Кристина Дод
Опасност в червена рокля (17)

Седемнайсет

Хана видя как усмивката му се стопява. Той погледна към сплетените им ръце, после вдигна очи към лицето й.

Тя не можеше да види очите му. Маската покриваше челото и страните му, и беше спусната върху носа и отстрани към брадичката му. И въпреки това тя знаеше, че той я вижда по-добре и по-пълно от всеки друг, който я бе виждал преди.

Изчака, останала без дъх, да заговори, да флиртува, да каже нещата, които беше казвал в продължение на цяла седмица по телефона — нещата, които бе казал снощи.

— Танц? — попита той.

Това беше късо.

— Само защото госпожа Манли ми нареди да го направя — отвърна тя.

Той се засмя тихо, подигравайки се на колебанието й, и я притегли рязко и бързо в ръцете си.

— Това ви харесва.

— Какво?

— Че не се налага да вземате решение, че друг го прави вместо вас. — Гласът му прозвуча глухо. Глухо и малко… отдалечено.

Ларингитът, напомни си тя.

— Ласкаете се, че бих танцувала с вас, без да ми заповяда? — попита тя.

— Не знам. — Той я повлече към танцовата площадка в бавен фокстрот. — Май сте голяма страхливка, а?

Тя си пое бързо дъх при изкусния му, бърз като рапира тласък напред, после назад.

— Това е просто танц. — Тя изчака, доволна от умния си отговор.

— А ядрената експлозия е просто голям фойерверк.

Беше ласкателно… но изглеждаше като истина.

— Добре. Печелите този рунд.

— Така е по-добре — промърмори той.

— Как е по-добре?

— Просто се отпуснахте.

— Откъде знаете?

— Бяхте напрегната в последно време.

Откъде би могъл да знаеш?

Той я завъртя в полукръг, държейки я близо до себе си, водеше я така уверено, че тя го следваше интуитивно.

— Гласът ви.

— Гласът ми е бил напрегнат?

— Аха. — Усети топлия му дъх върху главата си.

— А сега не е?

— Не е напрегнат. Усеща ме. — Отново я завъртя.

Интересно. Тя се чувстваше много напрегната, когато попита:

— А вие?

— Аз също ви усетих силно. Снощи.

Тя се опита да го отблъсне.

Той я възпря, държеше я близо.

— Снощи, след като говорихме… мислихте ли за мен?

— Да разговаряме беше много приятно. — Това прозвуча сухо и студено. — Винаги съм се радвала на разговорите ни.

Тя усети раменете му да потръпват, сякаш потискаше смях.

Дръпна се назад и вдигна очи към него:

— Какво?

— Моята реакция на снощния ни разговор беше повече от приятна. Аз бях…

— Били сте…

— Жадувах да се запозная с моята загадъчна жена.

Начинът, по който произнесе „жадувах“ я накара да потрепери.

Той й се усмихна, полуусмивка, която й каза, че го е усетил, и че знае защо.

— А… — Тя направи пауза. — А доволен ли сте от онова, което виждате? Но не, това не беше въпросът, който искаше да зададе. — Достатъчно добре ли се описах?

— Познах ви веднага щом ви видях.

— Защото бях застанала до госпожа Манли.

— Не. — Прегърна я още по-силно, притисна главата й към гърдите си и каза правилните думи: — Щях да ви позная навсякъде.

— И аз щях да ви позная. — Тя се заслуша в биенето на сърцето му, в дишането му. — Навсякъде.

Под маската на разговор и движение нещо… се случваше с тях.

Звукът на музиката, разговорите и смеховете заглъхнаха, оставяйки ги сами на място, където между тях трептеше топлина и светлината я караше да затваря очи. Тя облегна глава на гърдите му. Свежата му дива миризма я замая, а упражнението я остави без дъх.

Сигурно беше упражнението.

Но как да обясни, че сякаш се топеше в него? Всички нейни части, които го докосваха, ставаха топли и податливи, напрежението в тях изчезваше.

Тя отмести очи настрана, уплашена от това, което той ще види, ако погледне маскираното му лице. Уплашена, че ще узнае какво е направила снощи, след като е затворила телефона, че ще разбере какво си е представяла…

Танцът свърши и започна друг, прогърмя бърза мелодия от петдесетте. Тя отстъпи от него и приглади косата си, почти с облекчение, че се е освободила от напрежението да танцува с мъжа, когото едновременно възприемаше като непознат и като любим. Беше я държал толкова близко, много по-близко от необходимото, и сега тя можеше да потвърди, че всичките й предположения за него са били напълно неверни. Той не беше стар, нито пък плешив или пълен.

Но в същото време тя все още не го бе видяла. Неясната светлина прикриваше прекалено много подробности, докато маската скриваше горната част на лицето му и изопачаваше линията на челюстта.

Той сложи ръка отзад на кръста й и я отведе от танцовата площадка, което бе твърде интимно, твърде заповедническо и все пак на нея й хареса. Да има някой, на когото да се облегне и да знае, ще я изведе през самотата и опасността на сигурно място… това бе повече, отколкото можеше дори да се надява.

Едва се бяха запознали, а вече му вярваше. Вече бяха любовници… не реално, но звукът на неговия глас я бе докарал до оргазъм.

Но той не знаеше.

Слава богу.

— Чувствам се така, сякаш ви познавам. — Устните му се извиха шеговито, като на мъж, който вече е чувал тази шега — шега, която тя не схващаше.

— Говорихме няколко пъти — напомни тя.

— И такъв ли съм, какъвто очаквахте? — Шеговитостта му се задълбочи.

— Точно такъв, какъвто очаквах. — В най-хубавите си и най-необуздани мечти.

Той я накара да спре в отсрещния край на дансинга, близо до салона за хранене.

— Ще напълня едно плато за двама ни. Става ли?

— Да. Чудесно.

Той докосна бузата й с върха на пръстите си и обърна лицето й към своето.

— Ще ме чакате ли тук?

— Тук ще бъда.

Той тръгна и тя се изви към кралския трон, очаквайки да срещне поглед с госпожа Манли, да се увери, че старата дама наистина е добре, както твърдеше.

Госпожа Манли не беше там.

Хана скочи, сякаш някой я беше убол с карфица. Тръгна към подиума, размахвайки лакти, за да си пробие път през танцуващите, когато се налагаше. Тълпата се разцепи и тя забеляза госпожа Манли да стои на края на дансинга, беше се хванала за облегалката на един стол и говореше със сина си.

Не, не говореше. Жестовете на тялото даваха да се разбере по-ясно. Тя му четеше конско.

Хана забърза нататък. Какво бе казал той, че да я накара да слезе от трона и да дойде тук сама? И да се усмихва? Госпожа Манли се усмихваше на сина си по най-неприятен начин. Какво й беше казал той, което да я накара да го гледа по този начин и да се усмихва!

Когато Хана се добра до старата дама, тя дишаше тежко от изтощение и притеснение.

— Госпожо Манли, как мога да ви помогна?

Карик й хвърли един поглед пълен с ненавист и се отдалечи, крачейки като човек, хванат в момент на най-върховна ярост.

Госпожа Манли се облегна върху стола.

Хана я хвана под ръката. Госпожа Манли се беше изпотила и трепереше от усилието да се задържи права. Хана прошепна:

— Позволете ми да извикам Нелсън. Той ще ви донесе инвалидната количка. Тя е зад частния ви вход…

— Няма да изляза от тази бална зала с инвалидна количка. Ще вървя, благодаря ти. — Гласът на госпожа Манли беше язвителен.

Най-накрая тя се съгласи да си тръгне, макар да настоя да го направи напълно сама. Хана прецени разстоянието до черната кадифена завеса, която скриваше вратата.

— Дванайсет стъпки. Трябва да издържите дванайсет стъпки.

Госпожа Манли кимна жизнерадостно на гостите, които минаваха наблизо.

— Ще успея.

И тя успя, разбира се; ако Хана не я бе държала за ръката, нямаше да знае за усилията, които старата дама положи. Госпожа Манли дори спря да размени една-две клюки за последния скандал с вицепрезидента с един от прочутите журналисти от Вашингтон.

Но щом стигна до вратата, коленете й се подгънаха.

Когато я настани в инвалидния стол, Хана прокле гордостта на госпожа Манли, настояването й, че не трябва да бъде показвана никаква слабост, и най-вече празния коридор. Хана провери пулса й. Беше учестен.

— Имате ли болка в гърдите?

— Да.

— Почакайте. — Хана избута количката в асансьора и натисна бутона за втория етаж. — Ще ви заведа в стаята ви и ще ви сложа инжекция. — И ще звънна за линейка, помисли си Хана, но не й го каза.

— Този… малък… глупак — простена госпожа Манли. — Дръзна да…

На Хана й се прииска да извие аристократичния врат на Карик.

— Какво ви каза? — Не трябваше да оставя изобщо госпожа Манли сама. Какво си мислеше тя, когато отиде да танцува и да флиртува с някакъв тип, когото никога преди не бе срещала?

— Карик каза, че знаел къде… са… парите.

Хайде. Хайде. Асансьорът никога досега не се беше бавил толкова.

— Няма значение. Можете да ми кажете по-късно. Не се напрягайте.

Госпожа Манли не й обърна внимание.

— Той каза, че… правителството знаело, че… аз знам. — Вратата се отвори и Хана побърза да избута инвалидната количка със старицата навън в коридора. — Попитах го откъде може да са разбрали, а той… този малък наглец!

Не беше трудно Хана да се досети.

— Казал е на правителството, че вие знаете за парите?

Влязоха в стаята на старата дама.

Хана погледна към леглото. Някой беше сложил една червена роза върху възглавницата на госпожа Манли. Страхотен жест. Неподходящ момент.

— Направил го е… за да ме ядоса. — Госпожа Манли се опита да си поеме дълбока глътка въздух.

Хана отиде бързо до табличката с медикаменти.

— Но вие не сте признали, че е истина. — Когато госпожа Манли не отговори веднага, тя спря и бавно се обърна. — Госпожо Манли, нали не сте му казали, че знаете? Не сте, нали?

— Напротив. Казах му. Освен това му казах… че той никога няма да ги получи. Няма да получи и един… цент!

— О, не! Госпожо Манли. — Хана се облегна на бюрото и погледна ужасено предизвикателната Мелинда Манли. — Как можахте?

— Вече е прекалено късно… за упреци. Направено е. — Госпожа Манли все още бе достатъчно бясна, за да се вдигне от инвалидната количка и да закуцука към леглото.

Хана изтича да й помогне. След малко старицата беше на леглото.

От тежестта на главата на госпожа Манли крехката роза се пречупи. Старицата лежеше в отвратителния си кралски костюм, а ръцете й трепереха, докато сваляше короната.

— Ядоса ме… толкова много. Точно… като баща си. Точно като баща си. Предавайки ме… на всяка крачка. Какво ме боде, по дяволите! — Тя измъкна цветето изпод главата си, погледна отронените листенца, хвърли го на пода и разтърка убоденото място.

Хана вдигна ръкава й нагоре и премери кръвното налягане. Беше сто и седемдесет на сто и десет. Провери кръвната захар. Госпожа Манли бе на път да получи сърдечен удар или инсулт.

Хана вдигна телефона и се обади на 911 за линейка.

Явно госпожа Манли се чувстваше толкова зле, че дори не помисли да възрази.

Хана занесе подноса със спретнато подредените медикаменти и спринцовките. Даде една таблетка нитроглицерин на госпожа Манли, за да стабилизира сърцето й.

— Трябва да се успокоите. Дишайте дълбоко.

Госпожа Манли не й обърна внимание. Вместо това бързо произнесе:

— Хана, искам да слезеш долу веднага и да изпратиш парите.

— Прокурорът ще ви пъхне в затвора. — Хана приготви инжекцията с инсулин и още една с диазепам за успокоение.

— Прокурорът и без това ще ме пъхне в затвора, благодарение на моя син Юда. Нещо повече… трябва да направиш това тази вечер. — За един кратък миг госпожа Манли изглеждаше предизвикателна и засрамена… и изпълнена със съжаление. — Казах му, че знаеш.

Хана замръзна със спринцовка в ръката.

— Знам. Знам. Глупаво беше. Бях бясна. Казах прекалено много. Но той е като баща си и не се сдържах… За бога, трудно е човек да издържи такова предателство два пъти в рамките на един живот.

Хана не можа да изпита съжаление към госпожа Манли. Беше прекалено заета да съжалява себе си. И уплашена. Когато си спомни за колко много пари става дума и за начина, по който Карик я беше погледнал, се уплаши до смърт.

Но един поглед на госпожа Манли я убеди да се заеме с настоящата си работа.

— Ще сляза долу и ще изпратя парите, но нека първо се опитаме да ви задържим жива още някой ден. Първо инсулина. — Хана сложи инжекцията бързо и с опитна ръка.

Както винаги, госпожа Манли изохка и разтърка мястото.

— Сложих пари зад снимката на бюрото ми. Две хиляди долара. Може да ти потрябват.

Хана погледна фотографията, снимка на Натан и Мелинда Манли на сватбата им.

— Добре.

— Можеш да слезеш през тайния проход зад библиотечния шкаф. Не забравяй, всеки шкаф, който е под ъгъл от четирийсет и пет градуса съдържа един екземпляр от „Улис“ и това е книгата, която отваря ключалката. — Госпожа Манли говореше бързо.

— Разбрах.

— Помниш ли кодовете за активиране на сметката?

— Не се тревожете. Помня ги. — Хана си помисли, че й се иска да ги забрави. — А сега нека ви дам диазепама, за да свалим напрежението и да се успокоите достатъчно, за да отидете до болницата и може би да поспите през нощта. — Тя разтърка с тампон, натопен със спирт ръката на госпожа Манли и сложи втора инжекция.

Доволна, че е направила всичко, което може да стабилизира старицата до идването на парамедиците, тя понечи да остави спринцовките в стерилен контейнер.

— Не мога да дишам. — Госпожа Манли заби нокти в ръката й.

Хана се обърна да й помогне.

— Хипервентилирана сте. — Тя пъхна една възглавница под главата на старицата. — Просто дишайте…

— Не. Не мога… да дишам. — Устните й леко започнаха да посиняват. — Мило момиче… мисля, че… си ме убила.

— Какво? — Хвана грабна стетоскопа си, избута костюма на госпожа Манли, сложи го на гърдите й и се заслуша.

Пулсът на старицата и дишането й безжалостно се забавяха.

— Не! — Хана протегна ръка към спринцовката с адреналин и я заби в гърдите й.

— Безполезно… е — задъхано произнесе госпожа Манли. — Карик…

— Невъзможно е!

— … ме предаде… — каза госпожа Манли с последен дъх.

— Не! Това не се случва! — Хана се наведе над леглото, събра юмруци и започна да прави сърдечен масаж.

След миг чу някой да отваря вратата зад нея.

— Някой да помогне! — извика тя.

— Какво си направила? — каза Карик със силен, преднамерено бавен глас. — Хана Грей, какво си направила?

Внезапно всичко придоби смисъл.

Тя спря да масажира гръдната кост. Дръпна се от леглото и взе лекарствата. Бяха надписани правилно. Нитроглицерин, инсулин, диазепам… Очите й се присвиха при шишенцето диазепам.

Това не беше същото шишенце, която тя бе оставила на подноса по-рано.

Беше подготвила инжекция за госпожа Манли. Беше я направила напълно убедена, че е проверила и препроверила реда на лекарствата върху подноса, в случай че възникне някаква спешна ситуация, каквото току-що бе възникнала.

И някой бе сменил лекарствата.

Опипа пулса. Усети последните слаби удари на сърцето на старата дама. И разбра… че тя е убила госпожа Манли.