Брайън Хейг
Врагове по неволя (50)

50

Физиотерапията се оказа точно толкова гадна, колкото се опасявах. Всъщност първо ме транспортираха със санитарен самолет до военния медицински център „Уолтър Рийд“, като до самото ми пристигане ме държаха щастливо упоен. Нацистите от „Уолтър Рийд“ ми хвърлиха един поглед, спряха ми лекарствата и от този момент нататък животът ми се превърна в истински ад.

Армейското схващане за медицината можеше да се обобщи чрез старата максима „Ако не използваш тоягата, ще разглезиш детето“. Или, казано по друг начин, „Ако оставиш ножа да затъпее, ще ти отнеме повече време да го наточиш, отколкото ако го поддържаш остър“.

Мога да продължа, ако ви се слушат още подобни глупави поговорки, тъй като през шестседмичния си престой в „Уолтър Рийд“ чух поне два милиона сентенции от устата на садистите, които ме вдигаха всяка сутрин, караха ме сам да оправям леглото си, носеха ми разни неописуеми буламачи и дори ме караха да ги ям, и прочие ужасни мъчения. Личната ми любимка беше една стокилограмова сестра, която се появи на третия ден след пристигането ми с твърдото намерение да ме обърне по корем и да ми направи клизма. Съпротивлявах се докрай. Честна дума. Но, уви, изгубих битката.

На шестия ден дойде официален куриер на Държавния департамент и ми връчи написано на ръка писмо от самия държавен секретар, в което ми благодареше, че съм му спасил живота, и ме канеше на вечеря, след като изляза от болницата. Мислех си да му отвърна с бележка, в която да му кажа, че съм доста зает и не знам дали ще намеря време. Но това трая само една наносекунда. Как ли пък не — ще отказвам безплатна кльопачка! Освен това ми се щеше да споделя със секретаря възгледите си за света, а след като му бях спасил живота, щеше да му се наложи да ме изслуша най-учтиво. Колко пъти на човек се пада такава възможност?

Няколко дни по-късно получих много мило писмо от Томи Уайтхол, в което най-сърдечно ми благодареше за всичко, което бях сторил. Не бих казал, че се бяхме опознали много, а и отношенията ни определено бяха белязани от неудобство, ако това е най-точната дума. Въпреки това той ми допадаше. Смятах също така, че е адски добър офицер. Ако все още бях в пехотата и ми предстоеше да вляза в битка, бих искал някой като Томи Уайтхол да ми пази гърба.

Няколко дни по-късно получих също тъй мило писмо и от Али, в което се казваше, че наистина й било приятно да работи с мен и се изразяваше надежда, че съм добре. Съобщаваше ми адреса и телефонния си номер, в случай че се нуждая от нещо. А аз реших, че едно от първите неща, които щях да направя, след като се измъкна от тази адска дупка, ще бъде да я намеря и да я поканя на вечеря. Тя наистина не беше от типа жени, които обикновено каня на вечеря, тъй като беше възвисочка за мен, а и с онази нейна щръкнала коса щяхме да предизвикаме доста странни погледи, но ако оставите това настрани, честта и удоволствието щяха да бъдат изцяло мои.

Мария и Али, а и Уайтхол и всичко, свързано с това дело, ме накараха да се замисля по-дълбоко за това дали на подобни хора трябва да се разреши да служат открито във войската. Всъщност защо не? Нима тази страна наистина е толкова богата на патриоти, че може да си позволи да отблъсне онези американци, които са готови доброволно да пожертват няколко скъпоценни години от живота си, за да й служат? И я почакайте, да сте чували някой да се оплаква, че се събират данъци от гейовете, които открито признават, че са такива? Нали?

От друга страна, не съм толкова сигурен, че ние, хетеросексуалните, можем да се справим с такава ситуация. Може би това е наш проблем, а не техен. Но си остава проблем.

Имелда също се отби да ме види няколко пъти. Донесе ми пощата, както и шише с рициново масло, което според нея лекувало всичко. От време на време е ужасно старомодна. Третия път седна на леглото ми и ме нахока да престана да се преструвам на болен и да се връщам на работа. Никога не би си го признала, но знаех, че й липсвам.

Ами самата Имелда? Наистина ли беше лесбийка? Не, не мисля. Предполагам, че просто се беше опитала да пусне свежа струя въздух в задръстения ми мозък. Ако добре познавате Имелда, ще знаете, че тя няма нищо против да изиграе някоя сценка, когато това е в нейна полза. Като последния път, когато ме беше посетила в болницата в Корея. Всъщност не проверяваше как съм. Беше дошла да накара доктора да ме събуди, за да ме накара да се почувствам гузен и да направя последно усилие да спася Томи Уайтхол. Нали разбирате, Имелда си е такава. Прави всичко възможно работата да бъде свършена. Стара пушка, както се казва, чак до армейските си зелени долни гащи. И ако смятате Катрин за лукава, Имелда може да я бие на шах и насън.

Един ден си пуснах телевизора и какво да видя — министърът на отбраната на Северна Корея беше на посещение в Южна Корея и всички участници във всички коментарни предавания се надпреварваха да изразяват учудване от неочаквания пробив в отношенията между двете непримиримо враждуващи страни. Наричаха го истинско чудо, но то изобщо не беше такова.

Искам да кажа, че Северна Корея е изолирана, разорена, с милиони гладуващи и нещастни хора и независимо колко е упорита, всеки идиот може да разбере, че не й остава много, преди да се промени. Мисля си, че заговорът на Чой беше последният опит да стане по тяхному. И ако беше успял, севернокорейският министър на отбраната пак можеше да е на посещение в Южна Корея, но начело на тримилионната си армия. Разбира се, няма никакви гаранции, че в крайна сметка няма да стане точно така, но вероятността за това като че ли рязко спадна.

На втория ден от четвъртата ми седмица, точно когато си мислех, че ще се побъркам от отегчение, зърнах първата искрица надежда за спасение. Тя влезе с пружинираща стъпка в стаята ми, облечена в обичайния си раиран костюм с панталон, с доста издута торба под мишница. Първо не каза нищо. Грабна един стол и го постави под дръжката на вратата, представете си, за да я барикадира.

Аз се изправих до седнало положение и свенливо придърпах чаршафите към гърдите си, а тя приближи и се настани на края на леглото ми.

— Здрасти, Атила.

— Здравей, Лунатичке — усмихнах се.

— Чакай да видиш какво ти нося — ухили се тя.

После бръкна в торбата и извади… Познайте какво! Огромна бутилка „Джони Уокър“ — син етикет. Няма майтап, не бях виждал по-голяма бутилка, при това пълна догоре с онази славна, изгаряща гърлото златиста течност. Реших, че трябва да й е струвала поне пет-шестстотин долара. Разтърках очи и се вторачих в нея.

— Давай — каза тя и протегна бутилката към мен. — Не можех да си позволя такъв подарък при моята заплата, но Организацията реши, че заслужаваш компенсация за допълнителните си разходи.

— Господи, не знам… — поколебах се. — В армията има много строго правило да не се приемат подаръци на стойност над петдесет долара. Още повече, от организация като вашата…

После грабнах бутилката от ръката й.

— Разбира се, когато става дума за компенсиране на легитимни разходи, тогава нещата са съвсем различни. Сигурен съм.

Бързо отвъртях капачката и ударих една дълга глътка. Очите ми щяха да изскочат от орбитите си, а гърлото ми сякаш бе обхванато от пожар.

— Къде е Томи? — попитах, когато отново можех да говоря.

— У дома си, в отпуск.

— Аха. Ще остане ли в армията, или ще напусне?

— Още не е решил. Изпитва известно огорчение. А и знае, че ако остане, ще го следят на всяка крачка.

— Да, трудно решение. Сигурно смята да поговори за това с вашите, нали?

Не се случва често човек да изненада Катрин Карлсън, но този път я сгащих. Ама наистина! Тя отметна глава и зяпна.

— Знаел си, че ми е брат?

— Да, по дяволите — уверих я аз. — През цялото време.

— Лъжец!

Свих рамене. Разбира се, трябваше да се сетя още когато Ърни, старият съквартирант на Уайтхол от кадетските им години, ми беше казал за снимката. Това трябваше да е снимка на сестра му. Или пък можех да забележа приликата, когато бяха един до друг в килията. Но не се сетих. Не и докато не ги видях през обектива на камерата.

— А ти защо не ми каза?

— Не можех.

— Защо? Може би щях да бъда по-чувствителен. Може би нямаше да говоря глупости толкова много пъти.

— Ти? Чувствителен? Господи, Дръмънд, не ме разсмивай.

— Е, можеше поне да опиташ.

— Добре де, спазвах едно старо семейно обещание.

— Разкажи ми.

— Когато Томас постъпи в „Уест Пойнт“, накара цялото ни семейство да стои настрана.

— Защо? Срамувал ли се е?

— Може би малко, но ние не се засегнахме. Решихме, че той всъщност се срамуваше от армията, от нейната ограниченост. Армията не би ни одобрила.

— Защото родителите ви са хипита ли?

— Определено. Но когато Томас порасна, и той не одобряваше начина им на живот. Не беше за него. Спомняш ли си онзи стар телевизионен сериал „Семейни връзки“?

— И какво? Томи е бил героят на Майкъл Джей Фокс?

Тя се изхили:

— Абсолютно. Всички в комуната бяха изумени. Ние се обличахме с дрехи от помощи, само Томас винаги беше с изгладени панталони и лъснати обувки. Когато играехме на каубои и индианци, всички искахме да бъдем от страната на угнетените индианци, само Томас искаше да бъде кавалерийският офицер. Защо смяташ, че му казвам Томас вместо „Том“ или „Томи“? Той настояваше за това. Беше по-различен.

— А може и да се е безпокоял, че работиш за Организацията на военнослужещите хомосексуалисти?

— И това също.

Кимнах, защото имаше основание. Колкото и да обичам армията, тя е доста праволинейна организация. Прочута е с тази праволинейност. „Конформизъм“ и „еднаквост“ са почти пълни синоними на самата дума „армия“. Зелената машина просто не може да приеме алтернативните начини на живот.

— Затова ли го направи? Затова ли се специализира в делата на военнослужещите хомосексуалисти?

— Може би да, отчасти. Нали не си помислял, че го правя, защото самата аз съм лесбийка?

— Не, по дяволите!

Тя се разсмя, защото знаеше, че лъжа.

— Значи си решила да посветиш живота си на кръстоносен поход заради брат си? Прав ли съм?

— Само отчасти. Много обичам Томас и се гордея с него. Не обичам армията, но не мога да разбера защо тази страна отказва да му разреши да води войска в битка. На него и още неколкостотин хиляди като него. Сигурно пак щях да избера тази сфера, но след като брат ми бе намесен, нещата станаха малко по-лични.

— И после какво? Ти реши, че ако някой разбере, че двамата сте брат и сестра, твоята работа за Организацията би могла да разкрие неговата сексуалност?

— И двамата си го помислихме.

— Въпреки това можеше да ми кажеш.

— Не, не можех. След като го арестуваха, стана още по-важно да се запази тайната. Ако във военния съд научеха, че съм му сестра, щяха да ме отхвърлят като адвокат.

Очевидно беше права.

— Ами Уайтхол? — попитах. — Откъде се е сдобил с това име?

— Карлсън е името на комуната, където съм се родила аз, нали така? Дай да видим дали ще отгатнеш как се казва най-близкият град.

— Чакай да помисля. Да не би да е Смитсвил?

Тя ме перна по брадичката. Като добре обучен юрист, моите дедуктивни способности са остри като бръснач.

Отпих още една дълга глътка за успокоение на нервите. Четири седмици бях чакал с нетърпение, за да си изясня всичко това. Най-накрая рекох:

— Ей, за онази сутрин…

— Коя сутрин?

— Господи, пак ли ще я играем тази сценка?

— Добре, за онази сутрин…

— Наистина беше по работа. Кълна се, че беше така. Просто се опитвах да облекча положението на брат ти.

Навярно можех да го кажа и по десет други начина, но защо да не си поиграя, а? Тя ме погледна право в очите и изцяло избягна темата.

— Чувал ли си нещо за Бейлс? Или той просто изчезна в нощта?

— Не, заловиха го — съобщих й аз.

— Наистина ли?

— Да. Всъщност се криел някъде из Филипините, като използвал фалшив паспорт. Но пребил някаква проститутка и когато ченгетата го арестували, информирали американското посолство.

— Откъде научи?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Опитай.

— Добре. В мига, в който го задържали, той заявил, че иска адвокат. И няма да се сетиш кого е поискал.

Тя започна да се смее.

— Не, наистина — казах. — Председателят на Военния съд лично ми се обади да попита дали ще поема делото му.

— И ти отказа ли?

— Как смяташ?

Тя се ухили самодоволно.

— Казах му, че ще си помисля — уточних.

Нослето й се сбръчка наистина очарователно. След това погледна часовника си, стана, после се наведе и ме целуна. По средата на челото. Безстрастна целувка, все едно беше баба ми. Уф!

— Знаеш ли, Шон, ти наистина свърши добра работа — добави тя със загадъчна усмивка. — И не го казвам просто ей така. Имаше моменти, когато Али и аз наистина се съмнявахме, че ще успееш да решиш случая. И аз наистина бях готова да сключа сделка, за да спечелим малко време.

Ако знаеше само половината от истината! Но никога не можех да й издам другата половина, затова само се изчервих и рекох:

— Ами, добре…

Усмивката й се разшири:

— Наистина, не бихме могли да минем без теб. Или без Бъз Мърсър. Колкото и да презирам ЦРУ то определено помогна в това дело. Предай му нашите благодарности, моля те.

Така зяпнах, че ченето ми щеше да се откачи. Понечих да кажа нещо, задавих се, опитах се да поема дълбоко въздух, но преди да успея да изрека нещо, тя се плесна по челото и каза:

— О, да, разбира се. Няма нужда да ми напомняш. И на Каръл Ким — също. Тя определено заслужава известно признание.

— Откъде… — заекнах. — О, господи! Бръмбарите. Вие сте ги поставили.

— Не ми се сърди, Атила — кимна тя. — Бяхме поставили подслушвателни устройства и в стаята на твоя предшественик. Точно така разбрахме, че от него изтича информация към юридическия съветник на Спиърс, което беше и причината да го уволня. Както ти казах и преди, просто нямаш представа как играе вашата страна. Определено се надявах, че мога да ти имам доверие, но при дадените обстоятелства трябваше да бъда сигурна.

И изведнъж малките късчета на мозайката започнаха да идват на местата си. Тя пак се усмихна.

— Не искам да ти го натяквам, но бяхме сложили бръмбари дори в болничната ти стая. Боже мой, онази малка съдебна сцена беше покъртителна! Кажи ми, какво беше изражението на Голдън, когато Мърсър приключи с показанията си?

Знаех какво крои. Опитваше се да отложи избухването ми. Затова изкрещях:

— Болничната ми стая?! Сложили сте бръмбари в проклетата ми болнична стая?

Тя кимна.

— Но как?

— Какво как?

— Не ми пробутвай тези глупости! Как, по дяволите, си успяла да го направиш?

— Е, не го направих лично. Беше капитан Бриджис. Той е пълноправен член на организацията на хомосексуалистите в армията, нали разбираш?

Предполагам, че съм изглеждал доста гневен, защото тъкмо се канех да река нещо, когато тя протегна ръка и сложи пръст върху устните ми.

— Слушай, преди да си казал нещо глупаво, само си спомни — ако не бяхме подслушвали, нямаше да те чуем да се обаждаш на Мърсър за опита за покушение пред Синия дом и Али нямаше да бъде там, за да попречи на Чой да те застреля.

В този миг аз най-сетне осъзнах как цялостно и дълбоко ме беше мамила Катрин Карлсън още от самото начало.

Знаела беше всичко, което възнамерявах да сторя. Беше ме манипулирала и експлоатирала като скумрия, захапала кукичката.

Нищо чудно, че не настоя да сменим квартирите, когато открих бръмбарите. За нея не е характерно да се отказва толкова лесно. Защо тогава не проявих повече подозрителност? Но бръмбарите просто са били нейни. След като ги изрових и отидох при нея, тя изигра онази гневна сценка, после се остави да я уговоря, а накрая ги е монтирала отново.

Ами Имелда? Нали трябваше да проверява стаята ми всеки ден? По дяволите, два-три пъти дори ме беше уверила лично, че стаята ми е чиста. Значи… И тя е била посветена. А това означаваше, че може би и тя е член на… о, господи, на онази същата организация.

Опитах се да обмисля всички последици и странни ходове, но историята беше прекалено голяма и сложна, за да бъде разнищена така лесно. Оказа се, че съм танцувал в мрежата на Катрин от самото начало. Знаела е за севернокорейците. Знаела е всичко, което бях разкрил за полицейския участък в Итеуон.

Което, разбира се, означаваше, че е знаела също така, че между мен и Каръл Ким не е имало нищо романтично. Но беше изиграла ролята си като бродуейска звезда — с целувки, ритници и увещания ме беше превела през всички важни моменти.

Още едно парче от мозайката си падна на мястото. Изведнъж се сетих защо толкова отчаяно се стремеше да отпаднат обвиненията в извършване на хомосексуални актове и нерегламентирано общуване с редови войници. От всички обвинения към брат й тези далеч не бяха най-тежките и най-сериозните. Тогава защо точно тях? Защото е знаела, че брат й не е убил Ли — нали й беше брат. Защото беше следила напредъка ми, беше подслушала, че наближавам все повече и повече до истината, и беше сметнала, че в крайна сметка ще открия кой е убил Ли, затова е искала брат й да бъде оневинен по единствените две обвинения, които щяха да останат независимо от всичко — двете престъпления, които действително беше извършил.

Събрано вкупом, всичко това беше блестящо. Чувствах се толкова безнадеждно тъп, че едва не потънах вдън земя. Но защо не ми беше казала, че Мерит е детектив, или за подозренията му? Или че Уайтхол й е брат? Искам да кажа, какво би навредило това?

И тогава разбрах всичко. Или почти всичко. Може би и брат й също беше участвал в играта. Може би Томи Уайтхол умишлено беше укривал информация от мен, като по този начин ме бе принудил да увелича скоростта и да проуча по-дълбоко някои неща, които изобщо не бих проверил, ако двамата с Катрин просто бяха седнали срещу мен да ми разкажат всичко още в самото начало. Томи беше изчакал да изпадна в пълно объркване, да стигна до края на задънената улица и едва тогава ми беше казал за ключа от апартамента, който бе дал на Ли.

Разбирате ли, Катрин ме познава твърде добре. Искам да кажа, че нещата не опираха само до доверието, макар че и то несъмнено беше важна част от цялото. Тя просто знаеше какъв безумен и безпощаден състезателен дух може да се всели у мен. Знаеше колко усилено бях работил, за да я оставя на втори план, да спечеля лоялността на клиента й, да докажа, че съм по-добър оратор, по-добър следовател, по-добър адвокат. Знаеше, че ще си счупя краката, само и само да я изпреваря. И почти успях. Тя го бе нагласила перфектно.

А може изобщо да не беше така. Може би беше отишла толкова далеч, само и само да ме постави на място и да ми покаже, че всъщност е по-добра от мен.

Или пък не беше нито едното, нито другото, защото, ако имаше нещо, на което ме беше научила, то беше, че никога всъщност няма да узная какво се крие в тази нейна красива и блестящо умна главица. Тази жена беше загадка на токчета.

Все още се тресях от шока, когато тя отиде до вратата и дръпна стола.

— Ей, ти защо сложи този стол? — попитах.

Тя върна стола на мястото му до леглото ми.

— Не знам. Просто го направих.

Преметна чантата си през рамо и прокара пръсти през разкошната си коса.

— Знаеш ли, някой ден ще ме пуснат да си ида оттук — казах.

— Не и ако ти направят психиатричен преглед, Атила.

— Да, може би. Но знаеш ли, все още ми е останал малко отпуск. Нали разбираш, последния път, когато се опитах да го използвам, се намериха хора да ми го съсипят.

Катрин постави пръст върху долната си устна и, кълна се, това беше най-очарователната гледка, която някога съм виждал.

— Ами иди на Бермудите. Чувам, че било пълно с шведски стюардеси.

— Не, само заблуждават туристите. Всъщност е пълно с прегорели на слънцето секретарки с големи натруфени прически и акцент от Бронкс.

Тя кимна в смисъл че била чувала нещо подобно.

— Е, Атила, не ми се тръгва, но до час трябва да съм в съда.

Предполагам, че съм изглеждал обезкуражен, объркан, може би склонен към самоубийство. Тя ме изгледа за миг, след което се наведе и ме целуна отново. Този път по устните. Може да я наречете целувката на съжалението, или целувката на пълния победител, но както вече ви казах, се възползвам винаги когато мога.

След това отвори вратата и в следващия миг вече я нямаше.

Истината е, че много добре знаех защо бе запънала вратата с онзи стол. Естествено, трябва добре да познавате Катрин, за да го схванете. Тя със сигурност е знаела още преди да влезе в стаята, че не съм физически способен да правя секс.

Значи тази работа със стола беше само за да подразни апетита ми.

Или пък просто беше направила проверка — беше ми дала сигнал, че веднага щом изляза от тази болница, бих могъл да сложа стол на нейната врата.

Не че бях сигурен, че това ще проработи. Тя наистина е един от най-лукавите и коварни адвокати, които познавам — трябва да ми повярвате. Тази жена неслучайно беше първа по успех в моя випуск.