Брайън Хейг
Врагове по неволя (14)

14

Отидох във фризьорския салон да се срещна с Катрин. Там беше истинска лудница: телефоните звъняха, помощничките щъкаха напред-назад и приемаха съобщения, свързваха телефонни разговори, пишеха набързо разни бележки и ги разнасяха. Амазонката и намусената й приятелка се бяха навели над факса и трескаво пъхаха лист подир лист в процепа му — досущ като чифт кокошки с подпалени опашки.

Игнорирах всички, дори Имелда, която ме изгледа сърдито, докато я подминавах. Сигурно ми се сърдеше, че през последните дни се държах хладно с нея. И защо, моля ви се? Нали тя ме беше предала първа? Тя си беше избрала приятелчетата. Нима не знаеше, че са гейове?

Както и да е, отидох направо в кабинета на Катрин. Тя говореше по телефона. Погледна ме разсеяно и продължи да си говори. Настаних се на стола пред бюрото й. Нямаше да мръдна оттам, докато не свърши.

— Е? — попита тя, когато най-сетне затвори.

— Имам една много лоша новина.

— Да не би да е за религиозната делегация?

— Ти какво, вече знаеш за тях? — попитах изненадан.

— Дръмънд, знам за тях отпреди пет дни. Знаех за тях още преди да отидат в Пентагона на инструктаж.

Това ми се стори крайно съмнително.

— Глупости! Откъде ще знаеш?

— От Организацията на военнослужещите хомосексуалисти. Те ме държат в течение на събитията, за които трябва да знам.

— Наистина ли?

Тя се облегна назад и прокара пръсти през дългата си разкошна коса, като очевидно се колебаеше дали си струва да ми предостави тази информация.

— Но ще си остане между нас, нали?

Не забравях, че си имам работа с Катрин Карлсън. Преди да се съглася на нещо толкова неясно, попитах:

— Но не включва нарушаване на законите, нали?

— Хайде де, Дръмънд. Ако наистина нарушавах законите, според теб бих ли си го признала? И то точно на теб?

Тук имаше право. Просто вдигнах рамене.

— Имаш ли представа с какво се занимава Организацията? — попита тя. — Как действа? Какво представлява?

Всъщност нямах представа, но нямаше да си го призная. Не и на вечната отличничка.

— Разбира се, че знам — заявих с изражение и жест, предназначени да внушат върховна самоувереност. — Това е една от онези организации с идеална цел, които измъкват сума пари от гузните либерали и гейовете, нали така?

— Отчасти е така. Поне от гледна точка на финансирането. Но е напълно различна от всички останали правозащитни организации. Тя беше основана от самите гейове военнослужещи като тайна организация — тайна по отношение на съществуването и членския си състав. Най-простичко казано, тя защитава хомосексуалистите, които искат да служат на страната си, без от това да страдат правата им.

— Само че вече не е тайна, нали?

— Съществуването й не е тайна. Излезе наяве през 91-ва, когато избухна големият спор за хомосексуалистите в армията. Но самоличността на членовете й си остава строго секретна. Тъй като всичките й активни членове са на действителна служба или в запаса, те не могат да си позволят да показват членските си карти наляво и надясно, без да издадат собствената си сексуална ориентация. Освен това съществува и списък от запасняци ветерани хомосексуалисти.

— Колко е голяма Организацията?

Тя се усмихна.

— Няма да ми повярваш.

— Опитай.

— Четиристотин хиляди членове. Плюс-минус.

— Правилно ли чух?

— Точно така, Дръмънд. Повечето са ветерани. Някои — още от Втората световна война. Най-старият жив член на Организацията е участвал в Първата световна.

— А колко са на действителна служба?

— По последни данни около двайсет и пет хиляди.

Изведнъж осъзнах какво чувам.

— Нима искаш да ми кажеш, че… какво? Че разполагате с двайсет и пет хиляди души, които са на военна служба в момента? И тези хора информират Организацията за всичко, което става?

Тя се ухили като Чешърския котарак, който току-що е излапал Чешърското канарче.

— Ще се изненадаш, ако разбереш с колко обстойна и навременна информация разполагаме. В редиците ни има дори генерали и адмирали. Някои от които на доста важни постове. Според последни данни разполагаме с около седем хиляди офицери на действителна служба.

Не можех да повярвам на ушите си. Звучеше фантастично — все едно да имаш армия от двайсет и пет хиляди шпиони в униформа. Никога няма да разбереш, че говориш с някого от тях, или че седиш до някого на някакво съвещание или че пикаеш до някого в тоалетните на Пентагона — дори в генералските тоалетни. Те бяха невидими.

— Това е ужасно — не се стърпях. — Това е широкомащабна конспирация, шпионаж в направо немислими мащаби.

Защото наистина така ми прозвуча.

— Не преигравай, Дръмънд. Тези хора не издават на Организацията подробности от плановете за следващата световна война. Не съобщават нищо секретно. Те просто се обаждат, когато забележат или чуят нещо, което нарушава правата им. Нито пък са нелоялни. Напълно лоялни са към сексуалността си и са убедени, че защитават конституцията, в която са се клели при постъпването си на служба. И наистина е така, повярвай ми.

— Но те нарушават законите — запелтечих аз.

— Така ли? И кой точно закон нарушават?

Трябваше ми време да помисля. Искам да кажа, че във всичко това имаше нещо ужасно сбъркано. Просто знаех, че е така — трябваше да е така. Претърсих в съзнанието си базите данни за законите и прецедентите. Навярно употребих за това двайсетина секунди, а тя ме гледаше развеселено през цялото време. Доколкото можех да преценя, Катрин беше права — ако не разгласяваха секретна информация, те не нарушаваха никакви закони.

Тогава изведнъж ми светна.

— Аха! — казах, убеден, че най-сетне съм открил фаталния пробив в доводите й. — А какво ще кажеш за това, че трябва да изброят в кои организации членуват? Всеки новобранец трябва да го направи още във въпросника за постъпването си на служба. А когато получаваш достъп до секретни материали, това се прави отново.

— Добър довод — рече тя. — Само че, след като по определение Организацията на военнослужещите хомосексуалисти е съставена от гейове, това означава, че да признаеш членството си в нея е равносилно да признаеш, че си гей, нали така?

— Е, и?

— А според правилото „Не се пита, не се казва“ това е незаконно, нали?

— Но тях ги питат, Карлсън. Там е работата. И ако не отговорят, значи са излъгали във въпросника. Това е нарушение на закона.

— Хайде де, Дръмънд, мислех те за истински адвокат. Какво се случва, ако се опитваш да приложиш неконституционен закон? То е все едно да няма закон, нали така?

Възразих вяло:

— Твърде увъртяна логика.

Тя се усмихна:

— Увъртяна логика? Така ли? А не е ли точно в това смисълът на всички закони? Идеалният Параграф 22. Дори не сме го изобретили ние. Просто се възползваме от него.

Все още държах на съмненията си по този въпрос, но колкото и да ми е неприятно да го призная, тя имаше право. Беше точно една от онези хитри вратички в законите, за откриването на които се наемат адвокати.

— Добре — измърморих, тъй като не исках да призная официално победата й и затова бързах да сменя темата. — Значи от Организацията се обадиха и те предупредиха за тези проповедници?

— В канцеларията на председателя на Съвета на началник-щабовете работи служителка, която е една от най-доверените ни сътруднички. Той се отнася към нея като с дъщеря. Сърцето му ще се пръсне, ако разбере, че е лесбийка.

— Будалкаш ме.

— Истина е — отвърна Катрин с усмивка. — Тя лично е напечатала докладната записка с молба началник-щабът на сухопътните сили да се срещне с тези проповедници и да ги покани да дойдат тук.

Зави ми се свят. Твърде много ми дойде. Най-сетне успях да попитам:

— И какво мислиш за тези проповедници?

Ако не съм го споменавал досега, едно от най-страховитите неща у Катрин е колко невероятно бързо може да сменя настроенията си. Преди да успея да мигна, усмивката й се беше стопила, заменена от озъбена бойна гримаса.

— Те са най-опасната заплаха, пред която сме били изправяни досега.

— А? — зяпнах от изненада. — Сигурно ме будалкаш. Някаква групичка от дебели стари селяци от Юга. С какво могат да ни навредят?

И аз имах опасения за тях, но чак пък „най-сериозната заплаха досега“? Стига, бе.

Тя се облегна назад с изражение на леко превъзходство.

— Виж, Дръмънд, знам, че ти е трудно да приемеш тези неща, но ние сме в състояние на война. Това е като борбата за граждански права през петдесетте и шейсетте години. Тези проповедници са най-мощното оръжие, което фанатиците и хомофобите притежават. Те са атомните бомби на антигей движението.

Погледнах я с недоверие, все едно си мислех, че преувеличава. Защото си беше така. Освен това знаех, че така ще я ядосам. Което и стана. Тя размаха гневно пръст пред лицето ми.

— Не ме гледай така. Не преувеличавам. Те проповядват най-гадния тип нетолерантност. Проповядват, че хомосексуалистите са грешни перверзници, противни на природата същества, покварени прелъстители. Не се различават по нищо от католическите свещеници от средновековието, които са заповядвали на последователите си да горят вещици и неверници на кладата. Как изобщо е възможно хората да продължават да ги слушат?! Виж колко пъти са грешали — с Галилей, Колумб, Джордано Бруно. Защо им вярват все още? Всяка друга институция, която доказано е сгрешила по толкова фундаментални въпроси, отдавна щеше да е станала за посмешище! Просто е невероятно.

— Катрин — рекох с нарочно снизходителен тон, — проявяваш прекалено силни емоции по този въпрос. Сякаш става дума за война без никакви правила и задръжки. За мен не е така. Аз съм адвокат. Като нищо ще загубим, но случи ли се, просто ще изпия една бира, може би ще се чувствам зле ден-два, а след това ще започна да се подготвям за следващото дело.

Добре де, може би преувеличавах малко, но и нейната реакция беше прекалена. Изглежда, бях я засегнал на някакво болно място, защото ме погледна така, сякаш бях най-долната отрепка, която някога е виждала. В чертите й не остана нищо ангелско. Кожата й буквално запламтя, сякаш отвътре я изгаряше огън.

— Разкарай се! — заяви тя студено и овладяно, но явно бе на ръба да изкрещи.

Нервно свих рамене.

— Е, не го приемай лично.

— Разкарай се веднага! Изобщо не желая да те виждам!

За миг си помислих да я предизвикам, но една от житейските истини, които съм усвоил, е, че когато жената е бясна, нито логиката, нито разумните доводи могат да вземат връх. Точно както вакуумът изсмуква въздуха, така и яростта на жената изсмуква и последната частица здрав разум в подобна ситуация. Ето защо направих единственото разумно нещо — просто се изпарих.

Не ми помогна особено, че Имелда отново ме изгледа свирепо, докато я подминавах. Амазонката и намусената й приятелка също се бяха вторачили в мен и не създаваха впечатлението, че им е приятно да ме видят.

Изведнъж започнах да схващам, че тук става нещо. Бях сексуално закъсал, изолиран, сам. Най-малкото, бях единственият хетеросексуален адвокат в групата. Освен това бях единственият мъж, останал в екипа на защитата. Е, и Кийт, но той беше в кома (за което тайничко му завиждах), така че оставах аз.

Върнах се в стаята си и отново включих Си Ен Ен. Следях програмата с периферното си зрение, отпуснат на леглото, докато се опитвах да обмисля следващата стъпка. И тогава мярнах Майкъл Т. Бароун, един от онези бляскави милионери на трийсетина години, които са по-богати от Крез, защото са били пионери в интернет. По принцип тези богаташи ме отегчават до смърт, но този път, не знам защо, усилих звука.

— Точно така — отвръщаше Бароун на скрития от камерата репортер. — Аз дарих парите. И ще продължавам да давам пари, докато не ми кажат, че вече няма нужда.

Гласът на интервюиращия:

— Вие сте бизнесмен, мистър Бароун, а в този момент това е непопулярна кауза. Конференцията на религиозните лидери от Юга настоява за бойкот на вашата компания. Не се ли боите, че това ще навреди на бизнеса ви?

Изражението на Бароун стана студено и твърдо.

— По дяволите бизнесът. От Организацията на военнослужещите хомосексуалисти ме помолиха за парите и аз съм адски доволен, че мога да им ги дам. Това, което се случва, е неправилно. Аз самият имам служители гейове… както и всички останали предприемачи. Влагам парите си съгласно своите принципи.

След това Майкъл Бароун изчезна от ефира, заместен от кадър на неколкостотин американци в огромното фоайе на хотел „Шила“, един от най-луксозните в цяла Корея. Женски глас, който се напъваше да звучи възможно най-драматично, редеше следното:

— И така, още три самолета, пълни с гейове, пристигнаха днес в Сеул, за да се присъединят към около триста души, кацнали снощи. Утре се очакват още три полета. Така най-драматичният от десетилетия насам военен процес поема в нова посока. Тук е Сандра Милкън, за новините на живо от Сеул.

Тръшнах се по гръб и изругах гръмогласно. Ефектът обаче беше минимален, защото Карлсън не можеше да ме чуе, а аз ругаех персонално нея.

Тя искаше война между културите и щеше да си я получи. Идеята със сигурност беше нейна — достоен отговор на южняшките проповедници. И, повярвайте ми, беше ужасна.

Не можете да докарате неколкостотин разгневени, шумни американски хомосексуалисти в Корея — точно пък в Корея — и да очаквате нещата да потръгнат. Катрин си играеше със стихии, които можеха да предизвикат ужасна катастрофа.