Кристина Дод
Опасност в червена рокля (34)

Трийсет и четири

За невъоръженото око къщата „Балфур“ изглеждаше безлюдна. Ливадата бе обрасла, покрита с опадали изсъхнали листа. Прозорците бяха празни и замръзнали, без завеси или топлина.

Но когато заобиколи къщата, Гейбриъл разпозна знаците, издаващи, че някой е бил тук. Видя следи от кола, които водеха към гаража — повече от една кола — и стъпки по замръзналата трева — на повече от един човек.

Подтикван от страх и чувство за неотложност, той извади дистанционното от черното си кожено яке и го настрои за достъп към инсталираната система за наблюдение. Ако електричеството беше изключено, се прецакваше, но ако не беше…

— Ах. — Преносимият екран просветна.

Компютърът на горния етаж в бившия му офис се беше включил. Сега, докато чакаше програмата за наблюдение да се задейства, той извади комплекта шперцове и се приготви да отвори входната врата.

Но първото правило при разбиване и влизане с взлом беше човек да се увери, че вратата е била заключена… а тази се отвори с натискане на бравата.

Вътре имаше някой.

Той извади пистолета от кобура, отвори вратата широко и зачака.

Нищо не се случи. Ослуша се, след това пристъпи вътре.

По праха, който покриваше мраморния под, се виждаха пресни отпечатъци от стъпки.

Въпреки всичко тишината го накара да настръхне. Беше прекалено много, прекалено дълбока.

Той се скри в сенките под стълбището, изчаквайки компютъра да заработи.

Някои от най-ценните мебели и картини бяха отишли на търг, оставяйки празно пространство на пода и избелели правоъгълници върху тапетите. Температурата се колебаеше около десет градуса и Гейбриъл предположи, че още една мейнска зима би съсипала всичко, останало тук.

Карик не се ли канеше да продаде къщата и съдържащото се в нея? Тази небрежност щеше да намали стойността на безценното имение от деветнайсети век. Да губи пари от една сигурна продажба… това не се връзваше с Карик. Така че… какво правеше Карик?

Тихо избибипкване уведоми Гейбриъл, че компютърът се е заредил и е задействал програмата, която е активирала всички инсталирани камери за десетсекундно оглеждане на всеки коридор и стая. Но къщата имаше толкова много стаи, а Гейбриъл нямаше десет секунди за губене, така че ускори до две секунди.

Въпреки всичко отне две пълни минути, докато локализира Хана.

Той спря и се загледа в сцената в офиса на иконома в сутерена.

Там пред бюрото седеше Карик в стол с права облегалка, втренчил поглед в скапания, стар компютър. Хана седеше в старинния кожен стол. Носеше новите си дрехи и новата прическа с гордост. Брадичката й беше вирната. Усмихваше се презрително. А Нелсън, икономът, държеше Берета, насочена към гърдите й.

Гейбриъл изпрати на Даниел есемес с трите цифри 911 и хукна.

* * *

Хана раздвои вниманието си между онази отвратителна малка невестулка Нелсън и другата отвратителна голяма невестулка Карик.

— Ти наистина ли мислеше, че няма да те чакам? — Карик гледаше в компютъра, лицето му пламтеше — току-що беше видял общата сума в сметката на Натан Манли.

— Да мисля? Не. Да се надявам? Да. — Хана залюля стария стол напред-назад. Чу се ритмично поскърцване. Скръц, скръц. Скръц, скръц.

— Знаех си, че ключът към състоянието на татко ще е някъде наоколо, иначе отдавна да си се омела оттук с него. Трябваше да се върнеш. — Карик не я погледна. Не можеше да откъсне поглед от екрана.

— Наистина трябваше да се върна. За да спазя едно обещание. — Скръц, скръц. Скръц, скръц.

— Към майка ми. Колко трогателно! — Карик разтърка с ръка гърдите си, сякаш да успокои биенето на сърцето си. — Да си призная, надявах се на повече.

— Надявал си се на повече?! — Гласът й се издигна неволно. — Пари? На повече от това?

— Колко са? — попита Нелсън с дрезгав шепот.

— Около милиард — отвърна Карик.

Хана го поправи:

— Един милиард и пет милиона.

Карик я изгледа.

— Какво? За него няма ли процент? — Тя отново залюля стола напред-назад. Скръц, скръц. Скръц, скръц. — Разочарова ли те този милиард и пет милиона?

— Не става въпрос за сумата. Тази програма е толкова примитивна. Екранът прилича на въведение към детска учебна програма. — Карик движеше мишката нагоре-надолу, напред и назад. — Какво трябва да направим след това?

— Съвсем просто е. Единственото, което трябва да направиш, е да трансферираш парите от едно място на друго. — Всъщност, до хиляда други места, но тя нямаше да му каже това. — Дотук това работи по начина, по който госпожа Манли каза, че би трябвало. — Скръц, скръц. Скръц, скръц.

Карик се обърна към нея с разярено лице.

— Ще спреш ли най-после?

— Кое? Това ли? — Тя се залюля още веднъж. Скръц, скръц. Скръц, скръц. — Разбира се.

Той си пое въздух и се успокои.

— После? Как да прехвърля парите в моята сметка?

— Какво те кара да мислиш, че ще ти кажа? — Тя вложи цялото презрение, което чувстваше, в гласа си.

Той я изгледа свирепо.

— Ако не го направиш, ще кажа на Нелсън да те простреля в единия крак, после в другия, а след това…

Тя вдигна превързаната си ръка.

— Хубаво. Ще го направя.

Бедата бе надвиснала над нея, а тя нямаше дори далечна представа как да я отклони. Нямаше информацията, която той искаше. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да извърши трансфера по сметките на акционерите. Което означаваше, че когато го извърши, Карик вероятно щеше да я застреля така или иначе от злоба и безсилие.

— Е, каква е следващата стъпка? — настоя Карик.

Тя се изтласка със стола по пода към него и пружините изскърцаха жалостиво. Скръц, скръц. Скръц, скръц. Столът се спря на сантиметри от него. Изражението му беше свирепо. Това й даде някакво удовлетворение.

— Намираш се в базовата програма. Сега иди на „Сметки на акционери“.

Той откри иконката на десктопа и я отвори.

— Намери „Сребърни прибори. Опис“.

Курсорът подскачаше на екрана. Ръката на Карик трепереше върху мишката.

Беше й приятно да знае, че е нервен.

— А сега… ще въведа паролата. — Тя се опита да го избута настрана.

Той отказа да се помръдне.

— Каква парола?

— Какво значение има?

— Не ти вярвам, че ще го направиш правилно. Може би аз трябва да…

Тя го блъсна с лакът и изкрещя:

— Ако мислиш така, тогава какво би ме възпряло да те излъжа?

Стреснатият Нелсън стреля с беретата. Ушите й писнаха. Колелото на стола й се разхвърча на малки парченца. Тя падна на пода върху ранената си китка и се преви от болка.

Когато алените точици спряха да плуват пред очите й, вдигна поглед и откри, че не една, а две берети бяха насочени към нея.

Карик стискаше един от компактните пистолети и начинът, по който го държеше, издаваше мъж, който знае как да стреля.

— Ела и седни на проклетия скърцащ стол. — Той потупа седалката. — И ми кажи каквото те питам.

Не, той не беше лошо семе, както си бе мислила преди. Той беше луд.

Погледът й се изви към Нелсън. Той също го знаеше, но беше роб на алчността си.

Като се размърда внимателно, тя се надигна от пода и седна на стола, изкривена на една страна и разтреперана от стрелбата. Скръц, скръц. Скръц, скръц. Този път се опита да вдига по-малко шум; не искаше още повече да дразни Карик. Не и когато животът й се измерваше в секунди.

Тя прошепна:

— Паролата е главно „Б“ като Балфур, главно „К“ като къща, малко „н“ като Натан, главно „М“ като Мелинда, малко „к“ като Карик…

— Тази проклета кучка, майка ми. — Карик натрака буквите и когато го направи, се залюля напред-назад на пети.

Хана си пое дъх.

— Ти я уби. Това не е ли достатъчно?

— Заслужаваше си го.

— О? — Хана не можеше да повярва. — Призна си го.

— Какво значение има? Никога никой няма да разбере. — Но той бе раздразнен, сякаш не се е канил да каже истината, дори пред хората, които бе планирал да убие. — Паролата. Какво друго?

Тя повтори дума по дума инструкциите на госпожа Манли.

— Звезда, 1898, което е годината, в която е било завършено имението „Балфур“. Не започнато, а завършено.

Карик посочи зеления екран.

— Хубаво. Направих всичко. Това ли е?

— Засега да. Ако ме оставиш жива и ми дадеш някакъв дял, ще ти дам финалния код.

Нелсън изръмжа.

Карик му махна да си затваря устата, после отново насочи оръжието към нея.

— Не си в позиция да се пазариш с мен.

— Виж. — Гласът й трепереше, но тя се опитваше да печели време умишлено с надеждата, че… че Гейбриъл би я последвал по някакъв начин тук. Защото той можеше и да не я обича — тя предполагаше, че дори не я харесва, — но обичаше правосъдието и не би позволил на брат му да му се размине. — Трябва да ми обещаеш в името на всичко, което ти е скъпо — да ми обещаеш в името на това състояние, — че ще ми позволиш да изляза оттук жива. Защото какво ще стане в противен случай? Ще ме убиеш и никога няма да разбереш тайната.

Карик изсумтя.

— Разбира се. Разбира се, че ще те оставя жива и ще ти дам… половин процент от милиарда.

— Половин процент от един милиард и пет милиона — поправи го тя.

— Разбира се.

— Не е честно. Това е повече, отколкото получавам аз. — Нелсън, идиотът, прозвуча наистина раздразнено.

Можеше ли да погледне в лудите очи на Карик и наистина да мисли, че онзи ще го остави жив?

— Окей. — Тя посочи с треперещ пръст към едната празна кутийка на екрана. — Сложи курсора там и напиши в нея „Моисинове“ като една дума, с главно „М“.

— Ей, ти. — Карик кимна към Нелсън. — Не я изпускай от поглед. — Той пъхна пистолета си в кобура, прикрепен към кръста му. Наведе се надолу, сложи ръце върху клавиатурата и със също така треперещи пръсти напечата буквите.

Моисинове.

Кодът зависна. Тя можеше да чуе как компютърът работи, работи, как трансферира, как променя живота на хиляди хора.

Ако не излезеше жива от това, можеше поне да умре, знаейки, че е сторила все пак някакво добро в този свят.

Слаба утеха за жена, която искаше да живее.

— След това ще вляза в сметката и ще мога да трансферирам парите както искам, нали? — Карик измъкна едно смачкано парче хартия от джоба си и го сложи върху клавиатурата.

На него беше написан номерът на банкова сметка.

— Това в Швейцария ли е? — попита тя.

— Не бъди глупава. Кой държи вече пари в Швейцария?

Хубаво. Тя предположи, че би трябвало да помни, че „Идентичността на Борн“^[1] е само филм.

Най-после програмата отбеляза прогрес. В продължение на една минута екранът си оставаше зелен с изписаната върху него сметка.

След това… краищата на буквичките и цифрите се свиха. Зеленото стана сиво, а сивото — черно. Появи се един последен проблясък на зелено и накрая изчезна и той. Изчезна всичко.

— Кккакво става? — потупа Карик екрана. — Така ли трябва да е?

— Струва ми се, да. — Тя се облегна назад. Столът се разклати и се залюля, но преди да падне, тя се хвана внимателно за края. — Кодът изпрати парите в правилните сметки за възнаграждение на инвеститорите и служителите на Манли.

— Какво? — Карик скочи.

— Какво? — повтори като ехо Нелсън.

— Не само това; ако правителството реши да заведе дело за загубата на състоянието, не отговарям аз. Ти си този, който набра кода. — Тя не се смееше; беше прекалено уплашена.

Макар да искаше да се засмее.

— Какво? — изкрещя Карик.

Тя блъсна стола в хълбока му и той се дръпна към стената. Хана се отдалечи, готова да се скрие, да избяга.

Нелсън я сграбчи за кръста.

Но на прага някой се смееше.

Гейбриъл се смееше.

Всички замръзнаха.

С изключение на Гейбриъл. Той се облегна на рамката на вратата, клатейки глава изумено.

— Честно, Карик, ти наистина ли мислеше, че Хана Грей ще ти помогне да откраднеш парите на татко? Значи изобщо не я познаваш.

Гейбриъл беше дошъл. Беше я последвал. Хана усети чиста, върховна радост. След това…

— Да не си посмял да ми се надсмиваш! — Карик извади пистолета си.

Гейбриъл извади своя.

Карик се прицели в Гейбриъл.

В Гейбриъл.

С вик на ярост Хана удари носа на Нелсън с опакото на ръката си и се хвърли към Карик.