Кристина Дод
Опасност в червена рокля (30)

Трийсет

Гейбриъл задържа дъха си, докато Хана взе решението си.

Тя се изправи и тръгна към вратата на банята — и той осъзна, че тя няма намерение да става негова любовница.

Това беше хубаво. По някаква причина, която не можеше да разбере, той бе споделил с нея прекалено много неща за миналото си.

Освен ако не е била права — че му е казала всичките си тайни и че той се е почувствал в безопасност да сподели своите. Но от всичките приказки за това, че са преживели еднакви неща, че са изгубили родителите си и са се изградили сами като личности, онова, което го караше да се чувства спокоен, беше увереността, че тя ще влезе в затвора и няма да има нито времето, нито желанието да клюкарства за неговите кошмари. Защото щеше да е прекалено заета да изживява собствения си кошмар.

Беше лошо единствено това, че този факт го караше да се чувства като боклук, като гадняр, като предател, който се е опитал да съблазни жена, която не е искал да пожелае. Само като си я представеше в затвора, му се приискваше да я прекара през границата в Мексико, да й даде някакви пари и да я остави на свобода — да вървят по дяволите и принципите, и брат му! Мисълта как тази сладка непорочност ще стои зад решетките предизвикваше болка в тялото и в мозъка му. Първия ден, в който я беше видял, беше денят, в който бе изгубил ума си.

В този момент… Хана влезе през вратата на спалнята. И му кимна мълчаливо. Той осъзна — тя стоеше в главната спалня.

Дъхът му спря в гърлото. Той забрави всичките си скрупули. Единственото, което бе в състояние да вижда, единственото, за което можеше да мисли беше Хана. Моя мечта. Моя любов.

Закуцука към нея, погледът му се плъзна към гладката лъскавина на роклята й, към блясъка на раменете, към опасните пламъчета в очите й.

Тя отстъпи, за да му направи място да влезе и затвори вратата зад него. След което я заключи.

— С тази рана не би трябвало изобщо да правиш това — произнесе тя гърлено. — Така че — отивай в леглото.

Той се поколеба, хванат между желанието да доминира и желанието да бъде любен. Любовта взе превес и той тръгна към масата, подпря се на нея, свали обувките и чорапите си…

Тя се облегна на вратата, долепила длани към полираната повърхност.

— Можеш да свалиш всичко. — Тя вдигна превързаната си ръка. — Ще го направя вместо теб, но нали знаеш, китката ми…

Ризата му се плъзна с лекота от раменете. Той се почувства глупаво, когато затърси ципа си, чудейки се къде са се дянали обикновено уверените му движения. Явно се бяха изпарили под горещия поглед на широко отворените очи на тази сестра — сирена.

Когато се освободи от бельото си, очите й се разшириха още повече.

— Това е… впечатляващо!

Той се ухили, поласкан въпреки желанието си.

— Превръзката на бедрото или ерекцията?

— Виждала съм къде по-големи превръзки от тази — увери го тя.

— Ами ти? Ти също си ранена. Трябва да легнеш заедно с мен в леглото. — Той отметна завивките и потупа гладките чаршафи.

За първи път от началото на вечерта тя беше несигурна. Клепките й потрепваха над сините очи и тя облизваше непрекъснато устните си.

— Да. Предполагам, че трябва. — Тя се протегна и се заигра с усуканите презрамки на роклята.

Когато смъкна едната от рамото си, неговите колене се огънаха и той трябваше да седне на леглото.

При свалянето на втората от устните му се откъсна стенание.

Тя внимателно издърпа ръцете си. За един кратък миг копринената материя се задържа върху гърдите й, след това се плъзна надолу до кръста и остана на хълбоците. Тя потрепери, което накара кръвното му налягане да скочи до тавана.

Роклята се свлече на пода.

Хана беше гола. Почти гола. С изключение на онова малко парче плат червена коприна, което някой дизайнер бе достатъчно коварен да нарече бикини.

Беше гледал формата на зърната й под тази прекрасна червена рокля. Бидейки от мъжете, които могат да вършат много неща едновременно, докато дрънкаше за кошмарите си той се бе питал за точната форма и цвят на зърната й. Сега можеше да ги види, кръгли, прасковени на цвят, безупречни, същите тези зърна щръкнали върху две от най-хубавите гърди, които някога бе виждал.

За първи път, откакто куршумът бе разкъсал бедрото му, не чувстваше болка.

Наистина. Беше виждал Хана гола преди. Докато бяха в къщата „Балфур“ я беше виждал да се къпе, да се гримира, да си скубе веждите, което би трябвало да притъпи чувствителността му, защото нищо друго не може да отнеме тъй руменината на розата както отрязъкът реален живот.

Но не. Това не важеше при Хана. Беше виждал всичко това, искаше го и се чувстваше потиснат, че не може да го докосва, да го чувства, да го вдъхва, да го люби…

Сега осъзна истината. Разликата между това да я вижда на един компютърен монитор и да я вижда на живо спираше дъха, като да виждаш снимка на планини, а след това да видиш действителните зъбери.

А това малко копринено парченце плат придаваше на целия миг една особена пикантност.

Той си пое дълга глътка въздух, за да се успокои.

Но преди да е успял да отдаде дължимото внимание на гърдите й, тя свали гащичките и се измъкна от тях. После тръгна към него.

Формата на тялото й надминаваше красотата на роклята. Планините се превърнаха в цял национален парк.

Жената беше руса навсякъде.

А на него му се зави свят от недостиг на кислород.

Тя се наведе над него.

Той се отпусна.

Хана се усмихна, бавна, подканяща усмивка, която го накара да се пита кой кого съблазнява. С бавно движение той вдигна ръката си и я плъзна по ключицата й. Контрастът на загорелите му пръсти с цвят на бакър върху фона на копринената й бледа кожа го накара да обезумее от желание да хваща, да взема.

Но си спомни, че й бе обещал всички цветове на удоволствието.

А той винаги изпълняваше обещанията си.

Хващайки я за кръста, Гейбриъл я сложи върху себе си, после я смъкна и я остави да легне по гръб на снежнобелите чаршафи. Надникна в сините й, разтревожени очи.

— Я да видим дали можем да накараме мечтите ти да се сбъднат.

— А твоите мечти? — гласът й прозвуча леко дрезгаво.

Беше уплашена. Беше се възползвала от него и той я целуна силно, дълбоко, вкусваше устата й, установявайки, че е точно толкова чувствена и сочна, колкото си я представяше. Когато вдигна глава, тя сдържа дъха си и сините й очи бавно примигаха и се отвориха. Той изчака погледа й да се фокусира, след което каза:

— Щом те държа, значи всичките ми желания вече са се сбъднали.

* * *

Хана лежеше с глава върху гърдите на Гейбриъл, слушаше тежките удари на сърцето му и се радваше, че докато бе показал върху тялото й всички познати на един мъж умения, тя го беше докарвала до сладка и също такава лудост.

Не можеше да се самозалъгва. Те не се познаваха.

Но той въплъщаваше всичките й представи за един мъж.

Никога не я бе използвал. Тъкмо напротив. Когато направи единственото, което всеки би трябвало да направи — извика, когато някой стреля по тях — той настоя да й се отплати с гостоприемство и грижа.

Не я беше лъгал. Тя знаеше кой е той, знаеше също така, че спазва обещанията си.

Спазваше ги даже много добре. По време на дългото им, мързеливо любене я бе докосвал с вълшебни ръце. Беше се усмихвал, когато я целуваше по корема, и съвсем не спря дотам. Целуваше я интимно, езикът му галеше клитора й, докато оргазмът я издигна на мощните вълни на един разбушуван океан и я понесе към брега. После… после бе проникнал в нея, бавно, внимателно, изпълвайки я със себе си, докато тя не обезумя от нужда. Едва когато го подтикна напред с отчаяно стенание и стискайки го за ръцете, той си бе позволил върховното блаженство.

И още по-важно — не я беше презирал за това, че е незаконна, нито пък че е споделила глупавите си фантазии за баща си, разказвайки на непознат за тази унизителна, отвратителна среща с мъжа, който бе преспал с майка й. Вместо това Гейбриъл се беше опитал да я успокои. И бе споделил нещо много специално, много истинско, много лично.

Днес, под душа, тя бе погледнала с трезви очи фактите. Трябваше да направи нещо по отношение на Карик Манли и алчните му домогвания до парите на баща му. Тя трябваше да потърси помощ, иначе щеше да умре и госпожа Манли никога нямаше да бъде отмъстена.

Познаваше само един човек, на когото можеше да се довери.

Гейбриъл Прескот.

Като си пое дълбоко дъх, тя се изплъзна от ръцете му. Подпря се на лакти върху матрака и погледна разтревоженото му лице. След това каза:

— Искам да ти кажа нещо.

* * *

На следващата сутрин Хана още спеше, когато Гейбриъл отключи вратата и влезе в дневната.

Даниел седеше на масичката за кафе, ядеше и гледаше Си Ен Ен на екрана на лаптопа си. При вида на Гейбриъл тъмното му красиво лице се озари от усмивка.

— Някой май си е прекарал весело нощта, а?

— Млъквай.

— Защото тук напоследък беше пълна суша, а ти беше толкова кисел, че…

Гейбриъл седна, сложи си парче тънка, хрускава пица с двойна порция сирене и всякакви зеленчуци и повтори:

— Млъквай.

— По-добре яж. Ще ти е нужна енергия, когато се върнеш там.

— Млък-вай!

— Кажи ми защо да го правя.

— Защото искам да разбереш кой, по дяволите, е стрелял по нас.

Даниел се изправи раздразнен.

— Организирал съм екип, който работи по това, но още не е ясно.

— Виж. Тя сподели с мен нещо… — Нещо, на което Гейбриъл не знаеше дали да вярва. На което не искаше да вярва, но което обясняваше толкова много.

— Какво ти е казала, шефе? — Даниел прозвуча повече от любопитен. Прозвуча точно толкова отчаяно, колкото се чувстваше самият Гейбриъл.

Гейбриъл имаше чувството, че душата му е разкъсана на две.

Беше ли Карик такъв престъпник, какъвто Хана го беше изкарала? Човек, способен да убие собствената си майка за пари?

Или Хана беше велика манипулаторка, разказвайки историята, за да се изкара невинна?

Във всеки случай Гейбриъл губеше нещо, което бе ценно за него.

— Добра е, нали? Знаех си, че не е виновна. — Даниел прозвуча доволно.

Гейбриъл искаше Карик да е добър човек. Нуждаеше се от това Карик да е част от неговото семейство.

Но искаше също така Хана да е жената на неговите мечти.

Не можеше да има и двете.

На кого да вярва — на брат си Карик или на любовницата си Хана?

Един от тях беше лъжец и убиец. Другият беше наклеветен.

Довършвайки пицата, той избърса лицето и ръцете си и се изправи.

— Ако искаш да си сигурен за Хана, трябва да разберем кой стои зад стрелбата и защо. Веднага.

Даниел влезе в имейла си.

— Ще се уверя, че е приоритет номер едно.

— Направи го. — Гейбриъл се върна обратно в спалнята.