Кристина Дод
Опасност в червена рокля (23)

Двайсет и три

Като хвана ранения мъж — не мъртвия, моля те, Боже, нека да не е мъртъв — под мишниците, Хана го задърпа. Силно. Болеше. Китката я болеше толкова силно, че по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Замъкна го в някакъв двор зад висок, гъст жив плет. Огледа се, очаквайки да чуе някой да вика или да стреля, или да й се притече на помощ.

Къщата не показваше признаци на живот. И да е имало някой на улицата, със сигурност беше избягал надолу, ужасен от стрелбата.

Хубаво. Щеше да се справи сама.

Плъзна ръка около шията на непознатия и притисна пръсти към каротидната му артерия.

Слава богу, не беше мъртъв. Това е най-хубавото нещо, което ми се случва почти от година насам, помисли си.

— И на теб също, предполагам — промърмори полугласно.

Искаше да се отпусне на земята от облекчение, но той беше по очи в тревата и изпод хълбока му се процеждаше кръв. Тя смъкна раницата си и започна да рови в нея, грабвайки първата дреха, която й попадна.

Боже, кръвта му беше изцапала наоколо всичко.

— Чувате ли ме? — попита тя. — Ще притисна раната ви.

Подскочи, когато непознатият отвърна:

— Стрелецът избяга ли?

— Да.

Той повдигна глава.

— Виждате ли други подозрителни субекти?

— Само вас.

Той се подпря на ръце и на здравия си крак и погледна нагоре към нея.

— Можете ли да спрете кървенето? — Говореше бързо, стегнато, като човек, попадал и друг път в подобна ситуация. Със стрелба и насилие. Може би хубавите дънки и скъпата риза бяха по-скоро за прикритие. Може би можеше да си позволи да се облича добре, защото беше наркодилър? И може би тази стрелба беше в резултат на война за разпределяне на територии?

По дяволите, тя беше медицинска сестра до мозъка на костите си. Щеше да се погрижи за него, независимо от обстоятелствата.

— Имате ли телефон? — попита го.

Той направи гримаса от болка, когато бръкна в джоба на дънките си и извади мобилен телефон.

— Обадете се на 911. Аз ще ви превържа, ще спра кървенето. — Тя притисна дрехата — мамка му, това беше служебната й тениска — под хълбока му и осъзна, че кръвта, която покриваше бедрата му идва от изходната рана отпред.

Затършува отново в раницата, взе друга дреха и притисна с нея предната рана, после извади и една макара с връв.

— В състояние ли сте да се вдигнете?

— Да. — Той го направи и докато тя увиваше връвта около бедрото му, я попита: — Носите канап в раницата?

— Човек не знае кога ще му потрябва. — Когато бяга, имаше предвид. Тя имаше също аптечка за оказване на първа помощ, но нищо подходящо, с което да може да се погрижи за огнестрелна рана. — Деветстотин и единайсет — напомни му тя. — Ще се оправите, но не и ако кръвта ви продължава да изтича в тази трева тук.

Докато връзваше двете тениски — другата беше обикновената й бяла тениска; този инцидент беше ощетил сериозно гардероба й — той се обади на спешния номер.

— Бях прострелян — чу го да обяснява. — Вземете ме от… — Той погледна към къщата — „Глициния“ №323. Зелена къща с олющена мазилка. Ние сме зад живия плет от лигуструм^[1].

Лигуструм. Тя погледна към плътните зелени листа. Не знаеше какво е това. Непознатият трябва да беше от Хюстън.

Но той не се бе обадил в спешното… нали? Ами ако беше ченге, натоварено със задачата да я намери, да я върне обратно?

Сигурно бе прочел мислите й, защото прекрати разговора и стисна силно здравата й китка.

— Линейката щеше да се забави прекалено много. Обадих се на шофьора ми. Ще е тук за по-малко от минута.

Неговият шофьор? Вгледа се в зелените му очи. Не знаеше какво да каже. Значи сте наркодилър? Значи сте богат? Значи сте богат наркодилър?

— Не съм ви благодарил — произнесе той. — Спасихте ми живота.

— Не. Наистина, не, съжалявам. Аз… — Съжалявам. Онзи тип се целеше в мен, но простреля вас. Естествено, че не можеше да го каже. — Знам, че боли, но ще се оправите. — Китката й наистина пламтеше, но тя не можеше да откъсне поглед от хипнотичните му очи. Той не мигна, хватката му не отслабваше.

— Ако не бяхте извикали, онзи като нищо щеше да ме убие.

— Не, наистина, защото… — Не го казвай. Не му казвай кой е бил мишената.

— После ме заслонихте с тялото си. — Другата му ръка хвана пръстите й, задържайки я на място. — Вие сте най-смелият човек, когото познавам.

— Не. Не, не съм. Бях длъжна, защото…

По улицата се приближи кола. Отвори се врата.

Тя се стегна.

— Моята кола. — Непознатият се усмихна леко като човек, който изпитва болка, и все пак с намерението да я успокои. — Познавам звука на двигателя.

По напукания бетонен тротоар се чуха стъпки. Широкоплещест чернокож мъж, облечен в тъмен бизнес костюм, влезе в двора. Погледна към ранения и с възмутен тон каза:

— Здрасти, шефе, оставих те сам за десет минути и те простреляха, а?

— Даниел, не се заяждай.

— Не се заяждам. Изтъквам фактите. — Въпреки всичко, докато говореше, Даниел се наведе над непознатия, прокара ръце по ребрата му, забелязвайки окървавените дънки. После с любезен глас й каза:

— Ще го взема веднага. Трябва да го закарам в болницата. — Тя сдържа дъха си, когато той го вдигна на ръце.

Пациентът й простена от болка, след което извика:

— Хайде, момиче. Да се махаме оттук, преди да са се върнали обратно!

Хубаво. Имаше логика. Тя не искаше да я застрелят. Не искаше да умре. Не знаеше кой беше този човек, но ако можеше да я скрие далеч от Карик и неговите лъжи и убийци, не й пукаше. Нямаше вече никакви скрупули. Не можеше да си позволи да има такива.

— Слава богу, госпожице, че сте били на правилното място в правилното време — каза шофьорът. Задната врата на колата беше отворена. Като влезе в купето, той внимателно постави ранения на кожената седалка. — Слава богу, че сте могли да се погрижите за него. — След което й помогна да влезе… до ранения.

Трябваше да научи името му.

Той сигурно си беше помислил същото, защото каза:

— Коя сте вие?

Шофьорът затвори вратата зад тях. Плъзна се на предната седалка и подкара колата толкова плавно, че тя дори не забеляза, че се движат.

Отпусна се на пода до непознатия.

— Аз съм Грейс. — Беше използвала този псевдоним през изминалата година, защото на еврейски Хана означаваше Грейс^[2], и всеки път, когато казваше името, то бе като благодарствена молитва. Благодарствена, защото по Божия милост Хана все още беше жива и свободна.

— Аз съм Гейбриъл. — Мъжът й подаде ръка.

Тя сложи пръсти в широката му длан и си стиснаха ръцете.

Държеше я здраво, но внимателно, после обърна ръката й нагоре към светлината.

— Вие също сте ранена. — Прозвуча сякаш го беше грижа.

— Не съм разбрала. — Тя се намръщи към драскотините, направени от паважа. Не бяха сериозни, но другата й ръка… Боже мили. Болката. При тези обстоятелства, с Карик по петите… това беше истинска беда.

— Хей — каза Гейбриъл, — всичко е наред. Ще се погрижим за това.

Тя пъхна китката си под другата си ръка и се огледа неспокойно. Имаше толкова много кръв. Не беше очаквала да има чак толкова много кръв. Не беше очаквала, че ще се чувства замаяна от болка и шок.

Ами ако той умреше от загуба на кръв? Трябваше да го успокои и да накара шофьора да побърза, защото — Хана се втренчи в кръвта, която беше попила в дрехите й — защото имаше толкова много кръв.

— Това са само няколко драскотини. Не са големи. — Гласът й беше по-слаб, отколкото би трябвало. — Вие сте този, който трябва да отиде в болница.

— Отиваме в болница. — Той беше простреляният, но я успокояваше. — Става въпрос за една частна болница, където работи мой приятел. Доктор е, ще се свърже с полицията, както е по закон, и всичко ще си дойде на мястото.

— О! — Дори през ум не й беше минавало за това. Че за прострелна рана трябва да се съобщи на ченгетата. Което означаваше… че не би могла да остане с него. Не би могла да разчита на него, че ще я държи на сигурно от Карик. Трябваше да избяга колкото може по-бързо.

— Мисля, че може би е по-добре да легнете. — Гейбриъл я наблюдаваше с присвити, зелени очи. — Изглеждате зле.

— Добре съм. Наистина съм добре. Просто… — Сега, когато травмата беше отминала, се почувства слаба и й призля, прииска й се да облегне главата си на широките гърди на този мъж и да изплаче сърцето си.

Но и това щеше да премине.

И както винаги, когато се налагаше да си го напомня отново и отново през изминалите единайсет месеца, тя преглътна сълзите.

— Ще се успокоя, когато ви заведем да ви прегледат в болницата и се уверя, че ще се погрижат за вас.

— Да ме прегледат? Не, няма да ме преглеждат.

— Напротив, ще ви прегледат. — Този човек явно не схващаше ситуацията. — Бяхте прострелян и раната не е малка.

— Не ме интересува. Не могат да ме задържат. Така че ще имам нужда от медицинска сестра.

— Вижте… — Първото й возене в лимузина, а единственото, за което можеше да мисли беше да се надява, че няма да повърне върху кожените седалки.

Той не обърна внимание на възражението й.

— Ще си потърся сестра. Някоя, която да дойде в дома ми и да остане при мен, да ми слага инжекции с успокоително…

Тя потрепери.

— И да е сигурна, че температурата ми не се повишава. — Когато я погледна, тя вече изглеждаше в треска.

— Вие сте сестра.

— Не, не съм — отвърна тя автоматично.

— Направихте дяволски добра имитация тук.

— Курс за оказване на първа помощ, това е.

— Тогава вие, експертката от курса за първа помощ… можете да дойдете у дома и да се погрижите за мен.

Не би работила никога отново като домашна сестра. Никога. Беше й отнело много време, но накрая все пак си беше научила урока.

— Не.

— Щом няма да дойдете с мен, тогава ще си отида сам.

— Хубаво.

Лимузината намали и спря. Даниел излезе, заобиколи и се наведе вътре да вдигне Гейбриъл от седалката. Гейбриъл простена жалостиво и закуцука.

— По дяволите, шефе, положението е лошо. — Шофьорът забърза към входа на спешното.

Без да се замисли и секунда, Хана взе раницата си, излезе от колата и ги последва.