Кристина Дод
Опасност в червена рокля (12)

Дванайсет

Хана изтича от къщата и се отправи нагоре по пътеката към скалата, после се спусна надолу, без да намалява или увеличава темпото. Студеният вятър духаше на пориви откъм океана, вълните се разбиваха в скалите, соленият въздух я мамеше напред. Тя не изпускаше от поглед бързо движещите се облаци, знаейки отлично, че не иска да бъде хваната на две мили от къщата, когато прииждащата есенна буря се разрази.

Но пък не искаше и да се върне. Последните приготовления на партито за Хелоуин, напрежението да знае тайната на госпожа Манли, проверката на самото имение „Балфур“ правеха всяко тичане по-важно от предишното. Беше започнала да слабее; панталоните й за джогинг се въртяха около кръста, и не защото ластикът беше остарял или се бе отпуснал. Загрята от бягането, тя спря на маркера за първата миля, съблече суичъра и го върза около кръста си. Обхвана с поглед пейзажа; беше сама, с изключение на един турист, който седеше на най-високото място на имота с бинокъл в ръце. Крайбрежната ивица на Мейн беше с богата девствена природа и привличаше любители и колекционери на птици от цял свят. Този тип беше дързък, седеше там с плетена шапка, смъкната ниско над ушите, и огромно мъхесто палто, загърнато около тялото, гледаше как чайките правят лениви кръгове във въздуха, след което рязко се спускат към водата. Тя помаха с ръка, макар да не мислеше, че той е способен да забележи нещо толкова незначително като човешко същество.

Непознатият се сепна, но й махна в отговор.

Може би не беше чак такъв смотаняк, за какъвто го беше взела.

Тя затича отново, забивайки поглед във върха на следващия хълм, когато слушалките й избибипкаха. Никой никога не й бе звънял по време на джогинг, така че това не бе добър знак.

Тя намали темпо, извади мобилния си телефон от джоба и погледна екрана, очаквайки да види номера на имението „Балфур“. Но не, макар цифрите да й се сториха смътно познати. Докосна слушалките с ръце.

— Ало?

— Хана? Удобно ли е? — Дълбокият глас звучеше също смътно познато, топъл и мек, като че грижовна ръка се спускаше по гърба й.

В следващия момент загря.

— Трент. Трент Сансуси.

— Сетихте се. Поласкан съм.

Сигурно беше звънял в къщата и беше взел оттам номера на мобилния й телефон. Но защо? Гласът му се промени, стана загрижен.

— Да не сте болна? Звучите сякаш имате сърдечен пристъп.

Тя се засмя и отново ускори крачка.

— Тренирам.

— Задъхана сте.

— Тичам в момента. Нормално е. Какво мога да направя за вас?

— Сюзън Стивънс е свободна и бих искал да се уговорим кога да дойде и да направи магиите си. — Той беше напълно делови, гласът му с акцент от Източното крайбрежие прозвуча малко по-бостънски от преди. — Бих искал да я доведа там преди партито.

— Аз също. След колко време може да е при нас?

— Утре, ако искате.

— Утре е идеално. Двете с госпожа Манли сме разтревожени за ситуацията в момента.

Той застана нащрек — пролича по гласа му.

— Защо? Видели ли сте нещо? Чули ли сте?

— Ъъъ… не. — Не можеше да му каже, че има чувството, че къщата я следи. Сигурно щеше да реши, че е луда, защото… ами, то звучеше като лудост. И макар да се убеждаваше, че си внушава, усещането, че е наблюдавана, не изчезна.

Той сигурно бе доловил колебанието й, защото произнесе строго:

— Трябва да ме информирате, ако подозирате нещо.

Така че тя му каза лесната част, фактическата част.

— Подозирам, предвид обвиненията от страна на правителството, че госпожа Манли крие информация за Натан Манли и състоянието му, че съществува вероятност някой да иска да притисне госпожа Манли да разкрие какво знае и че това може да е насилствено. — Тя не добави, че Карик Манли е първият в нейния списък със заподозрени. Повечето хора не забелязваха тази мръсна страна на Карик, а и тя самата не допускаше, че той е способен да прибегне до кръвопролитие.

Бедата беше, че когато се запозна с него, никога не би заподозряла, че може да иска от нея да шпионира майка му, нито пък че ще започне да я шантажира да прави каквото той иска.

— Аз също се тревожа за това. Надявах се да не ви е хрумнало.

— Радвам се, че не омаловажавате страховете ми. — Тя изкачи с усилие другия хълм. — Понякога се чудя дали не ставам параноична.

— Само защото сте параноична не означава, че те не са действителни.

Тя се засмя.

— Наистина, когато се касае за опасност, жените са склонни да игнорират инстинктите си, а не би трябвало. — Трент прозвуча толкова мило и загрижено, че тя отново изпита онова чувство за грижовна, топла ръка, която я гали по гърба. — Има ли нещо определено, което ви безпокои?

Какво толкова? Можеше да му каже. Сигурно беше чувал и по-глупави неща.

— Къщата е стара и скърца, когато духа вятър, заради това ми се струва, че чувам стъпки. Става дума за нещо повече от парите. Самият Натан Манли не е виждан, откакто е изчезнал. — Колкото и да се опитваше Хана, не можеше да забрави увереността на госпожа Манли, че някой е убил Натан и че той планира отмъщение. — Предполагам, сега ще кажете, че се страхувам от призраци.

— Страхувате се от призрака на Натан Манли? Аз мисля, че той е все още жив някъде.

— Така казват, но никой не знае със сигурност, нали? — Хана бе казала прекалено много и се спря, връщайки се към фактите. — По-скоро се страхувам от неканени гости, особено след като аз ще съм тази, която ще брани госпожа Манли.

— Е, сигурно и прислугата ще се намеси. Икономът?

— Нелсън ли?

Трент замълча за дълго.

— Тогава значи сте права да се чувствате некомфортно. Така че ще изпратя Сюзън утре в десет.

— Десет е добре. — Така щеше да е сигурна, че ще успее да облече госпожа Манли, да я нахрани и да й даде лекарствата, преди да се появи Сюзън.

— Ще инсталираме охранителните устройства колкото се може по-скоро.

— Благодаря ви. — На Хана й хареса, че той не я накара да се чувства глупаво.

— Е… колко ще тичате?

Колко ще тичам! Тя повтори въпроса наум. Трент не беше изключил телефона. Опитваше се да завърже разговор.

Тя се отпусна и се усмихна. Права ли беше госпожа Манли? В последния им разговор имаше флирт. Дали на него това му харесваше?

— Тичам от две до четири мили дневно в зависимост от времето и това с колко време разполагам.

— Времето днес не изглежда много хубаво. — Тя чу бриза да свири в слушалките й; явно и той се намираше навън.

— Да, така е. — Тя погледна към облаците, високи и морави, заплашителни на хоризонта. Обърна се и се насочи обратно. Три мили, изкачване и слизане, после през горичката и покрай скалата, до къщата. Замислена и обезпокоена за сметката на госпожа Манли, тя не беше обърнала внимание. Беше се отдалечила прекалено много. Щеше да се намокри здравата.

— Защо тичахте толкова далеч?

— Понякога имам нужда да избягам.

— Трудна жена е. Имам предвид госпожа Манли. Баща ми винаги го е казвал.

Хана се наежи при неговото предположение, че госпожа Манли е причината, която я кара да бяга от къщата „Балфур“.

— Имала е толкова много разочарования в живота си — съпругът й, синът й, — и толкова отговорности лежат на плещите й. Това я е накарало да си изгради защитна броня, но вътрешно е добра жена.

— Хубаво е, че я защитавате. — Той опитваше оттук, оттам, като човек, който знае, че е стъпил накриво, но няма представа защо или как. — Може би ви напомня за майка ви?

— Мили боже, не. Майка ми беше… — Хана се засмя гласно. — Ако погледнете joie de vivre^[1] в речника, ето това е моята майка. Животът не беше добър към нея, но тя никога не му позволи да я пречупи.

— Изглежда е била страхотна. — Той отново прозвуча предпазливо.

Хана предположи, че се е държала малко дръпнато, затова продължи да бъбри:

— Настояваше да пътуваме, да се забавляваме, да се радваме на себе си, когато можем. Ходехме на Ренесансовия фестивал всяка година и тя винаги ми купуваше подарък — шал или пръстен, или пък смешно лице, изрязано върху дървен чеп. Мама говореше френски гладко, обичаше френската култура, обожаваше френските ястия. Така че се хранехме веднъж седмично в едно малко кафене, специализирано в готвене на селска френска кухня. След това винаги си разделяхме десерта — шоколадов мус или еклер, или белгийска палачинка. През ваканциите обикновено пътувахме с кола до хотел в Пенсилвания или някъде близо, но една година, когато бях четиринайсетгодишна, един от докторите й спечели пътуване до Прованс и каза, че нямал време да отиде, така че й го отстъпи.

— Просто така, отстъпи й го?

В гласа му се долови остра нотка. Цинизъм, предположи тя. Но побърза да го увери:

— Той беше добър човек. Мисля, че д-р Макалистър го направи, защото знаеше колко много мама иска да отиде там. Мисля, че това беше най-хубавото време в живота й. Във всеки случай знам, че беше най-хубавото за мен. — Сълзи задавиха Хана.

Споменът за онези дни изникна толкова ярко в съзнанието й: как седи в малко бистро, как вдишва цъфналата лавандула и гледа майка й да обръща лице срещу топлото слънце и да се усмихва…

Хана спря да тича, обърна се и погледна приближаващата буря, надявайки се, че задавеното й дишане е прозвучало като задъхване.

Трент изчака достатъчно, за да може тя да си поеме дъх.

— Какво й е имало? — Не звучеше любопитно, а като човек, който сякаш наистина се интересува.

Пак тази ръка, която я гали грижовно по гърба, успокоява болката й.

Право под нея тънкият пясъчен бряг стоеше оголен от ниска приливна вълна. Тъмният грохот на вълните зовеше Хана, а една тясна пътечка се виеше през скалите и малините. Непокорна по природа, тя изостави павираната пътека и пое по дивата.

— Страдаше от ревматоиден артрит. — Хана се хлъзна по камъчетата, но продължи да върви.

— Хана? — Трент прозвуча разтревожено. — Още ли тичате?

— Наистина тичам. — Брегът се приближи. Изви се вятър. Океанът стана по-бурен. Но Хана продължи да говори. — Последната смяна на тазобедрена става беше трудна. Тя беше преживяла толкова много, разбирате ли, и ние винаги съществувахме на ръба. Шефът й не й влизаше в положението — всъщност господин Уошингтън би подхождал идеално на герой в роман на Дикенс, — състоянието на мама се влошаваше все повече. — Пътеката свърши три стъпки над пясъка. Хана скочи. Приземи се. Позволи на краткия триумф да отнесе горчилката на думите й. — Тичаше да изпълнява поръчките му, падна по стъпалата и умря.

— Боже мой, това е ужасно. На колко години сте били тогава?

Хана отиде на плажа, мокрият пясък проскърцваше под обувките й.

— На шестнайсет, но вярвате или не, бях напълно способна да оцелея. — Тя се гордееше с това.

— Как? Как едно шестнайсетгодишно момиче без родители успява да получи бакалавърска степен за медицинска сестра?

— Главно със стипендии. Господин Уошингтън настоя да ми отпуска малка сума, но тя едва стигаше да покрива разходите ми за живеене. Той бе уважаван адвокат, разбирате ли. — Пръски обляха лицето й. Облаците ставаха все по-тъмни.

— Трябва да сте се засегнали. Сигурно сте искали да си отмъстите, ако не на него, то на други мъже, които са безучастни мръсници.

Това не й хареса. Трент прозвуча като специалист по популярна психология, поканен в радиошоу.

— Трудно е да спреш да се надяваш, че някой ден кармата ще застигне господин Уошингтън, но гледам да не мисля за това. Майка ми също имаше причини да е ожесточена, но отказа да бъде такава. Казваше: „Трябва да живеем с малко, да си създаваме щастие, иначе за какво е цялото това страдание“? И беше права. Знам го. — Пред нея скалата, надупчена от плитки пещери, стърчеше над вълните. Хана не искаше да поема по късата, стръмна пътека, която води към върха, обратно към цивилизацията, към къщата „Балфур“, към госпожа Манли и нейната болест, към предизвикателните й молби и към своите собствени непоносими отговорности.

Но какво друго можеше да направи? Вълните, които се разбиваха в брега ставаха все по-високи и по-високи. Ако останеше тук, щяха да я отнесат.

Така че се изкачи.

— Чувам океана. Още ли сте на пътеката?

— Защо да не съм? — Тя вдигна очи нагоре, когато стъпи на паважа, и забеляза туриста, който наблюдаваше птиците, застанал на най-високата скала, да оглежда с бинокъл района. Бинокълът я хвана, защото той спря неподвижно, сякаш бе търсил точно нея. След миг продължи да се движи.

Искаше й се да каже на този глупак, че при такава буря дори чайките кацат на земята. Но той се намираше прекалено далеч и докато го гледаше, го видя да сяда отново и да сканира хоризонта.

Първите студени капки дъжд паднаха на челото й. Тя развърза суичъра си, облече го и затича, преди да си е вдигнала качулката.

На Трент каза:

— Благодаря ви, че ме попитахте за майка ми. Нямам възможност да говоря за нея много често. Когато тя умря, приятелите ми се бояха да я споменат от страх, че ще се разплача, а после всички я забравиха… освен мен. Така че това беше мило от ваша страна, макар и малко едностранчиво.

— Интересно ми беше. Чувствам се сякаш съм надникнал в душата ви и съм разбрал защо сте станала медицинска сестра.

— Да, около мен няма загадки.

— Не е истина. Много жени биха решили, че са си свършили работата и биха се заклели никога да не се грижат за друг пациент.

— Вместо това аз исках да спася света. — Силен порив на вятъра я блъсна отстрани. Тя залитна, изправи се и продължи да тича. — Д-р Алистър ми каза, че трябва да преодолея това, иначе ще изгоря, и беше прав. На двайсет и четири съм, последните ми трима пациенти бяха възрастни и починаха, докато се грижа за тях, и не мога да поемам повече. Следващият ми пациент ще бъде по-млад, човек, когото мога да науча да живее, а не да му помагам да умре.

— Даа, не е приятно… да трябва да им помагате да умрат. — Гласът му прозвуча глухо, сякаш говореше през някакъв плат. — Госпожа Манли скоро ли ще умре?

— Сега е в по-добра форма, отколкото когато дойдох — отвърна Хана остро. После въздъхна: — Но все пак няма да живее вечно. А и самата тя не иска.

Заваля по-силно и не беше сигурна какво го чу да казва, но й прозвуча като: „Така ли се успокоявате?“.

Небето се разтвори с грохот. Дъждът плисна като из ведро, напълни обувките и намокри дрехите й.

— Трябва да вървя — извика тя.

— Ще ви се обадя друг път — отвърна й той.

Тя затвори телефона си и се затича с всичка сила към къщата „Балфур“.

Възможно беше да е плешив. Възможно беше да е нисък. Или дебел. Но не бе водила толкова приятен разговор от години.

Разбира се, тя бе тази, която говореше предимно.

Въпреки дъжда, който капеше от носа и брадичката й, се усмихна. Следващият път, когато се обадеше, разговорът щеше да е по-балансиран. Щеше да му зададе няколко въпроса.

Следващият път.

В изблик на настроение тя се изкачи на бегом по стъпалата към верандата и се обгърна с ръце от удоволствие. Беше й казал, че ще й се обади пак.

Обръщайки се, тя отправи поглед отвъд имението и видя любителя на птици да скача от скалата и да тича към павираната пътека.

Хана се надяваше той да се прибере, преди да е ударила мълния.

* * *

Вместо да се върне обратно в имението „Балфур“, Гейбриъл пое по дългия обиколен път, извън обсега на прозорците, връхлитайки задъхано през задната врата и изкачвайки се бързо по стъпалата. Изтръска коса в стаята си, после влезе в банята. Остави бинокъла на тоалетната масичка и пусна мокрите си дрехи върху напукания линолеум на пода.

Боже, Северът беше отвратителен през зимата. И още по-лошо, северняците те гледаха в очите и ти казваха, че това не било зима, а есен.

Той пусна горещата вода на душа и когато парата започна да се издига във ваната, влезе вътре. Беше измръзнал толкова много, че пръстите на краката го боляха, потръпваше от студ, но не можеше да отрече, че днес бе научил много.

Бе разбрал защо Хана се справя с такава лекота с артритни пациенти. Как е научила занаята на изнудването и защо си мислеше, че това е толкова лесен начин да се правят пари. Беше разбрал дори защо тя смяташе, че има правото. Ако му беше казала истината — а от проучванията, които беше направил — начинът, по който се бе справила със смъртта на майка си — излизаше, че си е била кучка от шестнайсетгодишна.

Но той също така бе научил, че определено майка й, й липсва. Хана беше обичала майка си. Беше обожавала майка си. Майка, която я бе родила без брак. Която бе приела пътешествие, предоставено й от нейния доктор. И все пак… не доказваше ли нейната привързаност към майка й, че тя не е някакъв сухар, не е лишена от емоции?

Даа. Доказваше.

Беше разбрал и нещо друго.

Беше разбрал, че му харесва начинът, по който тя се движи. Дори от разстояние, през бинокъла, се виждаше, че тя има атлетически умения и издръжливост.

Но също така… беше признала, че госпожа Манли ще умре скоро.

Добре, де. Но пък изглеждаше като жената на мечтите му.

И все пак не можеше да й вярва. И не си позволяваше да я обикне.

Но нямаше търпение да говори отново с нея.