Брайън Хейг
Врагове по неволя (33)

33

В два часа след полунощ някой пак почука на вратата на стаята ми. Изтърколих се от леглото, докуцуках до шпионката и погледнах, за да се уверя, че от другата страна не чака да ме връхлети нов враг. Сякаш още една подутина щеше да има някакво особено значение в този момент. Понякога съм много глупав.

Пред вратата стояха Каръл Ким и някаква тъмна фигура, която не можах да разпозная. Отворих. Фигурата принадлежеше на Бъз Мърсър — изглеждаше много уморен и объркан.

Бях облечен само с униформените зелени армейски гащета, затова стеснително грабнах един пухкав бял халат от шкафа и поведох гостите си към двата стола до прозореца. Аз се отпуснах на леглото.

— Получихте ли нещо? — попитах.

Беше доста глупав въпрос, защото в този час очевидно не бяха дошли само на гости. Каръл отвори една пътна чанта и извади пачка цветни снимки, може би трийсетина на брой.

— Прегледай ги — каза и ми ги подаде. — Сред тях ли е човекът, за когото говориш?

Първите няколко не бяха тези, които ми трябваха. Хората на тях наистина бяха изправени, но причината за това беше, че бяха замръзнали от страх, объркване или шок. Личеше си по лицата им, по стойките, по излъчването. Петата обаче беше на човека, когото търсех. Техничарите от ЦРУ навярно бяха разбрали това от самата му поза, защото и следващите шест снимки бяха негови.

Уверих се чак когато стигнах до петата фотография, която магьосниците бяха успели някак си да увеличат, или да извлекат достатъчно пиксели, за да стане лицето му ясно различимо. Едва успях да сдържа радостното чувство, което ме обзе. Ето го, с ръце на кръста, и макар изражението му да си оставаше малко неясно, от наклона на главата и повдигнатата брадичка можеше да се отсъди, че наблюдава тълпата — сякаш горд стопанин гледа нивата с току-що узряло жито. Само че инспектор Чой се възхищаваше на една касапница.

Извадих снимката от тестето и я подадох на Ким и Мърсър да я разгледат.

— Това е той.

— Кой? — попита Мърсър, като правилно отгатна по изражението ми, че познавах негодника.

— Главен инспектор Чой от полицейския участък в Итеуон. Той водеше разследването за убийството на Ли. Пристигнал е пръв на местопрестъплението и заедно с военния следовател Майкъл Бейлс се е заел да реши случая.

Мърсър и Ким се наведоха над снимката. Не можех да се сдържа и да не добавя:

— Освен това беше един от негодниците, които ме смляха от бой.

— И какво точно доказва тази фотография? — попита Каръл. — Вярно, малко е странно, че стои там, но какво от това?

Добър въпрос. Самият факт, че Чой присъства там и наблюдава клането, сам по себе си нищо не означаваше. Може би просто беше хладнокръвен негодник, за когото гледката е била забавна. Нищо особено и във факта, че стрелецът, когото преследвах, беше погледнал към Чой, преди да хвърли оръжието. Можеше да е погледнал към още двайсет души. Може би просто си е раздвижвал врата.

— Е, сега идва интересното — обясних. — Когато ме арестуваха и… хм, ме разпитваха за първи път, Чой твърдеше, че имало само един стрелец — онзи, който беше успял да избяга. Твърдеше, че полицаят, когото бях подгонил, не е участвал в стрелбата.

Без да откъсва очи от снимката на Чой, Мърсър рече:

— Трябва да е знаел за твоя стрелец. По дяволите, та той е само на трийсетина метра от него. Навярно е чувал дори дрънченето на празните гилзи по бетона, да не говорим за изстрелите.

— Точно така — съгласих се. — Защо тогава се опитваше да ми спретне дело за убийството на човек, за когото е бил сигурен, че е участвал в стрелбата? По дяволите, убитото ченге е от неговия участък. Познавал го е.

— Защото се е опитвал да прикрие нещо — предположи Мърсър, който имаше доста пъргав ум. — Защото е свързан със стрелците и не е искал тази връзка да бъде разкрита.

— Добре. Да разширим сценария. Чой е главният инспектор на участъка в Итеуон. Ли е убит на територията на този участък и Чой е един от двамата водещи разследването. Той и зет му Бейлс подреждат всички улики, за да изглежда така, че Уайтхол е убиецът. Спомняте ли си Кийт Мерит — онзи, който сега е в кома? Е, опитът за убийството му е направен на територията на същия този участък. Чой и момчетата му са разследвали случая и твърдят, че не могли да открият свидетели. А Мерит все пак е бил хвърлен върху платното на много оживено кръстовище. Сто на сто е имало свидетели. И накрая, един от стрелците е бил ченге от същия участък. Бих се обзаложил, че и другият също.

Ако се съдеше по изражението й, дори Каръл започваше да схваща.

— А знаете ли кое е другото много странно нещо? — попитах.

— Кое? — каза Мърсър.

— Ченгето, което преследвах. Когато си помисли, че съм го заклещил в ъгъла, напъха дулото на пистолета в устата и си отнесе половината от черепа. Доста крайно поведение, не мислите ли? Що за човек би сторил подобно нещо?

Мърсър кимна.

— Някой севернокореец.

Спомняте ли си, че споменах за една севернокорейска подводница, която беше заседнала в плитчините преди няколко години? Ето какво станало после: след катастрофата целият екипаж от петнайсет души и десетина командоси напуснали плавателния съд и излезли на брега. Моряците покорно се строили в редица и командосите ги разстреляли в главата, един по един. След това се разпръснали и се опитали да избягат в Северна Корея, тъй като знаели, че мисията им, каквато и да е била тя, се е объркала и компрометирала. Последваха няколко безумни седмици, през които цялата южнокорейска армия ги търсеше, за да ги убие. Няколко от севернокорейците се сражаваха храбро и убиха доста южнокорейски войници. Странното в случая беше, че нито един севернокорейски командос не беше пленен. Един или двама изчезнаха, други бяха убити, но всички останали се самоубиха.

Това е най-страшното при севернокорейците. Това не е нация. Това е най-фанатичният култ на света, по-голям от групата на Джим Джоунс, или онези в Африка, или в Уейко, където всички жадуваха да се самоубият за каузата.

Бъз Мърсър се поклащаше напред-назад на стола си, докато обмисляше възможностите. За него, шефа на ЦРУ за целия полуостров, това беше катастрофа. През последните дни непрекъснато размишлявах, поглеждах го от всеки възможен ъгъл и все още не можех да го осмисля.

Ето какво предполагах: Чой и поне няколко от ченгетата в неговия участък бяха севернокорейски шпиони. И на какво великолепно място се бяха настанили! Итеуон се посещава от почти всеки американски военнослужещ и всеки чуждестранен турист. Това е търговската Мека за чужденците, а освен това е екзотичен пазар на плътта, който прибира похотливите йени на чужденците. Започва от портала на главната квартира, която командва изцяло корейско-американския съюз — главната квартира, където се съставят бойните планове, където се доставя за анализ цялата разузнавателна информация за Северна Корея, където военната мощ и слабостите на съюза се оценяват и преоценяват по онзи маниакален начин, характерен за военните.

Да речем например че майор Джон Смит от разузнавателния център някоя вечер реши да изкръшка от жена си и тайничко да чукне някое южнокорейче. Чой и момчетата му разполагат с наблюдатели пред бардаците — след като е задоволил страстите си и си е платил сметката, те го хващат и го водят направо в участъка за лека обработка. Могат да съсипят кариерата и семейството му, но пък могат и да установят взаимноизгодно сътрудничество.

Това може да бъде и конгресменът Смит, който е пристигнал в Корея на официално посещение и междувременно решава да се отдаде на някой безвреден сексуален каприз. Или пък сержант Смит, секретарят на полковник Джоунс — офицерът, който отговаря за военното планиране. Възможностите са както безкрайни, така и стряскащи.

А и не е необходимо изнудването да се ограничава само със секс търговията. Може да бъде заради арест за джебчийство в магазин, търговия на черно, пиянска свада. Всяко престъпление, извършено от американец на територията на Итеуон, веднага ще бъде докладвано в полицейския участък. По дяволите, дори не е необходимо жертвата да е извършила престъпление. Може да е нещо, което Чой и неговите момчета да организират нарочно, за да вкарат в капана някой особено привлекателен обект, вместо да разчитат на случайни жертви, които, така или иначе, минават през участъка им.

Томас Уайтхол например представляваше отлична възможност — наема апартамент, за да има лично гнезденце за среща с любовника си, който пък за зла участ се оказва синът на южнокорейския военен министър.

Очите на Мърсър изведнъж се събудиха и се отвориха широко.

— Помисли само — казах. — Чой вижда по-съблазнителна възможност от обичайните му изнудвачески схеми за събиране на разузнавателна информация. Вижда възможност да унищожи целия съюз. Запалва пожара, като убива Ли и приписва престъплението на американски офицер. Подхранва огъня с един тон високооктанов бензин, като разстрелва сума американци току пред портала на базата „Йонгсан“, пред обективите на двайсетина телевизионни камери. Дори нарежда да бъдат убити няколко репортери, за да предизвика яростта на останалите.

Каръл най-сетне схвана картинката, изпусна чантата си и възкликна:

— О, господи!

— Разбира се, това са само догадки — признах. — Сигурно съществуват и две-три други правдоподобни обяснения. И, повярвайте ми, опитал съм се да ги обмисля щателно всичките. Но пробвайте да съставите друга версия, която да пасва на всички обстоятелства.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Мърсър. — Можеш ли да се закълнеш, че не раздуваш някаква измислица за световна конспирация, за да отървеш клиента си?

— Ей, ами аз съм адвокат — казах. — Естествено, че не мога да се закълна в подобно нещо.