Кристина Дод
Опасност в червена рокля (33)

Трийсет и три

Бяха се забавили във фитнеса прекалено дълго.

Гейбриъл седеше на дивана в дневната, взираше се във вратата на асансьора и се опитваше да реши дали не става параноичен.

Но Даниел и Хана ги нямаше от почти четирийсет минути. А бяха обещали да се качат до двайсет.

Сигурно се бяха заприказвали с някого или Даниел се е увлякъл с тежестите, а Хана беше прекалено любезна, за да му каже, че иска да се качи горе, или… или пък тренировката се е оказала прекалено натоварваща за нея и е припаднала… а може би мъжът, който беше прострелял Гейбриъл е минал покрай охраната на сградата и ги е убил и двамата.

Гейбриъл стана и закуцука към асансьора, после се върна бавно.

Ако слезеше във фитнеса и се окажеше, че нищо лошо не се е случило, Даниел щеше да му се присмее, че е станал страхлив като бабичка. А ако имаше някаква опасност, Даниел беше човекът, когото Гейбриъл би искал да е на негова страна. Даниел беше бърз, силен и опасен, черен пояс четвърта степен по карате и втора степен по кунгфу.

Само Гейбриъл да не се чувстваше толкова притеснен. Интуицията му подсказваше нещо. Нещо, свързано с Хана.

Беше започнала да се държи странно… кога?

Когато той беше под душа.

Какво се бе случило, че усмивката й бе станала неестествена, а очите й бяха започнали да блестят като сапфири?

Явно беше чула нещо. Беше говорила с някого.

Той провери телефона, входящите и изходящи разговори. Нямаше нищо.

Тогава може би беше видяла нещо?

Той се огледа, но наоколо не откри нищо уличаващо.

Тръгна към спалнята и се приближи до бюрото си. Отвори лаптопа и екранът оживя.

В този момент го видя. Едно интервю с Карик и снимка на…

— По дяволите!

Той се измъкна от стола и тръгна към вратата.

Телефонът иззвъня. Вдигна го, докато минаваше покрай него, не разпозна номера и понечи да го затвори. Но в последния момент натисна бутона за разговор.

Даниел извика в ухото му:

— Няма я! Тя избяга! За бога, шефе, изпратете хрътките. Трябва да я намерим!

* * *

В главната спалня на апартамента Гейбриъл сгъна една чиста риза и чифт дънки, които пъхна в сака си и изслуша рапорта на Даниел.

— Аз и момчетата… прегледахме няколко пъти записите. — Даниел беше прегракнал от викането вчера във фитнес салона, докато се беше опитвал да привлече вниманието на някого и го освободят от белезниците. — Първото нещо, което е направила, е било да облече якето си и да вдигне качулката на суичъра. Добър ход. Имаме я как излиза на стълбището към Галерията. После я видяхме как тръгва към асансьорите, но я изгубихме. Имаме я на записа десет минути по-късно. Отива до един банкомат на първия етаж, пъха картата си и тегли хиляда долара.

— Картата! — Гейбриъл се прокле, че не я е взел, когато я беше намерил. — Сигурно я е взела, докато си обличахме спортните екипи.

— Доста е сръчна за аматьор. — Даниел осъзна, че звучи похвално и се опита да се поправи. — Следващия път записът я показва как използва моята карта, за да изтегли хиляда долара от сметката ми.

— Откъде има пин кода ти?

— Нямам представа.

Като забеляза сърдитата физиономия на Даниел, и спомняйки си въпросите й, Гейбриъл попита:

— За бога, Даниел, не си използвал цифрите на рождената си дата, нали?

— Не.

— Даниел. — Гейбриъл го изгледа строго.

Даниел разпери ръце.

— Добре де! Използвах ги. Но никой не знае рождения ми ден, с изключение…

— С изключение на една красива жена, която ти предложи да ти направи крем пай.

— Да. — Даниел беше толкова раздразнен, колкото би бил всеки наивник на негово място. — Само измамниците знаят този трик с рождената дата.

— И работещите в сферата на сигурността. — Гейбриъл си спомни телефонния си разговор преди година, в нощта преди фаталното парти за Хелоуин. — Аз й го казах.

— Шефе, как си могъл?

— Никога не ми е минавало през ум, че ще открадне портфейла ти — каза язвително Гейбриъл.

— Да. Страхотно. — Даниел сложи леден компрес на челото си.

Ако Гейбриъл беше в настроение за смях, щеше да се ухили, защото Даниел беше прочут със стиснатостта си.

— Сега може да отиде, където си поиска с две хиляди долара. — Той влезе в банята.

— Мястото, на което поиска да отиде беше „Сакс спа“.

Гейбриъл се върна, държащ наполовина опакованите си бръснарски принадлежности, питайки се дали е чул добре.

— „Сакс спа“?

— Това се оказа мястото, където я бяхме изгубили за доста дълго време. — Даниел изглеждаше скапан, сякаш не е мигвал цяла нощ. Което си беше истина. — Говорихме с таксиметровите компании. Мобилизирахме хората по улиците, които се пръснаха във всички посоки. Говорихме с ченгетата. Но не ни хрумна да проверим масите за масажи.

— Отишла е на масаж? — Въпреки всичко Гейбриъл почувства гордост. Спа центърът беше направо гениален ход.

— Да. Пълен масаж — от главата до петите. Включително и на лицето. Занесли са й дори обяда вътре. — Даниел направи справка в списъка си. — Сандвич салата с пиле и грозде и орехи върху канапе от свежа маруля, пълнозърнеста франзела и чаша шампанско.

— Какво? По дяволите?!

— И аз казах същото, само че използвах друга дума. — Даниел му подаде снимка, направена отгоре, на блондинка с щръкнала къса коса, облечена в тъмни дънки, бяла копринена риза с копчета догоре и черна работна престилка, да излиза от спа центъра. — И последно по ред, но не и по важност — бил й е сложен грим и косата й е боядисана и подстригана.

— Боже мой. — Това придаваше съвсем различен характер на спа преживяването. Гейбриъл разгледа снимката. — Сигурен ли си, че това е тя?

— Тя е. Софтуерът за идентичност я разпозна и когато разпитахме козметичката, жената също потвърди. Трябва да си е купила дрехите, когато я изгубихме от камерите първия път.

— Изглежда страхотно. — Гейбриъл пъхна снимката в сакото си и се върна да опакова бръснарските си принадлежности. — Какво е следващото?

Даниел се приближи до вратата.

— Едно такси я е взело на входа на „Нордстром“ и я е откарало до „Уол Март“, където тя работи.

— Виж, това вече е интересно. — Гейбриъл се върна в дневната и хвърли козметичната си чанта в куфара. — Какво е правила в „Уол Март“?

— Отишла е в тоалетната, влязла е в една кабинка и е излязла отвътре пет минути по-късно. Една от колежките й се е намирала в съседна кабинка и каза, че е видяла някой да коленичи на пода…

— Хана трябва да е била отчаяна, за да направи такова нещо. Тези подове са отвратителни.

— Служителката чула дамата да тършува зад тоалетната. Проверихме останалата част от лентата. Потвърждава се.

— Хана е с фалшива идентичност. — Гейбриъл дръпна ципа на куфара си.

— Разбира се, че е. Което означава, че може да вземе кола под наем на летище „Шугър Ленд“ и да отпраши един Бог знае къде. — Даниел изсипа три таблетки аспирин и се намръщи.

Гейбриъл се засмя.

— Какво? — озъби се Даниел.

— Беше те закопчала за фитнес уреда. Тази сладка, малка женичка направи големия, мускулест Даниел на глупак.

— Измами ме! — Даниел леко докосна раната на челото си.

— Претърпя пет шева — напомни му Гейбриъл.

— Да не мислиш, че не го знам? Да не мислиш, че не знам, че всички в професията ми се смеят? — Като специалист тактик, какъвто си беше, Даниел смени темата. — За какво отиваш в Мейн? Тя няма да иде там. Ще избяга като дявол от тамян към Мексико и никога няма да се върне.

Гейбриъл също го биваше да сменя темата.

— Случайно да имаш нещо да кажеш по въпроса кой ме е прострелял?

Даниел се размърда неспокойно.

— Слух. Не, не е дори слух — по-скоро намек за слух. Нещо, свързано с Ню Йорк сити.

— Ню Йорк сити. Значи е Карик. — Гейбриъл вдигна куфара си.

— Ако е истина, тогава… да, може би. — Даниел завъртя глава, после я стисна и примига.

— Самолетът готов ли е за излитане?

Гейбриъл закуцука към вратата, а Даниел взе ключовете за колата и го последва.

— Отново ти казвам, че правиш грешка. Тя не отива в Мейн.

Гейбриъл продължи да върви.

— Полетният план пуснат ли е? Готов ли е пилотът?

Даниел въздъхна.

— Дори измихме предното стъкло. Знаеш, че д-р Белота ще се развика, когато не се явиш на седмичния преглед, нали?

— Ще се върна дотогава.

— Ако не си мъртъв.

— Кракът ми е добре.

— Имам предвид дупка от нов куршум.

— Хубаво е да знам, че ми имаш такова доверие. — Гейбриъл беше наясно накъде бие Даниел.

Даниел произнесе с ласкателен тон:

— Нека дойда с теб.

— Не виждаш ли, че не можеш дъх да си поемеш.

— Бива ме поне да ти пазя гърба.

Гейбриъл спря и се замисли.

— Ще стоиш отзад, докато не те извикам, става ли?

Даниел се оживи:

— Готово, шефе.

— А ако те извикам да ми помогнеш, няма да позволиш на момичето да те пребие и да ти закопчае белезници, нали?

— Дай ми секунда да си стегна багажа. — Даниел тръгна към спалнята си. — Докато си завлечеш задника.

Гейбриъл се ухили. После усмивката му угасна.

Карик беше изпратил убиец.

За Хана? Освен ако не беше разбрал начина как да се докопа до състоянието на баща си, нямаше никакъв смисъл да убива човека, който знае.

Тогава… може би за самия него? Но защо? Да не би да си мислеше, че Гейбриъл знае прекалено много?

Единственото, което Гейбриъл искаше, беше да държи Хана в безопасност, а за да го направи, трябваше да я намери.

Беше прекарал нощта, опитвайки се да разбере какво си мисли тя, какво планира.

Може би беше решила да направи онова, което бе обещала на госпожа Манли и да трансферира парите по сметките на хората, които бяха изгубили толкова много, когато Натан Манли разруши компанията си и изчезна. А за да направи това, тя трябваше да се върне в къщата „Балфур“.

Където, страхуваше се той, тя щеше да умре.

И Гейбриъл се запита дали в опитите си да разкрие миналото си не беше изгубил надеждата си за бъдеще.