Кристина Дод
Опасност в червена рокля (35)

Трийсет и пет

Хана се оказа на „огневата линия“.

Гейбриъл завъртя оръжието си си. Проехтя изстрел. От покрива се посипаха едри парчета мазилка.

Пистолетът на Карик изрева.

Куршумът му улучи Хана.

Тя залитна назад, блъсна се в стената и се свлече на хълбок.

Карик стоеше с увиснало от изненада чене.

Нелсън смъкна пистолета си и се опули.

— Карик, какво направи?

Гейбриъл не чуваше нищо, освен звука от нечие накъсано дишане. Неговото собствено. Дишаше на пресекулки, опитвайки се да разбере… Мъртва? Хана беше мъртва?

Не. Не беше мъртва. Не можеше да е мъртва.

Но очите й бяха затворени. Главата й — клюмнала на една страна. Изглеждаше като скъсана парцалена кукла.

Била е на не повече от три крачки от Карик. Никой човек не би могъл да оцелее след изстрел от такова разстояние.

Мъртва. Хана беше мъртва.

Запита се как е могъл да прецака нещата по такъв начин.

Отклони поглед от тялото й и го премести към Карик. Знаеше, че някъде близко се готви да го връхлети агонията на скръбта. Но я отблъсна с щит от ярост.

Като човек, който е видял смъртта си, Карик отстъпи назад и се блъсна в бюрото; след това бързо насочи отново пистолета си.

Гейбриъл можеше да го застреля. Той беше по-бърз. Беше по-добър. Но не искаше да прави това.

Като хвана Нелсън за рамото, той го извъртя към Карик.

Беретата на Карик отново проехтя.

Куршумът удари в тялото на Нелсън и той потрепери. На гърдите му цъфна рана. Кръвта плисна по стените, по пода, по Гейбриъл. И той се отпусна тежко като камък. Мъртъв.

Преди Нелсън да се е свлякъл на пода, Гейбриъл наведе глава и се втурна като разярен бик. Хвана Карик за кръста; в същия момент заби череп в гърдите му. Беретата излетя и Карик изохка, когато въздухът напусна дробовете му. Гейбриъл се изправи и го закова с десен ъперкът, после използва двата си юмрука, за да намести носа му. Карик се блъсна в компютъра, като удари монитора. Посипаха се стъкла. Гейбриъл вдигна Карик за ризата и колана и го хвърли сред парчетата.

Искаше да го нарани. Да го убие.

Карик сигурно беше съзрял смъртта в очите му, защото най-после се опита да се бие.

Добър беше. Слава богу, някой беше научил това момче да се защитава.

Защото Гейбриъл не искаше да му се размине лесно. Искаше Карик да повярва, че съществува надежда да оцелее, а той на свой ред да види как надеждата на Карик угасва.

Карик удари гърлото на Гейбриъл с ръба на ръката си, карайки го да се дръпне и да падне.

Гейбриъл ритна Карик в капачката на коляното и усети фибулата да се спуква.

Карик падна, но агонията във вика му не трогна сърцето на Гейбриъл, само го накара да се чувства по-добре, да изпита някакво отмъщение… заради Хана.

Този момент на страдание за неговата изгубена любов беше крахът за Гейбриъл.

Карик се възползва и със здравия си крак го ритна, уцелвайки дясното му бедро точно над започналата да заздравява прострелна рана.

За няколко части от секундата Гейбриъл усети, че пред очите му притъмнява.

Когато се свести, Карик го нямаше.

* * *

Карик се влачеше през коридорите на сутерена. Трябваше да се измъкне оттук. Трябваше да се скрие. Никога не се бе сблъсквал със смъртта преди, но сега я бе видял в очите на Гейбриъл.

Парите се бяха изпарили. Майка му беше мъртва. Нелсън беше мъртъв… О, боже, кръвта! Брат му Гейбриъл се канеше да го убие.

Озгууд чакаше в града своя пай от състоянието. Чакаше, а когато откриеше, че Карик не е успял да опази парите, щеше да го разкъса парче по парче и да се усмихва, докато Карик пищи.

Не, Карик не можеше да избяга бързо и далече. Този негодник Гейбриъл го беше ритнал достатъчно силно, за да му счупи крака.

Тогава трябваше да се скрие.

Но къде?

Като малък обичаше да играе долу в сутерена, но след като баща му си тръгна, майка му беше започнала да се държи странно и да внимава къде ходи в къщата. Сутеренът беше забранена територия за него и прислугата. Само Торес имаше офис там.

Преди време майка му беше запечатала кухнята и построила нова на първия етаж… но Карик си спомняше къде се е намирало старото помещение. Ако успееше да намери начин да влезе вътре, можеше да се крие, докато Гейбриъл си тръгне, докато ченгетата спрат да търсят, докато Озгууд… Боже. Озгууд никога нямаше да спре да търси.

Наложи се Карик да спре. Чу се да изскимтява и накъсано си пое няколко пъти дъх, след което усети, че губи съзнание.

После далечните звуци от бягащи стъпки и от стрелба го върнаха в действителността.

Идваха да го вземат.

Той се надигна с усилие и тръгна по коридора към старата кухня. Там, на ъгъла в стената… забеляза нещо като очертание на врата. Имаше и топка на брава, монтирана в каменната мазилка. Побърза да хване топката и да я завърти. Вратата се отвори с изскърцване на пантите. Вмъкна се вътре, затвори след себе си и опипа за електрически ключ.

Не можа да го намери. Беше тъмно. Толкова тъмно. Нито една искрица светлина, а единственият звук беше бръмченето на стар хладилник.

Той тръгна по дължината на стената, опипвайки… Намери втора врата, с обикновена брава. Отвори я и го лъхна струя леден въздух.

Беше открил генератора за лед, масивна камера от деветнайсети век. Тук ловците в семейството бяха носили дивеча — сърнешко, еленско, — след като го заколят. Като дете беше влизал вътре със стария готвач и си спомняше… че има електричество, от гола крушка, закрепена неподвижно в средата на тясното пространство, надолу се спускаше верига.

Той пристъпи вътре. Вратата се захлопна зад него.

В охладителната камера. Беше в капана на охладителната камера.

Обзет от паника в ледения въздух и черната като катран тъмнина, той натисна бравата.

Не се случи нищо. Вратата не помръдна.

Започна да диша на пресекулки, студеният въздух пареше дробовете му.

Трябваше да се успокои. Не можеше да няма изход. Нещо като авариен изход. Нали така?

Добре. Добре. Трябваше да намери ключа за осветлението. Такъв имаше. Знаеше, че има.

След като светнеше, щеше да разбере как да отвори вратата. Междувременно нямаше причина косата на тила му да настръхва така. Разбира се, че единствената причина за това беше студеният въздух.

Той протегна ръка към центъра на камерата. Завъртя се на едната, после на другата страна, опитвайки се да намери веригата.

Пръстите му докоснаха нещо ледено, нещо като замръзнала паяжина.

Затаи дъх в ужас, след това осъзна — беше я намерил. Това беше веригата. Опипа отново, намери я, хвана я и дръпна.

Светлината обля празната камера. Празна, с изключение… на баща му.

Натан Манли седеше свит в един ъгъл, облечен в бизнес костюм, покрит с лед и замръзнал, с широко отворени очи, втренчени право в Карик.

Карик направи единственото, което можеше.

Започна да крещи, да крещи, да крещи.