Брайън Хейг
Врагове по неволя (37)

37

Ходенето до канцеларията на Каръдърс си струваше дори само за да види човек изражението на Еди, когато влезе Али. Докато ги запознаваха, той се изправи като добре възпитано момче, но за пръв път, откакто го познавам, обичайният му лъскав чар се пропука.

Еди е по-нисък от мен, а Али — по-висока, така че тя просто се губеше във висините над него. Гледаше я с неподправен шок. Освен това Еди е от онези типове, които прекарват много време във фитнеса, за да се докарват пред срещуположния пол. Али обаче едва не го свали на колене, когато се ръкува с него. Направи го без видимо усилие, но човек можеше буквално да чуе как пращят кокалите и сухожилията на Еди. Когато го пусна, в очите му бяха избили сълзи.

Видях го да избърсва ръцете си след срещата с нея, което наистина ме вбеси. Али също го забеляза, а изражението на лицето й ми напомни как ме беше погледнала, когато се запознахме — в онази първа вечер в хотелската стая на Катрин. Не бих казал, че се гордеех с това.

Що се отнася до Каръдърс, изобщо не му мигна окото. Отнесе се към Али с уважението, което дължеше на всеки интелигентен, честен и работлив адвокат. Оценката ми за него се покачи с още няколко пункта.

Той грубо ни нареди да сядаме и описа ситуацията накратко, като отбеляза, че процесът ще започне след шестнайсет часа и в Сеул вече са пристигали около четиристотин журналисти от различни страни. Те киснеха във всички възможни барове в града, готови да отразят този интригуващ и важен процес и да го стоварят във всяка трапезария и всекидневна по света. Отбеляза също, че е направена цялата необходима подготовка. От Щатите било докарано специално поделение от военни полицаи, които да се погрижат за безопасността. От най-отдалечени места по света, където служат американски военни в мироопазващи или помощни мисии, за процеса били привлечени голям брой потенциални съдебни заседатели, които да не са повлияни от медийната вихрушка, придружаваща делото. Отбеляза, че случаят е обявен за делото на века, по-важно от това на О Джей Симпсън, защото от изхода му зависели твърде много неща; защото били извършени ужасни престъпления; защото съдбата на целия съюз била поставена на карта; защото било възможно важни закони да бъдат променени като последица от него.

Еди се въртеше на стола, защото Каръдърс очевидно намекваше, че отлагането на този етап беше немислимо.

Накрая Каръдърс огледа всеки от нас поотделно и заключи:

— Въпреки всичко това майор Голдън поиска отлагане на делото.

Катрин мигновено изстреля:

— На какво основание?

Еди отвърна:

— Въз основа на това, че двама ключови свидетели на обвинението мистериозно са изчезнали.

Катрин поклати глава така, сякаш я будалкаха.

— Не разбирам. Изчезнали са двама полицаи? Моля ви.

Еди се изпружи на стола.

— Убеден съм, че става дума за някакво объркване. Сигурен съм, че те ще се появят до няколко дни. Искам само удължаване на срока до вторник.

— А ако не се появят до вторник? — попита Катрин.

— Тогава ще действам с наличните си средства.

— Не виждам защо да не можеш да го направиш и сега.

— Защото тезата на прокуратурата беше неблагоприятно повлияна от непредвидими обстоятелства. Те са двамата ключови свидетели по делото, за бога!

— Това си е твой проблем — сопна му се Катрин. — Ти си отговорен за присъствието на свидетелите си. Не мога да ти помогна, ако са изчезнали.

Наслаждавах се неимоверно на тази ситуация. Не можеше често да се види Еди да действа от неизгодна изходна позиция. Всъщност никога не го бях виждал да изпада в ситуация, която дори да се доближава до настоящата. Той направо се потеше.

Каръдърс обаче не издържа и излая:

— Престанете с това дърлене! Не е време за правни игрички. Мис Карлсън, бихте ли приели отлагане?

— Преди два дни, след като петнайсет демонстранти бяха брутално избити, аз поисках отлагане — хладно отвърна Катрин. — Тогава Голдън възрази, че едно такова клане е прекалено незначителен факт.

— Знам — каза Каръдърс, което си беше вярно, защото в крайна сметка именно той беше взел решение да не отлага делото. — Но той не пледира, че този факт няма значение. Твърдеше, че няма пряко отношение към делото. Направете разликата.

— Добре — рече Катрин и се премести леко напред на стола си. — Ето ви един пример за пряко отношение. Аз защитавам невинен клиент, който е прекарал почти две седмици в адската дупка, която корейците наричат затвор. Били са го, издевателствали са над него, изолирали са го, хранили са го само с ориз и вода. Решението да бъде тикнат там е взето от нашето правителство. Не виждам защо той би трябвало да бъде подложен дори на още ден мъчения само защото прокурорът не можел да си намери свидетелите.

Еди предизвикателно измърмори:

— Още няколко дена няма да му навредят.

Каръдърс изскърца със зъби. Тонът му стана опасно заядлив:

— Мис Карлсън, попитах ви дали едно отлагане ще създаде значителни проблеми за защитата ви. Не за клиента ви, а за защитата.

Точно в този момент реших да се намеся.

— Ваша светлост, мога ли да се посъветвам насаме с колегите си?

Катрин ме изгледа с недоумение.

Еди ме погледна умоляващо, с надежда.

Каръдърс кимна.

— Заседателната зала е надолу вляво по коридора. Пет минути стигат ли?

Обикновено, когато съберат трима адвокати на едно място, не стигат и пет дни, но аз отвърнах:

— Ще бъдат напълно достатъчни.

След това Катрин, Али и аз излязохме от кабинета и поехме по коридора. В мига, в който затворихме вратата зад гърба си, Катрин се извъртя и се изправи срещу мен.

— Какво беше това, по дяволите?

— Трябва да го обмислим по-внимателно.

— Вече съм го направила — отвърна твърдо Катрин. — Онзи дребен негодник досега не ни даваше да си поемем въздух. Трябва да му го върнем.

— Това е една възможна гледна точка — съгласих се.

— А има ли други?

Аз се отдръпнах и се облегнах на стената. Погледът ми прескачаше от едната на другата.

— Да речем, че започнем утре — казах. — Сигурни ли сте, че ще спечелим?

И двете бяха юристки и отговорът на въпроса беше очевиден. Али прокара пръсти през щръкналата си коса.

— В никой процес не можеш да бъдеш напълно сигурен.

— Първото правило на юриста — кимнах.

— Ще му се наложи да преустройва тезата си — продължи тя. — Ще трябва да използва заместници на вече избраните свидетелите. В списъка му има около десетина корейски полицаи, които първи са пристигнали на местопроизшествието. Може да разчита на патолога и на специалиста по ключалките. Те могат да запълнят много от празнините.

Намеси се Катрин:

— А ако му отстъпя времето до вторник, той ще използва всяка минутка, за да преустрои тезата си около тези други свидетели. Ако го форсираме да се яви в съда утре, ще бъде дезорганизиран.

— Да, вярно е… — казах колебливо и потърках брадичката си.

Катрин вече ме гледаше с любопитство.

— Но?…

— Виж, никой не иска да размаже Еди повече от мен. В килера си държа две от проклетите му бухалки.

— Но?… — повтори тя.

— Но аз познавам Еди. Днес може и да изглежда жалък, но утре няма да е така. Повярвай ми. Неслучайно го наричаме Бързия Еди. Его като неговото няма да стои потиснато дълго. Всъщност, когато се осъзнае и разбере, че двама от свидетелите му са компрометирани ченгета, ще разбере, че тезата му в момента дори е по-малко уязвима.

— Трябва да е доста добър, за да се сети — намеси се Али.

— Али, той не е просто добър. Той е най-добрият юрист в армията.

Тя кимна.

— А какво би станало, ако успеем да снемем обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия още преди процеса? — попитах аз.

— Глупав въпрос — тръсна коси Катрин, после наклони шава. — Как?

— Тези два дни ще ни дадат възможност да се разровим в дейността на Чой и Бейлс. Знаем, че ще излезе нещо гнило. Ами ако можем и да го докажем?

Катрин прехапа устна. Тя беше водещият адвокат, така че тя трябваше да вземе крайното решение. Вторачи се напрегнато в мен. Човек можеше направо да види как зъбчатките й се въртяха и оценяваха възможностите.

— Дръмънд, без самохвалство. Можеш ли да откриеш нещо? Имам предвид преди процеса.

— Надявам се, че мога. Но нищо не гарантирам.

Настъпи дълго и напрегнато мълчание. На мен ми беше лесно да го кажа, но не исках да съм на мястото на Катрин. Въпреки твърденията ми, ако процесът започнеше на следващия ден, Еди може би щеше да бъде толкова объркан, че да не може да се съвземе до края. От друга страна, първият ден щеше да бъде посветен предимно на избора на съдебни заседатели и евентуално на встъпителните пледоарии. После Еди щеше да разполага със съботата и неделята, за да преустрои тезата си. От тази гледна точка не му отстъпвахме кой знае колко. Но все пак ставаше дума за Бързия Еди. Ами ако не успеех да изровя още нещо за Бейлс и Чой? Какво щеше да стане, ако бяха оставили след себе си само пушилка?

Катрин погледна към Али и тя кимна — с неохота, но кимна.

Катрин също кимна. Не изглеждаше доволна или уверена, но кимна.

Върнахме в канцеларията на съдията с две минути по-рано от определения краен срок. Еди се беше отпуснал на стола си, готов за най-лошото. Всички знаехме, че Каръдърс не се нуждаеше от съгласието на Катрин, за да отложи делото, но все пак му се иска да го има. В противен случай тя щеше да изтича при пресата и да вдигне адски шум — цяла армия от нейни приятели журналисти беше долетяла тук, а Корея не е точно туристически рай, така че те бяха в пълна готовност шоуто да започне. Нахъсаните журналисти са кошмар за всеки съдия.

Щеше да бъде далеч по-добре за всички, ако тя се съгласи Катрин седна и смразяващо изгледа Еди.

— Е? — попита Каръдърс.

— Добре, ваша светлост.

— Добре ли? — попита изумен Еди.

Съмнявам се дали в цялата си кариера беше направили една-единствена дребна отстъпка на някого. Беше от онзи тип прокурори, които ходят на екзекуциите на хората, които са осъдили. Такъв си е Еди, повярвайте ми.

— Точно това казах, Голдън — потвърди Катрин. — Получаваш си двата дни.

Виждах как Еди повече от всичко на света иска да отвърне с нещо остро и гадно просто за да изравни сметката, но Катрин го беше уловила така здраво, при това на най-чувствителното място, че благоразумието му връзваше езика.

— Добре тогава — отсече Каръдърс. — Майоре, разполагате с времето до осем нула нула във вторник, за да намерите свидетелите си. Мис Карлсън, съдът ви благодари за разбирането.

Изправихме се и си тръгнахме. Когато излязохме навън, Катрин се спря до вратата и помоли Али да продължи. Дадохме й минута преднина, за да не може да ни чуе. После Катрин попита:

— Какво криеш в ръкава си, по дяволите?

Невинно вдигнах ръце.

— Какво имаш предвид?

— Не се прави на дръж ми шапката, Дръмънд. Познавам те добре.

— Аз? Каква шапка?

Погледът й се вледени.

— Разполагаш с нещо, нали? Единствената причина да се съглася с отлагането беше, че допуснах наличието на някакъв скрит коз от твоя страна. Някаква нишка или доказателство.

Поклатих глава.

— Не. Нямам нищо подобно.

Големите зелени очи на Катрин изведнъж се разшириха още повече.

— Виж какво, Дръмънд, току-що взех най-важното решение в цялата си юридическа кариера, и то заради теб. Най-важното решение в живота си. Нямаш представа колко е важно за мен.

— Защо поиска аз да ти помагам за процеса? — попитах.

— Честно ли?

— Не, излъжи ме и ми кажи, че е, защото съм адски сексапилен.

Тя се поусмихна.

— Не е за това, повярвай ми.

— Видя ли — казах — Ти си имаш своите тайни, а аз — моите.

Усмивката й се стопи и тя ме изгледа сериозно.

— Нека бъдем наясно. Току-що дадох на онзи негодник още два дни. Ти ме уговори да го сторя.

Кимнах, а тя продължи:

— Това означава, че разполагаш с два дни да направиш нещо. Имаш два дни, за да ми дадеш нещо, което ще докаже, че Томас Уайтхол не е убил и изнасилил Ли. Ако не успееш да го направиш, ще намеря начин да съсипя остатъка от живота ти. Няма да успееш да се скриеш от мен. Ще те намеря и ще ти стъжня дните. Това ясно ли ти е?

Внимателно се взрях в очите й и останах без никакво съмнение, че говори напълно сериозно. Без да каже нищо повече, тя тръгна и ме остави да стоя на горещия бетон и да се чудя какво, по дяволите, да правя оттук нататък. Не че се боях от нея или нещо такова, но изведнъж изпитах отчаяно желание да открия нещо. При това бързо, защото, когато казах, че не се боя от нея, може би малко съм преувеличил… или пък доста.

Върнах се в офиса на Мърсър. Той седеше зад писалището си с вездесъщата чаша кафе, залепена за устните му. Този човек пиеше толкова много кафе, че във вените му сигурно течеше кафява течност. Ако му отнемете кафенцето, сигурно щеше се спихне като голям спукан балон.

И изглеждаше удивително нещастен.

— Ей, шефе, какво става? — попитах.

Това „шефе“ беше лукавият ми намек, че искам да свършим още нещо с него.

Той обаче не го долови. Измърмори нещо за това, че Чой и Бейлс сякаш потънали вдън земя. Всъщност те бяха изчезнали в Сеул, което не е точно вдън земя, ако питате мен. Това е столичен град с около петнайсет милиона души население и поне толкова на брой дупки и тунели, в които биха могли да се скрият. Възможно беше дори вече да не са в Сеул. По дяволите, възможно беше вече да се намират на хиляди километри от Корея.

— Чой сигурно може да се скрие на един милион места — казах.

Мърсър отпи още една глътка кафе. Изглеждаше напълно изстискан и не беше трудно да се досетя, че доста са му трили сол на главата за провала с Бейлс. Можеше да припише бягството на Чой на Ким и КЦРУ, но то е все едно да кажеш, че си отговорен за потапянето само на долните палуби на „Титаник“, а някой друг е виновен, че и горните палуби също са изчезнали под вълните.

Всъщност има само един начин разузнавачите да решават подобни проблеми: първо трябва да заловят шпионите, а след това енергично да ги разпитат и да установят какви вреди са нанесени, къде и как. В противен случай се налага да допуснат най-лошото и да реагират по съответния начин. А най-лошото в този случай беше наистина ужасно. Възможно беше целият отбранителен план за Южна Корея да е компрометиран, поради което можеше да се наложи да бъде съставян наново. Да бъдат предислоцирани хиляди съединения, да бъдат преместени минни полета, да се пренапишат плановете за безопасност на пристанищата и прочие, и прочие. Милиони мъже и жени трябваше да бъдат обучени наново, за да изпълнят новия план. Това би могло да отнеме години и да струва милиарди долари.

И пак оставаше по-големият въпрос — кого са изнудили и вербували Бейлс и Чой. Стотици хора в огромния щаб на съюза заемаха постове, свързани със секретна информация. Чой беше в този бизнес от почти двайсет години и ако е подбирал внимателно дори само по един човек годишно, това пак означаваше цяла армия информатори. А и това, че самият той беше избягал, изобщо не означаваше, че къртиците му са спрели да работят. Водопроводчиците не биха могли да си свършат работата, ако не знаят къде са течовете.

Мърсър изглеждаше така, сякаш всичко това му е било обяснено с най-големи подробности от някой с много силен и властен глас. Направо го съжалих.

Не, всъщност това не беше вярно. Аз му бях осигурил пробива, а той допусна плъховете да избягат от капана. Трябваше веднага да арестува Бейлс и Чой. Може би трябваше да пусне трийсет коли да следят Бейлс по пътя към летището или дори да пъхне някого в багажника на колата му. Но Мърсър игра хазартно и загуби.

Както и да е, попитах:

— Изясни ли се какво точно стана?

Мърсър сви рамене.

— Предполагаме, че е имало още една кола със съучастници на Бейлс, които са го чакали в тунела. Нямаме представа кой е човекът, който шофираше колата на Бейлс на излизане от тунела. Нямаше никакви документи за самоличност, но очевидно е работел за Чой. Предполагам, че това е бил план Б. Що се отнася до Чой, той вероятно е разбрал, че е следен. След обаждането на Бейлс е взел предохранителни мерки. Може би е поръчал на свои хора да го следят и те са засекли агентите на КЦРУ.

— Не си е губил времето. Наистина си го бива — отбелязах аз.

Това вероятно беше най-отблъскващо очевидното нещо, което някога съм казвал.

— Така е — рече Мърсър, още по-навъсен и отпреди.

Закачих бастуна си на ръба на бюрото му и се отпуснах на един стол.

— Изпратихте ли хора да претърсят офисите и жилищата им?

— Да.

— А жената на Бейлс?

— Каръл я арестува на обяда. Това бе единственото шибано нещо, което мина както трябва.

— Къде е тя сега?

— При КЦРУ.

— Какво? Предали сте я?

— Аха.

— Как така? — попитах. — Арестували сте я на територията на военна база. Тя е съпруга на военнослужещ. Имате пълното право…

Очите му зашариха, сякаш онова, което щеше да признае, не му се нравеше особено:

— Предадохме я, защото КЦРУ има доста по-големи правомощия от нас.

Това беше доста деликатен начин да се каже, че КЦРУ можеше да изтръгне ноктите й например, или да й инжектира свръхдоза от серума на истината.

Реших да не коментирам. Може би и аз бих постъпил така, ако бях на неговото място. По дяволите, бих постъпил така дори да бях на своето си място. Загинаха много невинни хора, а съпругата на Бейлс вероятно беше пряко свързана със събитията.

— Освен това — продължи Мърсър — те знаят по-добре как да се оправят със севернокорейските шпиони.

— По-различно ли е, отколкото с обикновените? — попитах с искрено любопитство.

— О, да. Те са специална порода. Знаеш ли как я е арестувала Каръл?

— Как?

— Сипала й наркотик в чая. В мига, в който онази започнала да задрямва, се промъкнала изотзад и й натикала метална чинийка в устата, за да не може да стисне зъби, докато двама други агенти се втурнали и я омотали с въжета, за да не може да се движи.

— Звучи ми доста екстремно.

— Има си причина за това. Мнозина от тези севернокорейци имат ампули с отрова, монтирани в някой зъб. Няма шега. Спомняш ли си онзи самолет на корейските авиолинии, на който се бяха качили двама севернокорейци терористи, мъж и жена? КЦРУ ги залови, но мъжът бръкнал в устата си, завъртял един кътник и пльонк! Бил мъртъв още преди да се свлече на пода.

— Смяташ ли, че в КЦРУ ще я накарат да проговори?

— Зависи колко е твърда. Обикновено започват да получават резултати в рамките на седемдесет и два часа.

— Това май е доста дълъг срок?

— Да. Чой и Бейлс ще предположат, че е заловена. Ще се скрият на места, които тя не може да издаде. Ще променят плановете си.

Потърках брадата си и го погледнах с онова изражение, което според моите приятели ми придавало вид на ливански търговец на килими.

— Значи нямаш никакви идеи?

Той сви рамене.

— Може би съпругата на Бейлс ще ни каже нещо полезно. Може би ще открием нещо при претърсването на вещите им.

— Не ми се виждаш оптимист.

— И не съм. Тези хора бяха обучени агенти.

— Чой — може би да. Но не и Бейлс.

Той ме погледна над ръба на чашата си.

— Да не би да имаш да ми кажеш нещо?

Продължих да разтърквам брадата си.

— Помислих си, че ако се включа в претърсването, мога да открия нещо, което вие ще пропуснете.

Мърсър в никакъв случай не беше глупак.

— Искаш да кажеш, че би искал да претърсиш боклуците им и да видиш дали няма да излезе нещо, което да отърве Уайтхол.

Усмихнах се.

— Предполагам, че ако попадна на нещо, което да помогне на клиента ми, това никак няма да е лошо.

Той поклати глава и завъртя очи. Очевидно беше имал много тежък ден.

— Виж, Дръмънд, ако искаш да се ровиш из боклуците, просто го кажи. Задължен съм ти, а аз винаги си плащам дълговете. Прави каквото искаш.

— Можеш ли да ми заемеш Каръл Ким?

— Да не мислиш, че ще те оставя да се ровиш, без някой да наднича иззад рамото ти? Вземай я.

Имаше основание. Надигнах се да си вървя.

— И още нещо — каза той.

— Да?

— Спомняш ли си разговора, когато Бейлс се обади на Чой?

— Разбира се.

— Така. Сещаш ли се какво каза той, преди да започнат да говорят за плана Б?

— Искаше да узнае къде е жена му.

— Не, след това.

— Не си спомням нищо след това — признах си.

— Бейлс го попита за фаза три.

— Какво, по дяволите, означава фаза три?

Когато ми отговори, Мърсър беше самото олицетворение на вселенска тъга:

— Точно това бихме искали да узнаем.