негодник прерязал дръжките на чантичката й и избягал с нея. През следващите пет минути Чой й зададе стандартните кога, къде и как, които, ако се съди по тона му, четеше от стандартния полицейски формуляр.

След това Каръл се разплака. Известно време хленчи за това колко важни неща имало в чантичката й — като се почне от военната й лична карта до паспорта, и изобщо как животът й щял бъде съсипан, ако не си ги върне. Чой не спираше да я уверява, че ще направи всичко възможно. Настояваше, че държи под здрав контрол участъка си. Всичко било въпрос на разузнаване, каза й той, а той имал много добро. Щял да предупреди местните търговци и така да разбере, ако крадецът се опита да използва кредитните й карти или документите й за самоличност.

Каръл го попита дали не е възможно кражбата да е била дело на американец, защото, в крайна сметка, ако се изключи чудесният й съпруг, американците са нецивилизовани негодници, които не зачитат законите. Чой прие, че американците определено са покварен и крайно неприятен народ, но изрази съмнение, че биха извършили подобно престъпление извън базата си, защото наказанието за това би било много по-тежко, отколкото вътре. Каръл попита дали трябва да се обади във военния магазин и в комисариата и да ги предупреди. Да, окуражи я той, обадете се и ги предупредете. Тя го попита дали престъпникът би могъл да избегне мрежата му. Не, увери я той. Може би щяло да отнеме време, но ако крадецът използва нещо от чантичката й, тогава многобройните източници на Чой ще му кажат веднага.

Каръл му благодари и го попита дали може да провери как вървят нещата, като се обади на Бейлс. Да разбира се, учтиво отвърна Чой, проверете при Майкъл.

Започвах да харесвам Каръл Ким. За седем минути разговор тя успя да изтръгне от устата на Чой всички думи, които ни трябваха. Единият от агентите, който слушаше подпрян на стената, веднага извади касетката и се втурна нанякъде с нея.

След това бе въведен кореец в цивилно облекло. Той, изглежда, познаваше всички в стаята, освен мен, затова Мърсър ни представи. Името му беше както на всеки трети кореец — Ким Едикойси-някойси. Той беше колегата на Мърсър със същия ранг от КЦРУ корейската версия на нашата агенция. Между двете обаче има доста голяма разлика, тъй като КЦРУ не е ограничено по отношение на вътрешните операции, нито пък го спъват милиони закони за човешките права. Така например, ако КЦРУ иска да ви отвлече и да ви разбие капачките на коленете, за да изтръгне необходимите отговори, то може да го стори преспокойно.

Ким носеше под мишница купчина досиета. Изглеждаше смачкан и разрошен, сякаш го бяха измъкнали от леглото по телефона. Всъщност точно така беше станало — лично Бъз Мърсър се беше обадил.

В папките бяха личните досиета на 110-те полицаи, които работеха в участъка в Итеуон. Той ги изсипа на бюрото на Мърсър и ги раздели на две купчини — едната съдържаше около осемдесет-деветдесет папки, а другата беше по-малка — с двайсет-трийсет.

Ким се обърна към Мърсър:

— Пуснахме ги през ПРОСКОМ. Ето какво излезе. Английският му беше безупречен. Нямаше и следа от акцент, което не е необичайно за онези корейци, подбирани за важни служби, при които често ще се преговаря с американците. Корейците избират хора, които говорят като американци, с всичките им грубовати идиоми и прочие. Правят го не само защото са гостоприемен народ, което си е самата истина, но и защото американците са далеч по-склонни да се разбъбрят пред хора, които приличат на тях. А това е предимство, особено в разузнавателната дейност.

Както и да е, Мърсър кимна, че е разбрал какво му каза Ким, което навярно си беше така, защото сигурно беше участвал в подобна процедура стотици пъти. Аз от друга страна, нямах никаква представа за какво говореше мистър Ким. Изкашлях се веднъж-дваж, за да привлека вниманието им.

— Извинете — рекох накрая, — но какво, по дяволите, е това ПРОСКОМ? Бихте ли ми казали за какво става дума?

Ким погледна към Мърсър, който кимна — предполагам, за да му разреши да ме посвети в тази малка тайна. Кореецът се усмихна самодоволно и веднага ми напомни на класния ми ръководител в шести клас — един арогантен глупак, който цял живот беше заобиколен от дванайсетгодишни хлапета и поради това беше убеден, че е най-мъдрият човек на земята. Шпионите често ми приличат на него, независимо от коя държава са. Тъй като знаят всякакви тъмни, рисковани неща, които ние, обикновените хора, не знаем, те придобиват това леко надуто отношение на превъзходство към останалите. Предполагам, че е нещо от типа на „Знанието е сила“.

Както и да е, той каза:

— Добре, господин майор. Както сигурно знаете, тук в Южна Корея имаме гигантски проблем с шпионите. В Щатите вие обикновено имате два вида шпиони. На първо място имате чужденци, които влизат в страната с чужди паспорти и започват работа. Те най-често действат чрез посолствата или централата на ООН в Ню Йорк, или някаква друга международна институция, която им осигурява прикритие. Представляват сравнително лесна цел за наблюдение от страна на ФБР. Освен това обаче имате и по някой и друг гражданин, който предава страната си — в случая с американските предатели това най-често се прави за пари. Вторият тип шпиони са значително по-трудно откриваеми.

Не можах да се сдържа и се намесих:

— Имате предвид хора като онзи американец от корейски произход, който работеше за Агенцията за военно разузнаване, а вие сте му плащали?

— Той, разбира се, не работеше за нас — отвърна Ким, без да спира да се усмихва. — Но хора като него отговарят точно на този профил. Той е имал етническа симпатия към Южна Корея. Както и парични проблеми. В банковите му сметки са постъпвали суми, за които не можел да даде обяснение. Определено се досещам защо вашите контраразузнавателни служби са заподозрени, че е работел за нас.

След тези думи усмивката му стана още по-широка.

— Но това, разбира се, не е вярно. Ние никога не бихме шпионирали най-близкия си съюзник.

Двамата с Мърсър се разсмяха весело, сякаш това също беше част от играта. Тяхната игра.

— Както и да е. — Ким отново се обърна към мен. — Нашите проблеми са далеч по-тежки. И на север, и на юг сме все корейци. Говорим един и същ език, изглеждаме по един и същ начин, обличаме се еднакво, споделяме една и съща култура. Милиони южняци са или бежанци, или потомци на бежанци от Севера, след като избухна Корейската война. Много от южнокорейците имат семейства в Северна Корея. Това ги прави идеални жертви на най-различни капани. Освен това трябва да се справяме и с инфилтрираните агенти. В продължение на петдесет години те постоянно пристигат тук — някои с подводници, а някои просто прекосяват демилитаризираната зона. Напоследък обаче севернокорейците станаха по-ловки.

— Как? — попитах.

— Ами да вземем вашия приятел Чой.

— Добре, да вземем Чой.

— Според нашите данни Чой Ли Мин е роден в град Чикаго в Съединените щати, син на двама южнокорейци, имигрирали през 1953 година. Родителите му загинали при автомобилна катастрофа през 1970-а и той останал сирак. Върнал се в Корея седемнайсетгодишен, което не е необичайно. Много корейци имат трудности да се впишат в новите си страни и в крайна сметка се завръщат. Той се отказал от американското си гражданство, доучил последните два гимназиални класа тук, в Сеул, получил отлични оценки и влязъл в Сеулския национален университет. Това е нашият Харвард. Завършил СНУ сред първенците на випуска и можел да постигне всяка своя мечта. Но, колкото и да е странно, се явил на изпит за полицай. Повярвайте ми, той сигурно е първият випускник на СНУ, който е направил подобно нещо. Можеше с лекота да се издигне в управата на „Хюндай“ или „Деу“, или на всяка друга престижна служба.

— Значи е бил американски гражданин? — попитах.

Ким сви рамене.

— Може би. Както вече споменах, севернокорейците много захитряха. Знаят, че правим много строги проверки на всеки гражданин, чиято кандидатура се обсъжда за отговорен пост, затова станаха много по-изобретателни при фабрикуването на фалшиви биографии. Възможно е родителите на Чой да са били севернокорейски пасивни агенти, внедрени в Чикаго преди четирийсет години. А може пък Чой изобщо да не е стъпвал в Чикаго.

— На мен определено ми заприлича на човек, който е прекарал известно време в Америка.

Ким погледна към Мърсър и той му кимна, че мога да бъда посветен в още една малка тайна.

— Ние подозираме, че севернокорейците имат секретен лагер, в който подготвят агенти, които да приличат на американци от корейски произход. Постъпват там още като бебета и никога повече не напускат лагера, докато не дойде време да поемат задълженията си на агенти. Ядат американска храна, учат в обзаведени по американски образец класни стаи, дори гледат американска телевизия по спътников канал. Един американски автор, Нелсън Демил, написа романа „Школа за магии“, където става дума за такъв измислен лагер в Съветския съюз. Ние смятаме, че севернокорейците имат подобен лагер, само че истински.

— И допускате, че Чой може да е бил обучен там?

Намеси се Мърсър:

— Дръмънд, ние дори не сме сигурни, че такова място съществува. Чували сме подобни слухове от няколко високопоставени бегълци от Севера. Смята се, че персоналът на лагера е съставен от американски военнопленници, които не са се завърнали след края на войната. Но пък тези проклети бегълци от Севера са готови да ти разкажат всякакви небивалици, за да получат убежище. Кой знае?

— Добре — казах аз. — Значи Чой прилича на човек, който е имигрирал обратно в Корея, когато е бил на седемнайсет. Ами сестра му — жената на Бейлс?

Ким се почеса по главата.

— Каква сестра?

— Старши инспектор Майкъл Бейлс е американският военен следовател, който е работил по случая на Уайтхол заедно с Чой. Разбрахме, че е женен за сестра му.

Ким взе една папка, разлисти я и каза:

— Нямаме данни да има сестра.

— Тогава коя е жената на Бейлс?

— Ние ще проверим това — намеси се Мърсър.

— И каква е тази проверка, за която споменахте? — попитах.

— Най-големият ни проблем — продължи Ким — е, че преди 1945 година бяхме японска колония и администрацията се състоеше от японски чиновници. През последните дни на Втората световна война те унищожиха целия си архив, като по този начин практически изтриха гражданския ни регистър. После, между 1950 и 1953 година, хиляди наши села и градове бяха разрушени, а заедно с тях — и много от общинските и регионалните архиви. Милиони хора останаха без покрив. Започна масова вътрешна миграция и милиони избягаха на юг. Все едно народът ни беше разбъркан в някакъв огромен миксер.

— Ето защо е дяволски трудно да се разбере кой за кого работи тук — вметна Мърсър.

Ким кимна в знак на съгласие.

— Преди около три години разработихме компютърна програма, с чиято помощ пресяваме данните за големи човешки маси. Наричаме я ПРОСКОМ — Програма за скрининг на комунисти. Вярно, не е много елегантно наименование, но върши работа. Тя използва специални модели, за да отделя хората, които бихме искали да проучим по-добре, и доста прилича на онази програма, използвана от вашите имиграционни служби за търсене на престъпниците, които пренасят наркотици. Така например, ако не можем да проследим семейството на даден гражданин три поколения назад, това вече е знак за повишено внимание. Ако даден гражданин е имигрирал от трета страна — това е друг сигнал.

— Тогава Чой би трябвало да изскочи в тази програма — обадих се.

— Да, само че досега я използвахме единствено за проверка на армията, разузнавателните служби, някои от по-важните министерства и дипломатическия корпус. Честно казано, не сме я пускали в полицията. Тя не е част от механизма на националната сигурност, така че нямахме причина да го правим.

— Това ли се получи, когато проверихте служителите от полицейския участък в Итеуон? — попитах и посочих папките.

Той посочи по-голямата купчина:

— Тези бяха отхвърлени от ПРОСКОМ.

После кимна към по-малката:

— А тези бихме могли да наречем заподозрени. Общо двайсет и двама.

— Значи е възможно в този участък да се спотайва едно голямо шпионско гнездо? — попитах.

Ким се усмихна снизходително:

— Не искам думите ми да бъдат тълкувани погрешно, господин майор, но една пета от населението, което проверяваме, влиза в категорията на заподозрените. В този процент няма нищо необичайно. От повечето досиета на „заподозрени“ няма да излезе нищо. Освен това никога не сме се сблъсквали с нещо подобно. Шпионите и агентите действат самостоятелно. Могат и да бъдат част от по-голяма мрежа, ръководена от един лидер, но нямат връзка помежду си. Такава е добрата шпионска практика. Ако някой бъде заловен, той не може да издаде останалите, защото не знае кои са те. Водещият обикновено разполага със система за вдигане на тревога, ако един от хората му бъде заловен, както и добре планиран маршрут за бягство на останалите, който ще използва още при първия сигнал за беда.

— Значи смятате, че подозренията ми са неуместни?

— Честно казано, звучи ми неправдоподобно. Вие имате клиент, когото се опитвате да оправдаете. Въображението ви е превъзбудено.

Погледнах към Мърсър.

— А ти как мислиш?

Бъз пък се спогледа с колегата си.

— Тук има нещо, Ким. Може и да не е чак толкова голямо и драматично, както смята Дръмънд, но има нещо.

Ким скептично сви рамене. Питах се какво ли всъщност си мислеше. Аз например си мислех, че южнокорейците щяха да бъдат ужасно засрамени, ако се окажеше, че един от полицейските им участъци е пълен до покрива със севернокорейски агенти. Но това, разбира се, можеше пак да се дължи на превъзбуденото ми въображение.

Във всеки случай Мърсър погледна съюзника си от КЦРУ и рече:

— Виж, смятаме да си поиграем с една стръв. Онова, което искам от твоите хора, е да затворят здраво изходните люкове.

Мърсър подаде на Ким снимката на Бейлс, която беше извадил от личното му досие:

— Това е Майкъл Бейлс. Ако се опита да се качи на самолет или кораб, за да напусне Корея, искам да бъде спрян. Той е умно момче. Освен това е обучено ченге. Може да се предреши, може да разполага с фалшив паспорт, затова нека твоите хора преработят тази снимка така, че да го показва как ще изглежда с брада или с мустаци, облечен като жена или пък с очила и с изрусена коса. Знам, че на корейците всички бели ви се струваме еднакви, затова разпространете копия от всички варианти на външния му вид по граничните пунктове. Това е напълно сериозно, Ким. Не ме подвеждай.

— Няма проблеми — кимна кореецът, взе си купчината папки и се приготви да тръгва.

— Още нещо — спря го Мърсър. — Твоите хора могат ли да организират наблюдение на Чой?

Ким се усмихна любезно.

— Смятай го за направено, Бъз.

— Добре. Ако разплетем тази работа, ще накарам шефа си в Лангли да каже на твоя шеф, че заслугата е твоя. Бил съм озадачен от случващите се тук странни неща и съм се обърнал към теб за помощ, а ти си разкрил всичко.

Ким се усмихна още по-широко.

— Ще бъде много мило от твоя стана, Бъз.

После двамата се ръкуваха и Ким си тръгна. Мърсър си го биваше. И бездруго разкриването на шпионска мрежа под носа им щеше да постави корейците в неудобно положение, но би било два пъти по-унизително, ако заслугата за това беше на американците. А по този начин корейците щяха поне донякъде да спасят репутацията си. Освен това Ким вече имаше силен личен стимул да ни помогне по всеки възможен начин.