Кристина Дод
Опасност в червена рокля (31)

Трийсет и едно

Хана бягаше, бягаше да спаси живота си, но не мода тича достатъчно бързо, защото буташе госпожа Манли. Някой я преследваше, насочваше пистолет и стреляше. Но това в инвалидната количка не беше госпожа Манли. Беше Гейбриъл. Направи му сърдечен масаж, но кръвта се лееше от него и той умря в ръцете й. Тя вдигна поглед към черното око на пистолета, после го сведе към тялото в ръцете си. Но изведнъж се оказа, че това не е вече Гейбриъл. А Карик, и той я гледаше. Целеше се с оръжието и я гледаше… Зелените очи на Карик… зелените очи… Беше на ръба да разбере нещо, нещо много важно…

Изтракването на вратата я изтръгна от кошмара. Тя седна, обляна в пот, сърцето й бумтеше в гърдите.

Гейбриъл стоеше, облегнал гръб на вратата, облечен в дънки, и доколкото можеше да каже, с нищо друго. Той плъзна очи по нея и се усмихна, сякаш я харесваше гола и разрошена.

— Отивам да си взема душ. Искаш ли да ми помогнеш?

— Може би е по-добре да се доразсъня. — Тя разтърка главата си раздразнено. Искаше й се да остане да седи тук и да мисли за това, което сънят се опитваше да й каже. Нещо важно… нещо толкова ужасно…

— Изтощих ли те?

— Добре съм.

Той се приближи бавно и седна до нея, самодоволен мъжкар. Прокара пръсти по гръдната й кост и гледаше, сякаш очарован от контраста на цветовете на неговата и нейната кожа.

— Винаги така казваш, но всъщност… — Той си пое дъх и отмести поглед към лицето й. — Д-р Белота беше прав. Ти си изтощена, а аз цяла нощ правих любов с теб. Наистина съм те изтощил.

Тя придърпа завивките нагоре.

— Ти си сериозно простреляният. Аз само… бях леко засегната.

— Белота казва, че съм отвратително здраво животно и че би искал всичките му пациенти да се възстановяват така бързо като мен. — Навеждайки се напред, той я целуна по челото. — Поспи си още.

— Добре съм. — Боже, той беше дразнещ.

— Ще съм навън след пет минути — обеща той.

— Не си мокри крака. — Трябваше да му помогне да развие превръзката си, но сънят й… нещо за очите на Карик…

Гейбриъл направи физиономия.

— Десет минути. Ще съм готов след десет минути. После можем да дремнем заедно.

Тя не искаше да дремва. Искаше да си спомни този сън… съня, който дори сега й се изплъзваше…

Гейбриъл тръгна към банята, а тя го изпрати с очи, мъжът, който й беше доверил тайната си. Изглеждаше силен, здрав. Вървеше почти без да куца. Възстановяването му беше направо чудо и все пак тя бе сънувала, че е умрял, че се е превърнал в Карик. Тогава… тогава…

— По дяволите! — Всичко се беше разбъркало в главата й, посланието изчезна при влизането на Гейбриъл.

Но може би това беше предупреждение. Тя определено трябваше да разбере къде е Карик, да открие какво прави. Трябваше да се увери, че не може да я намери и да нарани Гейбриъл, защото… защото подсъзнанието й се изпълни с тревога.

Отхвърляйки назад завивките, тя се наведе към бюрото. Отвори лаптопа на Гейбриъл и натрака думите Карик Манли, след което ги пусна на търсене.

Попадна веднага на поредно интервю в едно списание, периодика, задоволяваща интереса на хората към окултното. Отвори статията и от екрана я погледна снимката на Карик, с трапчинки, в пълния му блясък.

Красив беше — не можеше да го отрече. Точно затова беше успял да разтегне своите петнайсет минути слава до един час. По някакъв начин тя бе доволна, защото докато беше в центъра на общественото внимание, тя можеше да следи ходовете му. Можеше да е в безопасност.

Прочете интервюто. Той говореше как е изгубил майка си, разбира се, и как всички следи са били насочени към опасността да се организира честване точно в тази къща на точно този Хелоуин. Както винаги се изкарваше трагична фигура в голяма драма, разказвайки приказката за Натан Манли и изчезналото му състояние. Но този път накрая интервюиращият го помоли да разкаже за щастливата случайност, по която бе намерил своите полубратя. Той увери журналиста, че семейството било много важно за него, че бил наел охранителна фирма, която да ги открие. И нищо чудно, след като бе наел един много специален човек, Гейбриъл Прескот, а Гейбриъл се бе оказал също негов брат!

Изумена, останала без дъх, Хана прочете интервюто отново. И отново.

И сякаш за да се разсеят всички съмнения, беше поместена снимка на Карик и Гейбриъл, седнали на маса в един ресторант със сандвичи пред тях, как говорят оживено.

Изображението се отпечата в ретината на Хана.

Тя затвори лаптопа.

Не беше възможно. Не можеше да е възможно.

Но беше. Точно това всъщност бе сънувала. Гейбриъл се бе превърнал в Карик — защото Гейбриъл имаше същите зелени очи.

* * *

Докато се къпеше, Гейбриъл ругаеше найлоновия компрес и лепенките, които трябваше да пазят превръзката му суха. Цялото нещо отнемаше прекалено много време да се направи, след това да се свали, а през това време Хана лежеше в леглото сама и се тревожеше за изповедта, която бе направила пред него. Това беше истинската причина, поради която не беше дошла с него под душа. Страхуваше се, че не й е повярвал.

Ръката, която държеше насапунисаната гъба, забави ход.

Права беше да се страхува. Не й беше повярвал. Нали?

Щеше ли да обвини Карик, без да го е попитал за истината? Ако помолеше Карик за истината, щеше ли да му я каже?

Знаеше ли изобщо Карик каква е истината?

Би ли признал, че е убил собствената си майка?

Не, никога.

Но го беше направил. По дяволите!

Гейбриъл стовари юмрук по стената.

Беше го направил.

Защото Карик би направил всичко за пари, а след като Гейбриъл бе подхвърлил, че Хана сигурно знае кода за достъп към парите, Карик се е нуждаел от едно-единствено нещо: потвърждение. Познавайки госпожа Манли и това колко лесно раздразнима е… тя бе му го дала.

Гейбриъл разигра отново записа на видеокамерата в съзнанието си.

Карик беше на партито. Бе отишъл в стаята на майка си, облечен в дълга вампирска пелерина и бе сложил червена роза на възглавницата й. След това се бе спрял до подноса, където бяха сложени спринцовките и шишенцата с лекарства, и се бе задържал няколко секунди, като пелерината закриваше напълно подноса.

Точно тогава е направил смяната.

Той не се нуждаеше повече от майка си, освен като средство да стигне до целта. Освен като средство да притисне Хана да му даде кода.

Не беше проработило, защото Хана избяга. Но дори да не беше, тя никога не би предала доверието на госпожа Манли.

Нищо чудно, че Карик изглеждаше леко притеснен в Ню Йорк сити. Парите му трябваха.

Знаеше ли всичко това Гейбриъл преди? Беше гледал този запис стотици пъти и въпреки това никога не си бе позволил да допусне, че Карик е извършил престъплението. Може би е трябвало още в началото да увеличи видеото, за да види подробностите — щеше да го направи сега, — за да види дали Карик е носел ръкавици и дали има вероятност да е оставил отпечатъци по шишенцето с лекарство. Но Гейбриъл не бе искал да си признае, че брат му е способен на такова нещо.

Какво се беше променило?

Хана. Хана беше променила всичко.

Госпожа Манли не беше глупачка. Беше се доверила на Хана, защото Хана беше честна, каквато изглеждаше.

Гейбриъл беше глупакът.

Той бързо се изми и спря душа. Трябваше да говори с Даниел за Карик, да обмислят как най-добре да го хванат, без да пострада някой друг. Трябваше да говори и с Хана, да остане вътре и да не се показва.

Трябваше да й каже… кой всъщност е той.