Брайън Хейг
Врагове по неволя (2)

2

Ефрейтор Васкес размахваше ръце и хапеше устни, докато оглеждаше големите вдлъбнатини по покрива на колата, а аз измъквах багажа си. Наистина го съжалявах — несъмнено бе уплашен до смърт от перспективата да обяснява грозните белези на сержанта началник на гаража, откъдето бе взел колата. Ако знаете нещо за армейските сержанти, ще разберете какво имам предвид.

После влязох в „Драгън Хил Лодж“ — хотел, притежаван и управляван от военните, разположен на пъпа на база „Йонгсан“, която пък от своя страна се намира в самия център на Сеул. Тук е щабът на големите началници.

Капитан Уилсън, каквото добро момче си беше, ме последва в мраморното фоайе, голямо като пещера, и изчака да се регистрирам. Момичето на рецепцията намери резервацията ми, даде ми една магнитна карта-ключ в замяна на кредитната ми карта „Виза“, взря се в екрана на компютъра и ме информира, че имам съобщение.

Толкова скоро? Е, не бях ли наистина популярен?

— Кам сам ни да — отвърнах чаровно, като подхвърлих една от малкото корейски фрази в оскъдния си репертоар.

Тя ми подаде един плик и аз го отворих с пръст. Съобщението ми нареждаше да се явя в канцеларията на главнокомандващия силите на ООН и на обединените въоръжени сили в Южна Корея точно в петнайсет нула-нула — най-голямата клечка от всички, бригаден генерал Мартин Спиърс, когото не познавах лично, но се славеше с репутацията на стряскащо умен и болезнено взискателен военен.

За незапознатите с военния жаргон „петнайсет нула-нула“ означава „три следобед“, а думата „точно“ бе дебело подчертана с три черти, сякаш ако закъснеех и с минута, вместо генерала щеше да ме посрещне взводът за екзекуции.

Часовникът ми показваше един без десет. Няма проблеми. Оставаха ми два часа да постоя под душа, да обръсна четината от лицето си и да сменя карираните си къси панталони и потната тениска с нова униформа. Точно тогава обаче се сетих, че още карам по бермудско време. Погледнах часовника на стената: показваше три без десет.

Обърнах се към Уилсън.

— Виж, тук пише, че трябва да ме закараш в канцеларията на главнокомандващия до десет минути, иначе лошо ни се пишело. Не искам да те тревожа, Чък, но наистина се надявам да успееш до… Опа, гледай — до девет минути.

Горкият Уилсън се облещи и лицето му потръпна от ужас. Грабна чантата ми, хвърли я през плота на рецепцията и отчаяно ме задърпа за ръката обратно през фоайето.

Докато стигнем до вратата, вече се беше сетил, че е освободил Васкес с колата, и се заоглежда като обезумял, докато не видя някакъв човек да се качва в едно черно такси на десетина метра от нас. Спринтира към таксито, сграбчи човечеца за рамото и го метна назад.

— Конфискуваме колата по служба! — изкрещя той.

Настаних се до него на задната седалка и търпеливо изслушах как увещава шофьора да натисне газта докрай. Оставаха ни осем минути. Човекът най-сетне се подчини и ние изхвърчахме от паркинга.

Военната база „Йонгсан“ е разделена на две половини. В тази, в която се намирахме в момента, има предимно жилищни и служебни сгради — болницата, ветеринарната лечебница, магазините за хранителни стоки и други подобни. Двете части са разделени от основна градска артерия, а щабът на целокупните армейски части на Корейския съюз е разположен познайте къде? В другата половина, естествено.

Стигнахме до портала и оттам вече виждахме входа към другата половина, но точно в този момент ситуацията изведнъж придоби крайно безнадежден вид. Пътят бе задръстен от протестиращи корейци с плакати, някои от които бяха на английски и съдържаха доста обидни думи, а други бяха написани на хангъл, тоест корейската азбука, така че никой не се интересуваше от съдържанието им, защото когато не знаеш нещо, то не може да те засегне, нали така.

Капитан Уилсън ми се ухили широко и изкрещя на шофьора:

— Газ до дупка! Карай през тях!

— Какво? — изписка той.

Уилсън се наведе към ухото му.

— Давай! Натисни клаксона! Карай! Трябва да пресечем този проклет път!

Шофьорът натисна клаксона, даде газ и колата се засили към тълпата от корейци, които безразборно се пръснаха на всички страни.

По някакво чудо успяхме да пресечем, без да убием никого. Поне си мисля, че не убихме никого, защото не се чуха онези ужасни хрущящи звуци от прегазването на нещо живо. Чух как две-три тела силно се блъснаха отстрани в таксито, но се надявах да са се разминали с натъртвания.

— Наистина не биваше да правиш това — казах на Уилсън.

— А?

— Това — поясних и посочих към задното стъкло. — Беше адски лоша идея.

— Но ти направи същото! В „Осан“!

— Където ситуацията бе коренно различна — информирах го аз. — Там се намирахме на военна територия, а тази магистрала е собственост на община Сеул. Освен това тук хората бяха мирни демонстранти, а не озверяла тълпа, която хвърля камъни и коктейли „Молотов“.

Очите му се навлажниха.

— Смяташ, че сгафих?

— И още как — уверих го.

Спряхме пред главния вход на щаба, аз слязох и се наведох към прозореца, откъдето той надничаше като пребито куче.

— Виж, ако загазиш, обади ми се да те защитавам в съда. И не се безпокой, почти не съм губил дело.

Уилсън ме изгледа, после внезапно сграбчи ръката ми и я разтърси. Докато влизах в сградата, все още бълваше благодарности. Офицерите от сухопътните сили може и да не уважават много военните адвокати, но са доста добри в целуването на задници, ако се наложи.

Полковникът, който очевидно служеше за портиер на генерала, вдигна глава и ме изгледа неодобрително. Очите му пробягаха по сандалите ми, спряха се на шарените ми къси панталони и накрая се забиха върху надписа на тениската, който гласеше: „Давай моряко, бий кашиците.“ Май беше проява на лош вкус от моя страна. Човекът сигурно беше завършил академията „Уест Пойнт“, защото очите му наистина пламнаха.

— Кой си ти, по дяволите?

— Майор Шон Дръмънд — отвърнах. — Току-що пристигам, а в хотела ме очакваше съобщение, че ако не се явя тук в петнайсет нула-нула, ще бъда кастриран.

Ухилих се глуповато. Шегата трябваше да стопи леда, да покаже, че съм от нашите, и да предизвика поне съчувствена усмивчица.

Ами, ами. Онзи скочи до тавана и изрева:

— Стигнал си до майор и още не знаеш как да се явяваш пред по-старши офицер?

Аха, значи определено беше възпитаник на „Уест Пойнт“. На тези момчета от западния бряг на Хъдсън никога не можеш да им се накозируваш достатъчно.

Образцово вдигнах ръка до слепоочието си.

— Майор Дръмънд се явява по служба, сър!

Това, изглежда, го умилостиви донякъде. Не много, само донякъде. Отвърна на поздрава ми и ако щете, вярвайте, но неговото козируване беше дори по-образцово от моето. Направо въздухът изплющя, толкова рязко вдигна ръка.

— Ти си адвокатът, нали? — попита.

— Адвокат съм, сър — потвърдих чинно.

— Колегата ти вече е в кабинета на генерал Спиърс.

— Колега ли?

— Точно така — рече той и погледна часовника си. — За разлика от теб тя дойде навреме.

— Тя?

— Какво чакаш още? — излая той и посочи с дългия си строг показалец към резбованата врата.

Разбрах накъде бие. Пристъпих, почуках и влязох в кабинета на генерал Мартин Спиърс, главнокомандващ на всяка военна твар на юг от 38-ия паралел.

Първото, което видях, бе гърбът на жената, застанала пред писалището на генерала. Грива от блестяща черна коса се спускаше като трептящо на вятъра знаме чак до кръста й. Беше ниска и слаба, с широки рамене. Носеше традиционната униформа на жена юрист: тъмносин костюм с панталон на тънко райе, ушит хем да подсилва, хем да тушира сексапила й. Някак си не се връзваше с дългата й коса. Така приличаше на крехка балерина, която неволно е бръкнала в чужд гардероб.

Освен това ме глождеше усещането, че ми е позната отнякъде.

Спиърс отмести пронизващия си поглед от нея и го насочи към мен. Беше слаб, наближаващ шейсетте, с оредяла сива коса, лице на кръвожаден индианец и очи, които сякаш можеха да изстрелват бронебойни снаряди.

Бързо измарширувах напред. Вдигнатите му вежди болезнено ми напомняха колко неподходящо съм облечен. Надявах се, че ако изпълня процедурата както трябва, генералът би могъл, дай боже, да не обърне внимание на този факт. Спрях пред писалището и вдъхновен от изпълнението на полковника, който охраняваше светилището на генерала, изстрелях дясната си ръка към челото си толкова устремно, че едва не го насиних.

— Майор Шон Дръмънд се явява по служба, сър!

Той кимна, после навъсено рече на жената:

— Колегата ви пристигна.

Тя бавно извърна глава и аз едва не паднах от стола. Всъщност не седях на стол, но мисля, че разбирате какво искам да кажа. Катрин Карлсън беше моя състудентка от юридическия факултет в университета в Джорджтаун преди осем години. Всъщност не просто беше в моя випуск, беше първа по успех в него. Беше най-интелигентната форма на живот, която някой беше виждал: завършила с отличие подготвителния курс в Харвард, с пълна стипендия за юридическия, главен редактор на студентския вестник на факултета и — повярвайте ми, като ви го казвам — адски неприятно същество.

Нали сте чували фразата „прехвърчат искри“? Е, тя твърде слабо намеква за онова, което се случваше всеки път, когато двамата с Катрин се озовяхме на една плюнка разстояние. Прехвърчаха такива светкавици, че дърветата около нас лумваха в пламъци. Професорите ни ненавиждаха. Останалите студенти ни ненавиждаха. По дяволите, дори чистачите ни ненавиждаха. Не мразеха лично мен. Нито пък нея. Мразеха двама ни, когато бяхме в комплект.

Целият смисъл на обучението по право е да се изучават, разнищват и обсъждат правни въпроси. Е, точно това правехме Катрин Карлсън и аз. Проблемите възникваха, когато стигнехме до обсъждането, тоест излагането на аргументите „за“ и „против“, защото двамата с нея никога, ама нито веднъж не бяхме на едно мнение. Представете си нашите спорове като философска дискусия между Великденското зайче и Атила Бич Божи, които са седнали да сравняват начина си на живот. Катрин, разбира се, беше зайчето. Аз не бях чак такъв хун, но тя злобно ме наричаше точно така, когато искаше да ме ядоса. А когато пък аз исках да го направя, я наричах Лунатичката, защото убежденията й бяха толкова радикални, че просто бяха напуснали земната повърхност.

През втората година от следването нещата се влошиха дотам, че деканът постанови Карлсън и аз да не посещаваме лекции заедно. След това ни забраниха да се храним заедно в стола. После ни разпоредиха да не минаваме по едни и същи коридори, след това — да не влизаме едновременно в библиотеката, а накрая — и в която и да било сграда. Към средата на третата година дочух слухове, че ръководството на факултета обсъждало прехвърлянето на един от двама ни в някой друг университет — достатъчно далеч, например в Европа или Азия, където никой да не чува как си крещим.

Ние не бяхме просто различни; бяхме яростно, непримиримо, катастрофално противоположни. Дори фамилията й Карлсън не беше истинска. Можете ли да си представите? Беше си избрала този псевдоним, защото родителите й всъщност не бяха официално женени. Поне не и в традиционния смисъл на думата, пред свидетели и свещеник или местен съдия. Семейството на Катрин смяташе, че имената, организираната религия, правителствата, законите и прочие са безвъзвратно останали в историята. Родителите й бяха от движението на „децата цветя“ от шейсетте години, които никога не се върнаха в реалния свят. Дори тогава, докато следвахме право, продължаваха да живеят в една от онези нелепи селски комуни в планините на Колорадо. Името на комуната, както узнах по-късно, било Карлсън. Сега разбирате ли защо я подигравах?

Моят баща, от друга страна, беше полковник от американската армия, който бе изплющял печата с името си върху кръщелното ми свидетелство в деня, в който съм се родил, и ме накара да го запазя. Беше военен от кариерата, малко му оставаше да стане генерал, но беше принуден да се пенсионира, след като бе тежко ранен по време на виетнамската война. Как точно го раниха, е деликатна тема, но ако наистина искате да знаете, простреляха го с арбалет точно в центъра на задника. Що се отнася до политическите му убеждения, достатъчно е да кажа, че баща ми би членувал в дружеството на Джон Бърч, ако не смяташе членовете му за твърде мекушави и недисциплинирани. Освен това не беше фанатик. Този отказ от фанатизъм беше единствената либерална черта в цялото му същество.

Спиърс вече ме гледаше с любопитство, вероятно защото долната ми устна беше започнала да трепери, а очите ми щяха да изскочат от орбитите.

— Майоре, доколкото разбирам, двамата с мис Карлсън се познавате.

— Да, познаваме се — изграчих в отговор.

Тя спокойно поясни:

— Да, Мартин. Всъщност аз и този Атила тук заедно следвахме право.

Ушите ми пламнаха, но не защото ме нарече Атила, а защото не се обърна към него с „господин генерал“ или с „генерал Спиърс“, или поне със „сър“. Нарече го Мартин. Когато си вадите хляба в армията като мен, дори не можете да си представите, че генералите имат малки имена, освен като необходими служебни удължения на фамилиите им, ако например има двама генерали Спиърс и не знаете точно с кого от двамата си имате работа.

Жена като Катрин Карлсън, разбира се, намираше военните чинове за абсурдна, отвратителна черта на едно тиранично общество, излязло направо от „1984“ на Джордж Оруел. Ей такъв човек беше, честно.

Спиърс се облегна назад и по лицето му ясно се изписа, че се опитва да проумее какво изобщо става тук.

— Мис Карлсън, този ли е офицерът, за когото подадохте молба?

— Определено е той — увери го тя.

— Добре. Надявах се, че не съм извикал погрешка някой друг проклет Дръмънд.

— Не, точно за този проклет Дръмънд ви помолих — отвърна мило тя.

Спиърс се наведе напред и погледът му, който излъчваше заплаха дори когато беше спокоен, спря да бъде спокоен.

— Майоре, има ли някаква специална причина да сте облечен по този начин?

— Ъъъ, тъй вярно, сър. Бях на Бермудските острови, в отпуск, когато ми се обадиха от Пентагона и ми беше наредено незабавно да се явя във военновъздушната база „Андрюс“ и да хвана първия самолет С-141 за насам.

— И не можахте да се преоблечете по време на пътуването от Бермудите дотук?

— Ъъъ, на практика не, сър. Виждате ли, не носех униформа. На Бермудите, искам да кажа. Но няма страшно. Помощничката ми беше пратила войнишката торба, която ме чакаше в самолета. Така че сега имам униформа. В наличност. Но просто не ми остана време да се преоблека.

Бърборех пълни глупости, защото преди няколко секунди самообладанието ми беше дезертирало. Генералът се облегна назад, обмисли отговора ми и без съмнение сметна, че съм някакъв рядко срещан вид идиот.

— Знаете ли защо сте тук? — попита той с ясно изразена интонация, както родителите говорят на бебетата.

— Съвсем не, сър. Освен онова, което чух да обсъждате с мис Карлсън. Предполагам, че тя е поискала да работим заедно.

Казах всичко това, като безуспешно се опитвах да прикрия изумлението си.

— Предположението ви е вярно.

— Мога ли да попитам по какво ще работим заедно?

Спиърс започна да си играе с кокалчетата на дясната ръка. Чух как едно-две от тях изпукаха — толкова силно, сякаш беше строшил костта.

— Следите ли делото „Ли Но Те“?

Нещо в стомаха ми се преобърна по най-гаден начин.

— Чувал съм за него — признах си. — Някакъв войник катюса, който бил изнасилен и убит.

— Именно — рече генералът. — Но не точно в този ред. Първо бил изнасилен, после — убит.

Устните му се изкривиха от отвращение и той добави:

— След което е бил изнасилен отново.

Катрин взе думата:

— Наеха ме от Организацията на военнослужещите хомосексуалисти да представлявам един от обвинените. И тъй като военните съдилища изискват цивилните адвокати да имат съветници от юридическия корпус, аз поисках да извикат теб.

Едва не се задавих от изненада. Нали разбирате, обвиненият военнослужещ има правото, ако той или тя пожелае, да бъде защитаван от цивилен адвокат вместо от униформен, стига да е готов да му плати. Военният наказателен кодекс обаче, който е приет специално от Конгреса за нуждите на въоръжените сили, в някои отношения драстично се различава от общоизвестния наказателен кодекс за цивилни граждани. И тъй като от цивилните адвокати не се очаква да познават особеностите на военното право, е просто задължително да имат подръка квалифициран офицер от юридическия корпус, който да ги съветва. По този начин, ако обвиненият загуби делото, той не може да обжалва въз основа на констатацията, че цивилният му адвокат не различава 105-милиметров снаряд от пехотински сержант.

Изражението върху ястребовото лице на Спиърс изведнъж стана заплашително. Сега очите му се впиваха и в двама ни едновременно.

— Добре, слушайте. Извиках ви, защото искам да ви отправя няколко предупреждения.

После многозначително се вторачи в мен и продължи:

— Дори не мога да ви опиша колко чувствителен и взривоопасен е този процес. Ли Но Те беше син на Ли Юнг Ким. Министър Ли е не само мой близък приятел, той е мъж с легендарно минало в тази страна. Цялата история е на първите страници на вестниците в целия полуостров всеки божи ден през последните три седмици. Тук имаме деветдесет и пет американски военни бази и в този момент всяка от тях е обградена от демонстранти. Появиха се в момента, в който арестувахме и отправихме обвинения срещу тримата американски военнослужещи, замесени в това престъпление.

Погледнах към Катрин. Тя сякаш слушаше с едното ухо, но по-голямата част от информацията просто излизаше през другото.

Беше изключено генералът да не е забелязал театралното й безразличие, но въпреки това продължи:

— Намираме се на този полуостров от 1945 година и, честно казано, списъкът с престъпленията, извършени от наши военнослужещи срещу корейски граждани, може да напълни цяла библиотека. На хората тук им писна. И имат право. Убийства, изнасилвания, грабежи, педофилия — каквото и да се сетите, вече сме го вършили. Най-вероятно поне по стотина пъти. Достатъчно ядове си имаме, ако кореец извърши престъпление срещу друг кореец. Но когато го направи американец, става двойно по-зле. Първо, защото сме чужденци, и второ, защото е проява на расизъм. Това престъпление обаче минава всякакви граници — изнасилване, убийство и гавра с труп. Всеки би се отвратил от такова нещо. Корейците са побеснели както никога досега. Разбирате ли какво ви говоря?

Катрин пристъпи от крак на крак и започна да оглежда ноктите си, сякаш искаше да каже: „Не може ли този да свършва с конското, защото имам ужасно важна среща с маникюристката си.“

— Не, Мартин — рече тя, — не разбирам. Какво точно искате да кажете?

Ако току-що не бях назначен за помощник-адвокат на един от обвинените, като нищо щях да предупредя Спиърс да бъде адски внимателен с отговора си. Просто не можеше да си позволи да изглежда предразположен или предубеден по въпроса за вината или невинността на обвинените. Все пак бяхме в армията и ако Катрин успееше да докаже, че по някакъв начин той използва четирите звезди на пагоните си, за да повлияе върху съдбата на клиента й, щеше мигновено да предизвика прекратяване на делото във всеки съд в Ню Йорк. А още по-важното беше, че самата Катрин Карлсън беше трийсет и три годишна жена с лице на ангел и огромни, привидно невинни смарагдовозелени очи, с които изглеждаше толкова млада, сякаш дори още не беше завършила юридическия факултет.

Този камуфлаж прикриваше вероятно най-безскрупулния и отмъстителен адвокат, който съм виждал.

Генералът примигна няколко пъти, преглътна мъчително и заяви:

— Онова, за което ви предупреждавам, мис Карлсън, е да бъдете адски внимателни. Ситуацията е взривоопасна. Няма да допусна никой да си играе с кибрита.

Тя погледа тавана в продължение на няколко секунди, сякаш броеше звездите, само дето единствените звезди в кабинета бяха четирите върху пагоните на господина срещу нас — факт, който тя откровено пренебрегваше.

Аз обаче — не. Съвсем не.

— Да не би да намеквате, че не мога да представям клиента си в пълната степен на своите юридически възможности? — попита тя.

— Не съм казвал нищо подобно — възрази той, но не звучеше никак убеден в думите си.

— Тогава какво точно искате да кажете, Мартин?

— Казвам, че не искам това дело да се гледа под прицела на медиите. Престъплението включва хомосексуализъм, а всички знаем какво означава това. Но трябва да разберете, че то влече след себе си и сериозни дипломатически усложнения. Ако кажете нещо погрешно, ще възпламените демонстрациите. Ще пострадат хора. Не правете цирк от това дело.

Катрин се подпря на писалището на генерала и се наведе напред, докато лицето й не се озова на няколко сантиметра от неговото, после заговори с леденостуден глас:

— Искам да бъда пределно ясна. Клиентът ми е обвинен в убийство, некрофилия, изнасилване и многобройни по-дребни престъпления. Застрашава го смъртно наказание. Ще направя всичко, което е по силите ми като адвокат, за да го защитя. Ще наблюдавам с четири очи както вас, така и всеки друг новоизпечен диктатор в униформа. Ако направите нещо, само едно нещо, което да ме възпрепятства да защитавам клиента си, ще прекратя това дело по-бързо, отколкото можете да си представите. А след това на вас ще ви се наложи да обяснявате на корейците защо моят клиент е бил освободен, а вие сте се прецакали.

Тя изправи рамене, за да демонстрира целия си ръст от метър и шейсет, и свирепо изгледа генерала.

— Разбрахте ли това, което току-що казах, Мартин?

Горкият генерал Спиърс едва сега започваше да усеща какво е трябвало да търпя през трите години на следването си в Джорджтаун. Само че това разкриваше едва половината от възможностите на Катрин Карлсън. Може би дори четвъртината. Беше наистина опасна гаднярка и вярвам, че към този момент вече сте съгласни с мен.

Лицето на генерала почервеня и той стисна юмруци, защото определено не бе свикнал да разговарят с него по този начин. Освен това искрено се тревожеше за сигурността на трийсетте хиляди американци, за които отговаряше, както и за военния ни съюз с Корея, който като нищо можеше да се разпадне след подобно дело. Съчувствах му с всички сили.

Тъкмо да отворя уста и да го уверя, че не само ще се държим прилично, но и адски ще внимаваме, когато Катрин рязко се обърна към мен.

— Нито дума! — изсъска тя. — Поисках те за помощник, но делото по защитата водя аз. Ще изпълняваш нарежданията ми, иначе ще подам оплакване и ще загубиш адвокатските си права за непрофесионално поведение.

Усетих как лицето ми пламва от кръвта, която нахлуваше в него, и дълбоко си поех въздух няколко пъти. Погледнах към генерал Спиърс. И той гледаше към мен. Очите му не изразяваха особена симпатия. Всъщност онова, което ми казваше, беше да установя контрол върху Катрин Карлсън, при това моментално, защото, ако не успея, ще окачи топките ми за украса на коледната си елха.