Брайън Хейг
Врагове по неволя (27)

27

Имелда и Катрин се появиха два часа по-късно. Разбирайте два часа, след като започнах отчаяно да ги търся по телефона. Това изобщо не ми хареса.

Но когато погледнах лицето на Катрин, настроението ми се смекчи. Под очите й имаше дълбоки тъмни сенки. Освен това бяха подпухнали и зачервени, все едно беше плакала много. Очевидно не беше заспивала и за миг след касапницата.

Освен това забелязах, че Имелда се държеше с нея като ангел-хранител. Отваряше й вратата да влезе, подаваше й стол, кръжеше около нея като загрижен адютант.

Имелда сведе поглед към мен, разгледа лицето ми и изсумтя, след което вниманието й отново се насочи към Катрин. В крайна сметка Имелда Пепърфийлд беше жена. В женската йерархия на страданията физическите побои стоят поне няколко степени под душевните терзания.

— Изглеждаш отвратително — подсмръкна Катрин.

— Така се и чувствам. Благодаря ти все пак, че ме измъкна от онази дупка. Не бих могъл да понеса още един побой. Ако бяха продължили, като нищо щях да си призная дори това, че работим заедно.

Тя се усмихна, сякаш е разбрала шегата, но ако се съдеше по очите й, беше изгубила всичкото си чувство за хумор. Всъщност тя никога не беше имала кой знае какво чувство за хумор. Поне аз не съм успявал да го открия.

— Това, което направи, Шон, беше невероятно смело. Операторът ми се обади веднага щом прегледал записа. Искаше да разбере кой си. Каза, че заснел как един обезумял човек разблъскал тълпата, докато край него падали простреляни хора, и без да се замисли, хукнал към убиеца.

— Ами да — отвърнах и се изчервих под раните си. — А ти как я караш?

— Това беше най-лошият ден в живота ми.

— Аха, и моят не беше от най-добрите — оплаках се, тъй като не можех да й позволя да ме бие по точки страдание.

Тогава Катрин и Имелда се спогледаха, а Катрин изведнъж придоби още по-измъчено изражение и направи очевидно усилие да овладее чувствата си.

— Мария беше простреляна — каза.

— Мария? Начумерената, ъъъ, нашата Мария?!

Катрин сведе поглед към пода и кимна. Усетих как стомахът ми се сви.

— Как е тя? — попитах.

Катрин не отлепяше поглед от пода.

— Мъртва е.

Трябваше ми малко време да го възприема. Не че познавах Мария много добре. Работехме на едно място, но едва ли бяхме разменили и десетина думи. Ако изключим няколко криви усмивки, цялото ни общуване се свеждаше до навъсени физиономии и пълно игнориране на другия.

— Съжалявам — казах.

Беше съвсем неадекватна забележка, но тъй като често се използва в подобни ситуации, мина като приемлив израз на чувствата ми. Катрин кимна.

— Как е Али? — попитах.

— Не е добре. Живееха заедно в продължение на десет години. И… много се обичаха.

Кимнах отново, тъй като думите продължаваха да не ми достигат. Али някак си ми харесваше, защото беше толкова ексцентрична, че или я харесваш, или я мразиш, а аз нямах причини да я мразя, което пък означаваше, че трябва да я харесвам. Освен това винаги харесвам коравите хора, дори и да става дума за двуметрова лесбийка с лице като на южноамерикански папагал. Както и да е, Катрин ми спести необходимостта от изразяване на чувствата, като се изправи и закрачи из стаята.

— Аз познавах тези хора. Бяха ми близки. Разгневена съм и ми е мъчно. А южнокорейците се опитват да замажат нещата. Те убиха моите приятели, а сега тръбят глупости за това, че първият изстрел дошъл от нас. Че ние сме започнали.

— Първият изстрел наистина дойде откъм нашата страна. Аз го чух и ти си го чула. Възможно ли е някой от демонстрантите да е имал оръжие?

Тя ядосано поклати тава.

— Помисли малко. Всички долетяха тук с граждански самолети. Минали са през метални детектори и митнически контрол.

— И какво от това? Възможно е през металните детектори да се пренесат нелегално пластмасови пистолети. Възможно е да прекараш разглобени оръжия в багажа си. По дяволите, възможно е да се сдобиеш с оръжие и тук. На американските военни дори им е позволено да притежават лично оръжие, стига да го регистрират във военната полиция. Не искам да прозвучи обидно, но някои от твоите приятели са антисоциални типове. Може би някой от тях е решил да предприеме смела стъпка.

— Не ставай глупак! От къде на къде нашите хора ще стрелят по южнокорейците?

— Обърни въпроса. От къде на къде южнокорейците ще стрелят по нас? Пред всичките онези телевизионни камери?

По изражението й отсъдих, че не беше в настроение да спори в рационален дух, затова попитах:

— Какво става с процеса?

— Подадох молба за двуседмично отлагане.

— Има ли някаква реакция?

— Разбрах само, че Голдън я оспорва. Твърди, че случилото се няма връзка с делото.

— Можеше да се очаква. Той вече е подредил войските. Очаква звездния си миг. Еди адски бърза да се прослави.

— Е, съдията вече е тук, свидетелите са тук, всичко е готово. Как мислиш, какво ще решат?

— Отговорността за решението е на Спиърс и Брандуейт. Брандуейт е дипломат, затова съм сигурен, че ще иска всичко това да свърши възможно най-скоро. За него една бърза присъда ще бъде най-добрият начин да започне процеса на оздравяване на отношенията.

— Има само една пречка. Както изглежда, срещу двама от адвокатите на Томас могат да бъдат предявени обвинения от цивилните власти.

— Наистина ли? Теб пък за какво искат да те обвинят?

— За подаване на молба с подвеждащо съдържание до властите, за да получа разрешение за протеста. В подстрекателство към безредици. Освен това южнокорейците имат и някакъв закон за националната сигурност. Казват, че могат да ме подведат под отговорност за „застрашаване на сигурността на Република Корея“.

Бегло познавах закона, за който ставаше дума. Беше противоречив акт, който съществуваше от трийсет години — закон мечта за всеки диктатор, тъй като беше толкова неясен, че можеше да се тълкува и изопачава във всяка възможна посока. Би трябвало да й съчувствам, но не исках тя да взема връх.

— И ти ми говориш, че имаш проблеми? — възразих. — Мен ме обвиняват в нападение над полицай и кражба на оръжие. А освен това съм заподозрян, че съм застрелял душевноболен човек.

Имелда, която дотогава ни слушаше мълчаливо, изведнъж заобиколи Катрин и приближи към леглото ми.

— Вие двамата свършихте ли? — попита тя остро.

Катрин изненадана вдигна глава.

— Какво?

Имелда ни изгледа свирепо, вирнала малкия си чип нос и поясни:

— Свършихте ли с глупотевините?! Избълвахте ли всичките си гадни самосъжалителни вайканици?

Дълбоко си поех дъх, почесах се и извърнах поглед. Надушвах какво ще последва. Катрин обаче нямаше никаква представа. Никога не беше ставала жертва на някоя от вдъхновяващите речи на Имелда — една особена форма на общуване, при която Имелда говори, а вие си затваряте устата, кимате на подходящите места и най-общо казано, се опитвате да изглеждате адски вдъхновени. Е, можете и да се опитате да не й обръщате внимание или да спорите, но наистина не ви го препоръчвам.

— Добре — отсече Имелда и запристъпя напред-назад като боксьор. — Имате клиент в затвора. Процесът му може да започне или да не започне в петък. Единият адвокат се излежава и се прави на болен. Другият е изпаднал в самосъжаление и хленчи. Вие поне сте живи! Поне не са ви пъхнали в някой от онези камиони фризери, паркирани отзад. Нали така?

Аз закимах ентусиазирано и се престорих на страшно вдъхновен. Да, да, точно така, Имелда. Поне съм жив.

Катрин обаче изглеждаше още по-объркана. Погрешна реакция.

— Проблем ли имаш, момиче? — излая Имелда, като се приведе, за да изстреля думите право в лицето на Катрин. — Не можеш да разбереш за какво говори старата Имелда?

Катрин отвори уста, но пръстът на Имелда веднага се появи пред носа й. Лицето й беше съвсем близо до нейното и беше изкривено от ярост, а очите й пламтяха.

— Млък! — излая отново тя. — Хич не ми говори! Ако защитавахте мен, щях да ви застрелям и двамата. Не се будалкам, момиче! Само охкане и вайкане!

Тя изръмжа и тропна с крак, сякаш размазваше хлебарка на пода. Катрин извъртя очи към мен и видя, че кимам толкова усърдно, сякаш се опитвах да си строша врата. Очите ми, поне онова, което можех да отворя, излъчваха благоговейно страхопочитание.

Както вече съм казвал, Катрин в никакъв случай не е глупава. Тя започна да кима, отначало леко, а после — ускорено като бутало.

— Добре! — Имелда се завъртя на пета и се вторачи в мен. — Сега ще намеря инвалиден стол и ще разкарам костеливия ти задник оттук. И да не съм те чула да се оплакваш, момченце! Изобщо не си болен. Само си мислиш, че си болен.

Да, да, само си мисля, продължих да кимам. Забрави за тези контузии, шевове и бинтове. Плод на болната ми фантазия. Имелда се извърна и застана срещу Катрин.

— Забрави какво е станало вчера, чуваш ли? Съсредоточи се върху онова момче в килията. Остави на мен и на майора да се справим с южнокорейците, ясно?

Катрин вече кимаше по-усърдно и от мен. Вратът й се извиваше като бреза в ураган. Кълна се, че видях от устата й да хвърчи слюнка. Разбира се, в този момент направих усилие да изглеждам още по-вдъхновен от нея, а трябва да ви кажа, че това никак не е лесно, когато лицето ви е цялото подуто и в рани и ви липсва един преден зъб. Приличах на екзалтирана тиква за Празника на Вси Светии, която няма търпение да дочака великата нощ.

— Искам да тръгваме, Имелда — обадих се. — Адски ми се иска! Не мога повече да чакам. Иди да докараш онзи проклет инвалиден стол! И час по-скоро ме измъкни оттук!

Тя се взря за миг в лицето ми, реши, че съм достатъчно наелектризиран, обърна се и огледа Катрин, която продължаваше да кима. Имелда искаше единствено незабавно и неоспоримо подчинение, затова просто привдигна панталона си и излезе от стаята, като трополеше с ботушите си. Скърцаше със зъби и тихо ругаеше, което беше нейният начин да изрази яростно удовлетворение. Издаваше същите звуци и когато беше погълнала някоя чудесна пържола.

Веднага щом вратата се затвори, и двамата въздъхнахме толкова продължително, сякаш бяхме изгълтали целия въздух в стаята.

— Исусе Христе! — рече Катрин и започна да масажира врата си. — Никога не съм очаквала подобно нещо. Та тя е толкова крехка!

Що се отнася до мен, опитвах се да накарам смачканото си лице да придобие нормалното си безразлично-веселяшко изражение.

— Сама си го изпроси — рекох. — Да седиш тук и да се жалваш по такъв начин.

— Атила — рече тя и ме изгледа убийствено, — не ме закачай!

— Само се пошегувах — отвърнах и проклет да съм, ако тя не се изкикоти.

— Ей, Лунатичке — казах след това, — колко ни остава три дни?

— Три дни. Точно така.

— Направили са му клопка, нали?

— Няма никакво съмнение. Постановка.

Протегнах ръка и тя я стисна.

Усмихвах се и изглеждах напълно искрен, но ако си мислите, че съм се предал, значи изобщо не сте внимавали. Това беше Катрин Карлсън. Трябваше да проверя докъде се простират границите на новото ни партньорство.

Затова се ухилих още по-широко и попитах:

— И така, кога щеше да ми кажеш за Фредерик Мелбърн?

Върху лицето й за миг се изписа изненада, но бързо премина в лукава усмивка.

— Значи си разбрал за Фред, а?

— Да. Кой е той? Ама наистина.

— Изключително кадърно частно ченге. Някога е бил офицер в армията. Знае реда и е специалист по делата на гейовете.

— Точно както си и мислех от самото начало — възкликнах.

Тя се усмихна:

— Разбира се, Дръмънд. Естествено, че си знаел от самото начало.

— Ами да, така е — излъгах.

— Дръмънд, Фред ти взе мярката в мига, в който те видя. Господи, толкова беше смешен, че си помислих, че ще припаднеш. Да можеше да видиш лицето си, когато се ръкува с него онази първа вечер! Изигра ти онзи гей номер и ти спринтира към ъгъла като подплашена катеричка.

Усетих как кръвта нахлува в лицето ми.

— Какво? Било е номер?

— Разбира се, че беше номер.

— Е, той наистина е гей, нали така?

— Разбира се, че е гей. Но по принцип се държи много мъжествено. Просто те изпитваше.

Струва ми се, че не се бях представил много добре на този тест. Както и да е, нямах намерение да я оставя да се забавлява с тази тема.

— И с какво се занимаваше той? — побързах да попитам. — Разследваше миналото на Ли, Моран и Джаксън?

— Само на Ли. Моран ни беше ясен. Фред провери как стоят нещата с редица членове на Организацията, които са служили заедно с Моран през изминалите години, и те ни помогнаха да очертаем портрета му. Типичен мъжкар с безразборни връзки и завършен кръчмарски побойник, но никога не е наранявал или заплашвал свой любовник. Ако оставим настрани вида му, всъщност е много нежен партньор. Що се отнася до Джаксън, той няма значение. Преценихме, че няма почти никакво отношение към случая. Просто е попаднал там през онази нощ, но според нас е бил много объркан от това, което се е случило. Ли Но Те е ключът към всичко.

— И какво разкри Мелбърн?

— Нищо.

Погледнах я, изпълнен със съмнения.

— Нищо ли?

— Кълна се. Ли не е бил засичан в нито един от баровете, посещавани редовно от местните гейове. Не е имал връзка с никого, освен с Томас. Не е флиртувал с никого, не са му предлагали секс и никога не е загатвал, че е хомосексуалист.

— Но ако е бил, то навярно е имал връзки с корейски гейове, нали така? Може би Фред е търсил любовта не там, където е трябвало.

Простете ми, но от самото начало ми се искаше да пусна този майтап. Катрин се облегна на стола си и поклати глава. Отново се бе върнала към обичайното си настроение, в което не разбираше тъпите ми шегички.

— Разбира се, че го имахме предвид. Фред дори нае няколко местни частни детективи. Поръча им да поразпитат съученици от гимназията и състуденти от колежа на Ли. Беше разпънал доста широка мрежа.

— Възможно ли е онази вечер, когато го блъснаха, Фред да се е срещал с някого в Итеуон? Може би някой е открил нещо?

— Възможно е. Той обичаше да действа, без да му дишам във врата, така че е напълно възможно.

Вратата се отвори с трясък и Имелда се завърна, като буташе пред себе си инвалиден стол с провесен на него бастун. Наложи се да помоля нея и Катрин да ми помогнат да се изправя. Слава богу, носех гащета, макар че, строго погледнато, да застанеш гол пред две лесбийки навярно не е по-различно от това да се разхождаш из мъжка съблекалня, без да си препасал кърпа. Както и да е, Имелда ме зави с болничен халат и взе да ме тика навън.

Точно тогава се появи доктор Бриджис, застана на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— И накъде сме се запътили?

— Заминаваме си — отвърнах. — Веднага.

Той започна да клати глава, затова продължих:

— Между другото, познавате ли се с адвокатката ми Катрин Карлсън? Тя е специалист по правата на болничните пациенти. Дойде, за да ми помогне при изнасянето.

Ако не сте чували, от мен да знаете, лекарите и адвокатите не се обичат много-много. Това е така, защото лекарите понякога правят грешки и убиват или осакатяват хора, а адвокатите… ами сещате се какво става после.

Доктор Бриджис изгледа Катрин, сякаш в нея се беше вселил зъл дух, а тя за всеки случай му се озъби. Той учтиво се отдръпна от пътя ни и извика с все сила:

— Говоря като лекар! Вие напускате по собствено желание! Ако получите някоя смъртоносна инфекция, ще съм напълно свободен от отговорност!

Докато минавах покрай него, той даже ми намигна. Ей такива хора обичам.