Кристина Дод
Опасност в червена рокля (9)

Девет

Гейбриъл се облегна в стола си и се усмихна. Добре се беше получило. Даже много добре.

Хана от своя страна остави слушалката и седна с ръце в скута и озадачена усмивка на лицето.

— Ти флиртуваше с този мъж. — Госпожа Манли се обърна настрана и се вгледа в Хана.

— Не, не съм. — Сепната, тя се изправи. — Защо го казвате? Говорихме за охраната.

— Това, което казваше и начинът, по който звучеше бяха две съвсем различни неща. — Сега, когато имаше с какво да занимава съзнанието си, госпожа Манли съвсем не изглеждаше толкова уморена.

Хана спря и помисли.

— Може би. Но… о, добре. — Тя се засмя. — Той има приятен, дълбок глас, но то е като да слушаш диджей по радиото, а после да го видиш на живо. Мъжът, който изглежда с толкова страхотен характер и невероятен глас се оказва шейсетгодишен, плешив и сто и двайсеткилограмов.

— Толкова ли си куха, че да гледаш външността? — Госпожа Манли имаше режещ глас и такъв маниер да обижда хората, че накара Гейбриъл да се пита как някой не я е ликвидирал още преди години.

Но Хана добре й го върна:

— Можете да сте сигурна. Ако някога си намеря мъж, той ще е на моята възраст. Да се грижа за болни ми е професия. Но нямам желание да се грижа за старческите недъзи на съпруга си. Не и ако не съм сигурна, че той ще е до мен, за да ми отвърне със същото. Човекът, за когото ще се омъжа, трябва да се грижи за здравето си. Да се храни правилно и да тренира.

Гейбриъл побутна с пръст корема си. Беше толкова зает с инсталирането на камерите и микрофоните, че беше изоставил фитнеса. Ако не внимаваше, щеше да кисне пред мониторите часове наред, запленен от Хана Грей. А както казваше на хората, когато ги назначаваше: „силното тяло е едно от изискванията за работа в охранителна фирма“. Не би им позволил да бъдат в по-ниска от върхова кондиция и очакваше същото от себе си.

Спусна се на пода и започна серия коремни преси.

— Ами плешивостта? — попита той монитора. Не че го интересуваше. Той имаше права черна коса, но мъжете наследяват гена за плешивост по майчина линия… а той не знаеше нищо за рода на майка си.

— Колкото до косата — каза Хана, — предполагам, че не ме интересува.

— Че защо да те интересува? Когато си купуваш жребец, не му гледаш гривата.

Гейбриъл пъргаво се надигна от пода и зяпна монитора.

— Истина е. — Хана стоеше до леглото и изглеждаше напълно сериозна. — Макар да не съм убедена, че това, което има значение, е размерът на пакета. Винаги съм смятала, че един мъж може да язди, независимо от „екипировката“, ако е достатъчно умен да отдели време да загрее кобилката си.

Гейбриъл отдавна не беше извършвал наблюдение лично — не му се налагаше. Все пак беше шефът. А някога, по времето, когато го правеше, ставаше дума за изневеряващи съпрузи и други подобни. Никога не беше наблюдавал жени да разговарят за мъже. И определено никога не беше предполагал, че един разговор за мъже и за техните сексуални действия може да се води толкова… хладнокръвно.

Беше стреснат. И объркан. И заинтригуван.

— Не забравяй. Трябва да сваля с финес. — Госпожа Манли прозвуча така, сякаш преподаваше в училище за езда.

— Да, няма нищо по-лошо от мъж, който се прекатурва от седлото, преди да се върне обратно в конюшнята. — Хана не знаеше ли, че не трябва да говори за секс с жена, два пъти по-възрастна от нея?

— Знаете ли — каза тя, — откакто майка ми почина, никой не се е интересувал толкова от мен, че да ме пита какво търся в един мъж.

— Интересен случай си ти, Хана Грей. Красавица си. Би трябвало да въртиш света на малкия си пръст. — Госпожа Манли потропа с пръсти по корицата на книгата. — Вместо това си толкова предпазлива, че се криеш в болнични стаи да се грижиш за стари хора.

Явно засегната, Хана каза:

— Не се крия! Болните се нуждаят от мен.

— Не казвам, че не се нуждая от теб. Ти ме убеди, че се нуждая.

Аха. Тя я убедила, значи. Точно както Карик му беше казал.

— Но ти наистина се криеш. И аз се питам защо. — Госпожа Манли се отпусна на възглавницата, наблюдавайки Хана замислено. — Не е възможно Джеф Дресер да е причината.

— Не. — Хана прозвуча категорично.

— Какво „не“? — Веждите на старата дама излетяха нагоре.

— Не, не играя тази игра. Нямам намерение да ви показвам белезите си, защото скучаете.

Госпожа Манли почти се усмихна.

— Може би защото аз съм ти показала моите?

— Не е трябвало да го правите, ако не сте изпитвали необходимост.

Какви белези? Каква необходимост?

Госпожа Манли продължи да дразни Хана.

— Ти би искала да се интересувам от теб.

— Не по такъв начин. Установила съм, че покажа ли си уязвимото място, винаги се стига до изкормяне.

— Ти си плашещо потаен човек. Питам се какви тайни криеш.

Да, госпожо Манли, не сте единствената.

Само че госпожа Манли явно усети, че е притиснала Хана до крайност.

— Говорехме за идеалния мъж. Искаш да е млад, който се грижи за здравето си, по възможност с коса. Какво друго? — Преди Хана да успее да отговори, госпожа Манли вдигна пръст: — И не ми пускай някакви безсолни шеги. Какво искаш наистина?

Хана отговори толкова бързо, че Гейбриъл разбра, че дълго е мислила над това.

— Искам мъж, който да не ме използва — не искам да бъда средство за отмъщение или красива вещ, която дава на мъжа престиж. Харесвах стария господин Дресер и оценявам наследството, но не ми харесваше да съм тази, която му помага да даде на семейството си урок… освен това си мисля, че е знаел, че хората ще започнат да говорят, че съм спала с него. Не искам да бъда използвана така отново.

— Какво друго?

— Искам мъж, който да не ме лъже. Искам да знам истината за него и когато сметна, че го познавам, ще му кажа истината за себе си. — Хана прокара пръсти през русата си коса. — Толкова ми е писнало от мъжете и лъжите им. Джеф Дресер разправя пред сестринската комисия, че съм откраднала семейното сребро и съм чукала баща му, докато среброто подрънква в колата му от единствения път, когато дойде да посети баща си.

— Нещо друго! — Госпожа Манли беше настоятелна, любопитна и на Гейбриъл му се прииска да я аплодира.

— Искам мъж, който да е около мен. Не като баща ми, който си живеел най-спокойно тук, но избягал, като дошъл моментът да прояви някаква отговорност. О, споменах ли, че очаквам от рицаря си на бял кон да няма съпруга? — Хана погледна госпожа Манли. — Съжалявам. Нямах предвид…

Госпожа Манли й махна с ръка.

— И двете носим едни и същи бойни белези. — Тя протегна ръка към Хана.

Хана я пое.

Старицата продължи:

— Трябва да вярвам, че някъде, някога все някоя жена ще се омъжи за мъж, който е честен, смел и верен, и двамата ще живеят щастливо до края на живота си. Ако не вярвах в това, ако не вярвах в любовта, щях да съм си заминала много отдавна.

Хана гледаше старата госпожа Манли с изненада и явно трогната.

— Предполагам, че щом вие, измежду всички хора на земята, можете да вярвате, значи и аз мога да вярвам.

— Добро момиче си ти. Искрено. Силно. С морал, какъвто вече не виждам. Съжалявам за онова, което ще се случи, но ти трябва да си. — Умът на госпожа Манли явно се отклони в друга посока, когато завърши:

— Няма друг.

Хана очевидно си помисли същото, защото се наведе по-близо и попита:

— Госпожо Манли, добре ли сте?

Жената гледаше напрегнато.

— Не ми харесват тези непостоянни настроения. — Хана се освободи. — Нека проверя отново кръвната ви захар.

Старицата сякаш внезапно се върна в настоящето.

— За бога, няма ми нищо на кръвната захар. Стара съм и съм уморена, и ако всичко върви по план, скоро ще умра. Нямам ли право да се замислям от време навреме?

— Да, а аз имам правото да проверявам кръвната ви захар, когато поискам.

Гейбриъл гледаше как Хана се подготвя и не можеше да не признае колко добре се справя с целия този фарс. Ако не знаеше, като нищо щеше да повярва, че е разочарована от любовта. Ако не беше видял онази сцена долу на стълбището, можеше да повярва, че Хана се грижи за госпожа Манли. Ако Карик не му беше казал какво е направила и Нелсън и щата Ню Хемпшир не бяха подкрепили думите на Карик, той можеше да повярва, че тя е самата честност и почтеност.

Щеше да повярва… но не го направи. Той беше здравомислещ човек. Всички доказателства показваха Ханиното коварство. А Гейбриъл бе прекарал прекалено дълго в търсене на семейството си, на кръвните си полубратя и най-после ги бе намерил. Четирима братя, всичките добри мъже.

Така че той вярваше на брат си Карик.